Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

XV
Разказът на Сенди

— Е, значи, аз съм собственик на няколко рицари — казах аз, когато отново продължихме пътя си. — Кой е мислил някога, че ще тръгна да събирам такова имущество! Само едно не ми е ясно: какво ще ги правя; освен да ги разиграя на лотария. Впрочем колко души са, Сенди?

— Седем, с ваше позволение, сър, без да смятаме оръженосците.

— Добър лов! Кои са те? Откъде се изтърсиха?

— Откъде се из-тър-си-ха?

— Така де, къде живеят?

— Ах, не ви разбрах. Ще ви отговоря после.

И започна да повтаря като опиянена, бавно и внимателно, сякаш търкаляше думите с езика си:

— Из-тър-си-ха!… Изтърсиха!… Откъде се изтърсиха?… Откъде се изтърсиха? Да, да, наистина — откъде се изтърсиха? Наистина, какви благородни, привлекателни думи! Какъв изящен израз! Аз винаги ще го повтарям през свободното си време, докато ми легне на езика. Откъде се изтърсиха? Правилно! Започва да ми се плъзга. И щом…

— Не забравяй каубоите, Сенди!

— Каубоите?

— Рицарите де. Нали щеше да ми разкажеш за тях? Казано в преносен смисъл, ти вече откри мача с първия шут.

— Пър… шут?

— Да, да, да! Хайде де-е! Разказвай, не си хаби барута. Разкажи за рицарите.

— Ще ви разкажа, ей сега започвам. И така, те двамината се отправили на път и навлезли в огромна гора. И…

— Велики Боже!

Веднага съзнах грешката си: сам бях отприщил улея на воденицата й. Това стана по моя вина, сега ще й трябва цял месец, докато стигне до фактите. Тя започваше винаги без предисловие и завършваше без заключение. Ако я прекъснеш, или няма да ти обърне внимание, или ще отговори с две-три думи, като повтори всичко отначало. Ето защо прекъсванията само влошаваха положението. Но трябваше да я прекъсвам и я прекъсвах често, само и само да спася живота си. Защото човек можеше да умре от еднообразното бръмчене.

— Велики Боже! — възкликнах отчаяно.

И в същия миг тя се върна назад и повтори:

— И така, те двамината се отправили на път и навлезли в огромна гора. И…

— Кои двамина?

— Сър Гоуен и сър Оуен. И пристигнали в манастир, и били много добре посрещнати от монасите. И на сутринта те слушали литургията и после пак, и стигнали в една огромна гора; и изведнъж в долината сър Гоуен видял с очите си дванадесет благородни девици при една кула и с тях двама рицари на огромни коне. Девиците отивали до едно дърво и се връщали. И сър Гоуен забелязал с очите си, че на дървото виси бял щит, а девиците, като минавали, го заплювали и замервали с кал…

— Ако не бях виждал всякакви детинщини в тази страна, нямаше да ти повярвам. Но съм ги виждал и живо си представям как тези девици минават покрай щита и го заплюват. Жените тук се държат като смахнати. Дори и най-изисканите, от висшето общество. И последната телефонистка, обслужваща кабел от 10 000 мили, може да даде урок по вежливост, търпение, скромност и добри маниери на най-знатната херцогиня в страната на крал Артур.

— Телефонистка?

— Да, не ме карай да ти обяснявам: това е девойка от нов тип. Тук няма такива. Често човек заговорва грубо с тях, макар те никак да не са виновни, и след това се срамува и съжалява цели тринадесет века, защото нагрубяването е подлост, особено когато с нищо не е предизвикано. Никога един истински джентълмен няма да нагруби телефонистка… макар че аз… да, да си призная…

— Може би тя…

— Да те пази господ! Хич не се захващай, нищо няма да разбереш, колкото и да ти обяснявам.

— Нека бъде тъй, щом ви е угодно. И тогава сър Гоуен и сър Оуен се приближили до тях, поздравили ги и попитали защо презират така този щит. „Сърове — казали девиците, — ние ще ви отговорим. Този бял щит принадлежи на един рицар, който живее в нашата страна; той е смел рицар, но ненавижда всички дами и високопоставени жени в страната ни и ето защо ние опозоряваме неговия щит.“ — „Не подобава на един славен рицар — казал сър Гоуен — да ненавижда дамите и високопоставените жени и ако ви ненавижда, то той има може би причини и може би той люби дамите и високопоставените жени от някоя друга земя. И може би и те го обичат, щом той е мъж храбър, както казвате…“

— Храбър мъж… Да, на жените им дай храбър мъж, Сенди, пък за ум — не питай. За тях умът е нищо. Том Сайърс, Джон Хийнън, Джон Л. Съливан, колко жалко, че ви няма тук! За двайсет и четири часа щяхте да се сдобиете с правото да си клатите краката под Кръглата маса и да носите титлата „сър“, а за още двадесет и четири часа щяхте да оплетете всички омъжени принцеси и херцогини от двора на Артур. Тукашният двор е като лагер на команчи, където всяка индианка е готова да смени мъжа си за кой да е здрав младок, стига той да носи на пояса си повече скалпове.

— „… и щом е храбър мъж, както казвате — казал сър Гоуен, — кажете ми името му.“ — „Сър, — рекли те, — нарича се той Мархауз, кралски син на Ирландия…“

— Казва се „син на ирландския крал“, ти говориш неправилно. А сега внимавай, дръж се здраво, ще прескочим този трап… Така! Бива си го коня за цирк, само че се е родил преди своето време.

— „… Този рицар ми е добре познат — казал сър Оуен. — Той не е по-лош от другите нине живущи.“

— Нине живущи! Ако имаш някакъв недостатък, Сенди, то е, че говориш малко архаично. Но нищо, карай.

— „… Видях го как се сражаваше на турнира с мнозина рицари и те не можаха да го победят. Ах, деви — казал сър Гоуен, — мене ми се струва, че сте постъпили неправилно, тъй като онзи, който е окачил щита си, скоро ще се върне и тогава ще видите могат ли да се сравняват с него тия двамина рицари и ще узнаете, че този щит е по-достоен да му се поклоните, негли да го поругавате. А аз не искам повече да се бавя тук и да бъда свидетел на опозоряването на рицарски щит.“ И сър Гоуен и сър Оуен се отдръпнали настрана и изведнъж видели сър Мархауз на огромен кон, който скочил право срещу им. Като забелязали сър Мархауз, дванадесетте девици побягнали към кулата колкото им държат краката и така бързали, че някои дори попадали на земята. Тогава единият от рицарите от кулата вдигнал щит и надменно извикал: „Сър Мархауз, брани се!“ И те се сблъскали, и рицарят скършил копието си о сър Мархауз, а сър Мархауз го съборил наземи и този, като паднал, си строшил шията и гръбнака на коня…

— Разбира се. Това е неприятното в тези истории — колко коне отиват зян!

— … Вторият рицар от кулата видял това и се хвърлил връз Мархауза и се сблъскали така яростно, че рицарят от кулата паднал наземи заедно с коня свой — и двамата мъртви…

— Още един кон на вятъра. Казвам ти, Сенди, този обичай трябва да се премахне. Не разбирам как хора с що-годе чувство могат да търпят и да се възхищават на тия обичаи.

— … И така двамината тези рицари яростно връхлетели един връз друг…

Забелязах, че бях задрямал и бях пропуснал цяла глава, но на Сенди не казах нищо. Предположих, че ирландският рицар е успял през това време да се постепа и с пришълците; така и излезе.

— … Сър Оуен с такава сила ударил сър Мархауз, та счупил дори копието си в неговия щит и сър Мархауз ударил Оуен с такава сила, че го стоварил заедно с коня му на земята и му пронизал левия хълбок…

— Да ти кажа право, Алисанда, всичките ваши старинни разказчета ми се виждат малко простички. Запасът от думи е много ограничен и затова репортажите ви страдат от липса на разнообразие. В тях фактите са голи като Сахара и съвсем лишени от живописни подробности. Това им придава монотонност. Всъщност всички сражения си приличат: двама се хвърлят яростно един срещу друг; „яростно“ е хубава дума, но има не по-малко хубави, например „бясно“ или „пламенно“, или „хищно“ и стотици други. А то какво излиза? Те се хвърлят яростно един срещу друг, трошат копия, после единият троши щита на другия и той пада заедно с коня си или изхвръква през задницата му и си строшава шията. След това върху останалия жив се хвърля новият кандидат и строшава копието си, разбива щита му и пада заедно с коня си или изхвръква през задницата му и си строшава шията. После някой друг се хвърля яростно, после още и още, докато се похаби целият материал, и когато речеш да приключиш сметката, не си в състояние да различиш един дуел от друг, нито да разбереш кой всъщност е ял боя и вместо жива картина, изпълнена с бяс и рев, у вас остава нещо бледно, беззвучно — като че ли някакви призраци се сражават в мъгла. Мога да си представя какво ще излезе, ако с този оскъден запас от думи трябва да опишете някое по-значително произшествие, например опожаряването на Рим от Нерон. Сигурно щеше да се каже: „Градът изгоря и той не беше застрахован, и едно хлапе счупи джам, и един пожарникар си строши шията.“ Не, не, така не се описва пожар!

След тази лекция очаквах, че Сенди ще се смути, но се излъгах. Трябваше да се отхлупи капакът и словоизлиянията закипяха отново.

— … Тогава сър Мархауз обърнал коня си и връхлетял върху сър Гоуен, насочвайки към него копието си. Като забелязал това, сър Гоуен повдигнал шията си и те двамата насочили копията си напред и се втурнали един срещу друг с цялата пъргавина на своите коне, и се сблъскали, но копието на сър Гоуен се строшило…

— Е, знаех, че ще се счупи.

— … А копието на сър Мархауз не се строшило и сър Гоуен заедно с коня си паднал на земята…

— И, разбира се, си счупил гръбнака…

— … Но сър Гоуен скочил леко на нозе, хванал се за меча си и пешком се хвърлил връз Мархауз и той също избързал и захванали да се бият с мечове така яростно, че щитовете им се разтрошили на парчета и шлемовете и броните им се разпукали, и двамата били наранени. Часът минавал девет, а те се биели вече цели три часа и с всеки час сър Гоуен ставал все по-силен и по-силен, и силите му се утроили. Сър Мархауз забелязал това и се учудил доста защо силата на неговия противник расте, когато и двамата са ранени. И когато накрая дошло пладне…

Нейното еднообразно бръмчене ми напомни за познат глас, слушан в детинство:

— Ню-у-у-у Хе-вън-н! Влакът стои десет минути, две минути преди тръгване ще удари камбана-а-а! Пътниците за крайбрежието да преминат в задния ваго-о-н! Този вагон по-нататък не отива-а-а! Ябълки-и-и, портокали, банани, бонбони, банички-и-и!

— … и минало пладне, и вече денят започнал да клони към залез. И силата на сър Гоуен започнала да намалява. И той отслабвал, и отслабвал, и не можел повече да се бие, а сър Мархауз започнал да става все по-голям и по-голям…

— И сигурно бронята му станала тясна. Но тези хора едва ли са способни да обърнат внимание на такава дреболия.

— „… Сър рицар — казал сър Мархауз, — аз виждам, че вие сте доблестен рицар и човек с необикновена сила, но силата започва да ви напуска и тъй като няма важна причина за нашата кавга, за мене би било много жалко, ако ви убия сега, когато съвсем отслабнахте.“ — „Ах — казал сър Гоуен, — благородни рицарю, вие произнесохте същите думи, които бих произнесъл на ваше място.“ И те снели шлемовете си, разцелували се и се заклели да се обичат един друг като братя…

Тук загубих нишката и задрямах, като размишлявах върху това колко жалко е, че хора с такава необикновена сила, които могат, облечени в тежки брони и облени в пот, да се секат и колят, и блъскат един друг цели шест часа наред, не са се родили във време, когато силата им би могла да се употреби за нещо по-полезно. Вземете например магарето — то притежава също голяма сила, но я употребява за полезни неща и затова цял свят го цени именно като магаре. А никой няма да вземе да цени дворянина за магарешките му способности. От съчетанието между дворянин и магаре не може да произлезе нищо смислено и дворянинът никога не бива да изтъква на преден план магарешката си сила. Веднъж сгрешил, човек продължава грешката си и не знае докъде ще стигне.

Когато се събудих, забелязах, че бях изпуснал още една глава и Алисанда бе отвела героите си доста далеч.

— … Те вървели, вървели, вървели и стигнали в дълбок дол, пълен с камъни, и видели една хубава река, и тази река изтичала от извор, а до извора седели три девици. „Откак този край стана християнски — казал сър Мархауз, — няма рицар, на когото тук да не са се случили странни приключения…“

— Ти не предаваш правилно думите му, Алисанда. Сър Мархауз, син на ирландския крал, говори чрез теб както и всички останали. Трябва да му придадеш ирландски акцент или най-малкото характерни думички, за да може човек веднага да се досети, че това е именно той, без да е нужно да му споменаваш постоянно името. Това е общоприет литературен похват у всички големи писатели. Нека той да каже: „Откакто този край стана християнски, да го ръгна в ребрата, няма тук рицар, комуто да не са се случили странни приключения, да го ръгна в ребрата.“ Виж колко по-добре звучи така!

— … няма рицар, комуто тук да не са се случили странни приключения, да го ръгна в ребрата. Наистина, благородни лорде, така е много по-красиво. Трудно ми е да го изговарям, но с време ще свикна… И те се приближили до девиците и разменили с тях поздрави, и на главата на най-старата дева стоял златен венец, а откак се била родила тя, имало вече три пъти по двадесет зими, даже и повече.

— Кой, девицата ли?

— Да, драги лорде, и под венеца си имала бели коси.

— И зъбите й, хващам се на бас, са били целулоидни, по девет долара за челюст, и то такива, които при ядене скачат нагоре-надолу като транспаранти, а при смях изхвърчат от устата.

— … Втората дева била на възраст тридесет зими и на главата й имало малък златен венец. А третата дева брояла само петнадесет зими.

Притворих очи и пред мен изплува като в мъглявина скъп образ.

Петнадесет! О, сърце мое, умри! О, мила, моя, навеки изгубена! Петнадесетгодишно беше момичето, което обичах повече от всичко на света и което никога не ще видя, никога вече! Когато се случваше да се събудя в топло лятно утро и откъснат от милите сънища за нея, виках „Ало, централа!“ само за да чуя гласа й, който ми отговаряше „Ало, Хенк!“, това звучеше като небесна музика за ухото ми. Тя печелеше три долара седмично и беше напълно достойна за тях.

Та и от по-нататъшните обяснения на Сенди не можах да разбера кои бяха пленените от нас рицари — впрочем тя не се и опита да ми обясни. Любопитството ми изгасна, печални, мислите ми блуждаеха надалеч. От случайно доловени откъслеци можах смътно да разбера, че тримата рицари качили по една от девиците на конете си и тръгнали в три различни страни — единият на север, другият на изток, и третият на юг — в дирене на нови приключения, за да се срещнат след една година и един ден и се надлъгват за своите похождения. Събрали се след една година и един ден без всякакъв багаж. Ето ви още един пример за простотията на тукашните жители.

Слънцето вече залязваше. Алисанда бе започнала разказа за пленените каубои в три часа след пладне, но като се има предвид навикът й да се разпростира, тя бе направила този път известен прогрес. Без съмнение някой ден тя ще свърши разказа си, но такива като нея не могат да бързат.

Приближавахме се към един замък, който стърчеше на хълма. Това беше голяма древна постройка със сиви кули, обвити в бръшлян; цялата му величава грамада потъваше в сиянието на залязващото слънце. Най-големият замък от всички, които срещнахме досега по пътя, и аз помислих, че това е замъкът, който търсим. Но Сенди каза: не! Тя не знаеше чий е този замък. По време на пътуването си към Кемелот била минала край него, без да се отбива.