Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

XXXVIII
Сър Ланчелот и рицарите идват на помощ

Наближаваше четири часът следобед. Сцената представлява поле зад стените на Лондон. Прохладен, приятен, чудесен ден, окъпан в слънце. В такъв ден ти се иска да живееш, а не да умираш. Наоколо — грамадна, неизброима тълпа; но за нас, петнадесетте обесници, в нея няма нито един приятел. Имаше нещо мъчително в тази мисъл, откъдето и щете да я погледнете. Всички те са наши врагове и ние, седнали на високия подиум, сме мишена за насмешките и злобните им гаври. Ние сме празнично развлечение, зрелище.

За благородниците бяха сглобили нещо като ложа и те вече се тълпяха там със своите дами. Разпознахме мнозина от тях.

Кралят достави на тълпата неочаквано развлечение. В момента, когато ни снеха оковите, той скочи в своите фантастични дрипи с неузнаваемо от синини лице и провъзгласи, че е Артур, крал на Британия, заплашвайки всички присъствуващи с ужасно наказание за измяна, ако само един косъм падне от свещената му глава. И колко много се учуди, когото в отговор тълпата избухна в смях. Това оскърби достойнството му и той изведнъж млъкна, макар тълпата да го молеше да продължи, дразнейки го с мяукане, свирене и викове:

— Оставете го да говори! Кралю! Хей, кралю! Смирените поданици жадуват за мъдрите речи на ваше свещено парцаланско величество!

Но не сполучиха. Той стоеше величествен под град от обиди и насмешки. За себе той беше наистина велик. Снех разсеяно от ръцете си бялата превръзка и я метнах на дясното си рамо. Когато тълпата забеляза това, захвана се с мене:

— А този моряк навярно е неговият министър, Майстора. Погледнете каква почетна лента има!

Оставих ги да се подиграват, докато им омръзна, а след това казах:

— Да, аз съм неговият министър, Майстора. Утре ще чуете за това от Кемелот, където…

Те така се разсмяха, че не можех да продължа. Но внезапно всичко утихна. Появиха се лондонските съдии в официални одежди заедно с помощниците си. Това означаваше, че изпълнението на присъдата започва. Сред тишината, която настъпи, оповестиха престъплението ни, прочетоха присъдата и след това всички наведоха глави, докато свещеникът измърмори молитвата.

После завързаха очите на един роб. Палачът надяна въжето на шията му. Между нас и тълпата се простираше пътят, хубав, пуст път, охраняван от стражите — колко приятно щеше да бъде, ако се зададяха петстотинте конници! Но не! Това не беше възможно. Погледът ми се плъзна надалеч по пътя — никакъв конник по него.

Едно дръпване и робът увисна на въжето, увисна и се залюля, защото ръцете и краката му не бяха вързани. Палачът отново преметна примката и на въжето увисна втори роб.

След минута във въздуха се залюля и третият. Какъв ужас! Извърнах глава. Когато отново погледнах, кралят вече не беше до мене. Бях вцепенен, не можех да помръдна нито ръка, нито крак, нещо сви гърлото ми, не можех да проговоря. Завързаха му очите и го поведоха към бесилото. Аз все още не можех да се освободя от страшното вцепенение, но когато видях, че му надяват примката на шията, всичко оживя в мен и аз се хвърлих да му помогна. Бързо погледнах към пътя. Свети Георги! По него хвърчаха петстотин въоръжени рицари на велосипеди!

Никога не бях виждал по-величествено зрелище! Господи, как се развяваха перата им, как святкаше слънцето по спиците на железните им колела!

Махнах с ръка на Ланчелот, той ме разпозна по превръзката, смъкнах въжето и превръзката на краля и извиках:

— На колене, гадове, приветствувайте краля! Който се откаже, още днес ще го пратим в пъкъла.

Когато подготвям ефект, винаги се изразявам на висок стил. Е да, приятно беше, когато Ланчелот и момчетата се покачиха на подиума и изхвърлиха съдиите и помощниците им. Приятно беше да се види как изумената тълпа падна на колене и замоли за пощада краля, на когото допреди малко се подиграваше. А той стоеше величествен в дрипите и аз неволно помислих, че все пак царствената осанка значи нещо.

Бях безкрайно доволен. Като се има предвид цялото това положение, такъв блестящ ефект не бях постигал досега.

И изведнъж към мене се приближи Кларънс, самият Кларънс! Намигна ми и се изрази съвсем модерно:

— Хубаво сюрпризче, а? Знаех, че ще ти хареса! Охо, само откога обучаваме момчетата да карат. Те умираха да им падне случай да покажат изкуството си.