Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2019)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Марк Твен

Заглавие: Един янки в двора на крал Артур

Преводач: Петър Божков

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателство „Захарий Стоянов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

Коректор: Невена Николова

ISBN: 954-9559-21-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9305

История

  1. — Добавяне

XXXV
Печално приключение

Светът е пълен с превратности. Кралят бе унил, но това беше напълно естествено. Сигурно мислите, че размишляваше за необикновеното си падение, как е рухнал от високото си положение, как от всемогъщ се е превърнал в унижен, от знатен — в неизвестен, че е бил всичко, а е станал — нищо. Не, кълна ви се, това не го измъчваше толкова, колкото мисълта, че е продаден евтино. Не си е представял, че може да струва само седем долара. Като разбрах какви мъки го съсипват, аз така се изненадах, че едва повярвах. Стори ми се невъзможно. Но след като ми се поизбистри главата и можех да гледам правилно нещата, разбрах, че съм сгрешил: това е било напълно естествено. Всъщност бяха го направили крал, затова и кралските му усещания не бяха действителни, а предварително определени като на автоматична кукла. Но той беше човек и човешките му усещания бяха действителни, а на обикновения, средния човек му е някак си неприятно и съвестно, когато го оценяват по-ниско, отколкото сам се цени. А кралят, разбира се, не беше нищо повече от един обикновен, среден човек. Ех, как ми дотегна той със своите доказателства, че на истинския пазар щели да дадат за него най-малко двадесет и пет долара! Това, разбира се, беше пълна нелепост и абсурд. Дори и аз не струвах толкова. Но имах основание да не споря с него. Темата беше опасна и от тактичност реших да не възразявам. Нещо повече — безсъвестно и нахално го уверявах, че струва именно двадесет и пет долара, а всъщност бях уверен, че откакто свят светува до днес не е имало крал, който да струва дори половината от тази сума, а през следващите тринадесет века не биха давали и четвъртината. Ох, той много ме отегчи! За какво ли не говореше — за времето, за реколтата, за политиката, за кучетата, за конете, за нравствеността, за богословието; аз само въздишах, защото заех, че неминуемо ще сведе всеки разговор до нещастните седем долара; достатъчно беше да спрем на някое по-многолюдно място и той веднага ми хвърляше многозначителен поглед: „Виж, тука биха ми дали истинска цена!“

Да си призная, отначало, като го продадоха за седем долара, тайно се забавлявах, но сега той така ми омръзна със своето хленчене, че щях да бъда щастлив, ако го оценяваха за сто. Ала такива изгледи нямаше. Всеки ден ни разглеждаха различни купувачи и почти всички казваха за краля:

Тоя пък тука струва два долара и половина, а е надут за тридесет. Жалко, че надменността не се продава.

Накрая тези забележки дадоха лош резултат. Нашият господар беше практичен човек и реши, че трябва да избие от краля тоя му недостатък, за да намери купувачи. И той се зае да изкорени надменността от свещената му особа. Можех да му дам практичен съвет, но реших да си мълча. Да съветваш роботърговец, значи само да увредиш повече на работата. Та нали изгубих толкова време и труд да превърна краля в обикновен селянин; при това тогава той беше старателен и послушен ученик. Но да го караш насила да се откаже от кралската си осанка и да стане роб, това е почит невъзможно. Да не се впускам в подробности: Вие сами можете да си ги представите. Ще кажа само, че за една седмица бичът, тоягата и юмрукът постигнаха своето: тялото на краля представляваше печална гледка, да го оплачеш. А духът му? О, духът му не трепна! Дори и този тъпак, търговецът, може да се убеди, че понякога и такова нещо като роба остава човек до смъртта си, че можеш да му строшиш костите, но не и да му сломиш духа. В края на краищата търговецът на роби видя, че всички усилия са напразни, че кралят взема връх над него, и го остави на мира. Работата е там, че кралят беше много повече от крал — той беше човек, а когато човекът е човек, не могат да се избият човешките му качества.

Цял месец преживяхме в ужасни мъчения. Скитахме по какви ли не места, понасяхме всичко. И кой в цяла Британия през това време се интересуваше най-много от въпроса за робството? Негово величество кралят. Да! Колкото преди беше равнодушен към този въпрос, толкова сега се вълнуваше. Не бях срещнал досега по-голям противник на робството. Затова реших да му задам същия въпрос, на който преди няколко години получих такъв рязък отговор, че не посмях да гъкна: не смята ли да премахне робството.

Отговорът му беше тъй рязък както преди, но за мене прозвуча като музика, макар че ругатнята беше вмъкната несръчно, и то в средата на думите, а не на края, където й беше мястото. Сега вече можех да мисля за освобождението ни. Не че по-рано не исках, напротив, но смятах, че не си струва да се правят безполезни опити и дори раздумвах краля. Но сега вече беше друго, въздухът беше различен: готов бях да купя свободата си на всяка цена. Разработих план за действие и сам се възхитих от него, но търпение. Можеше да се измислят, разбира се, други не по-лоши и дори по-бързи начини — но никой от тях нямаше да бъде тъй сензационен и драматичен. Затова реших да не се отказвам от плана си, макар и освобождението ни да се забавеше с няколко месеца.

Не ни липсваха и приключения. Една нощ ни застигна снежна буря на една миля от селището, към което се бяхме отправили. В миг гъстата снежна виелица ни обви като в облак. Не се виждаше нищо на една крачка и скоро се загубихме. Търговецът на роби, като предвиждаше загубите, безпощадно ни шибаше с бича, но това само влоши работата — бичът ни отклони от пътя и от всяка помощ. Накрая затънахме в снега и трябваше да спрем. Виелицата бушува до полунощ, после утихна. През това време двама от най-слабите мъже и три жени умряха. Останалите бяха полуживи и едва се влачеха. Господарят ни беше извън кожата си. С помощта на камшика ни застави насила да се привдигнем, да скачаме, да се блъскаме, за да възстановим кръвообращението си. Налагаше ни с бича, колкото му сили държаха. И в този момент се дочуха викове и плач — към нас дотича една разхълцана жена с три невръстни момиченца. Виждайки нашата група, тя се втурна между нас и замоли за защита. Тълпа с факли я гонеше и крещеше, че била вещица, че предизвикала смъртта на няколко крави, че правела магиите си с помощта на един дявол във вид на черна котка. Така я бяха смазали с камъни, окървавили и разранили, че бе загубила човешкия си образ. Сега искаха да я изгорят жива. И как, мислите, постъпи нашият господар? Когато се стълпихме около нещастницата, за да я защитим, той съобрази бързо какво ще спечели и каза, че ще я даде само ако я изгорят тук, на място. Можете ли да си представите? Те се съгласиха. Завързаха я на стълб, събраха съчки и ги запалиха. Тя крещеше, молеше се, притискаше към гърдите двете си по-малки момиченца; а коравосърдечният ни господар, който мислеше само за облагата, заповяда да заобиколим огъня и да се сгреем. Пред същия този пламък, който отне живота на нещастната невинна майка, ние отново оживяхме и си възвърнахме изгубената пазарна цена! Ето какъв човек беше нашият господар.

Снежната буря му струваше десет роби. Седмици наред след тази тревожна нощ обноските му бяха още по-жестоки, отколкото преди, защото беше побеснял от загубата си.

Имахме и други преживявания. Веднъж се натъкнахме на някакво шествие. И само какво! Като че ли тук се бяха събрали отпадъците на цялото кралство. И всички пияни при това. Отпред се движеше каруца, в която имаше ковчег. Върху него седеше миловидна млада жена на около осемнадесет години с дете на гърдите. От време на време го притискаше до себе си и изтриваше от лицето му сълзите си, които се лееха над него. Глупавото бебе доволно и щастливо се усмихваше, опряло пълничката си ръка с трапчинки на майчината гръд — тя я галеше и притискаше към разбитото си сърце.

Край каруцата тичаха мъже и жени, момченца и момиченца. Те подскачаха, дюдюкаха, богохулствуваха и сквернословеха, пееха мръсни песни. Отвратително зрелище — истински дяволски сбор! Бяхме стигнали една от покрайнините на Лондон, извън стените на града. И това бяха хора от най-низшия слой на лондонското общество. Нашият господар ни намери хубаво място — до самата бесилка. Свещеникът вече чакаше. Той помогна на жената да се качи, като я утешаваше, и помоли съдията да й донесат стол. После сам стъпи на бесилката до нея, погледна известно време гъстата тълпа пред краката си, втренчените към бесилото лица и започна да разказва историята на нещастницата. В гласа му прозвуча съжаление — колко необикновено за тази дива, невежа страна! Помня разказа му до най-последната подробност; изразите не си спомням точно, затова ще ги предам със свои думи.

— Законът трябва да бъде справедлив. Но това не се случва винаги. Можем само да се покоряваме, да тъжим и да се молим за душите на ония, които законът неправилно е наказал, да си пожелаем такива да има по-малко. Законът е осъдил на смърт това бедно младо създание — и той е прав. Но друг закон я е принудил да извърши престъпление или да умре от глад заедно с детенцето си — този закон ще отговаря пред Бога и за престъплението й, и за позорната й смърт.

Неотдавна това осемнадесетгодишно дете било най-щастливата жена и майка в Англия. На устата й винаги звъняла песен, а песента е езикът на веселието и невинното сърце. Младият й съпруг бил щастлив като нея. Като изпълнявал своя дълг и препечелвал хляба, той се трудел от сутрин до вечер, бил опора и защита на семейството и внасял своята лепта за благосъстоянието на нацията. Но коварният закон разрушил в един миг това щастливо огнище. Подмамили младия съпруг, ударили му печата на робството и го пуснали по море. Жена му нищо не знаела за това. Тя го търсила навсякъде, трогвайки коравосърдечните сърца с отчаяните си молби. Минали седмици, тя питала, чакала, надявала се, но умът и от скръб се помътил. Малко по малко спестяванията били изчерпани. Когато нямало с какво да плати наема, изгонили я на улицата. Тя просила милостиня, догдето силите й свършили. Накрая от глад и млякото й спряло и тогава тя откраднала парче плат, оценено за четвърт цент. Надявала се да го продаде и да спаси чедото си.

Но притежателят на плата я хванал. Хвърлили я в тъмницата и я съдили. Притежателят под клетва потвърдил истинността на кражбата. Дали й защитник и за смекчение на присъдата била разказана тъжната й история. И на нея й дали думата. Разказала как е откраднала плата, когато умът й бил помрачен от скръб и когато я налегнал глад, как престанала да разбира дали постъпва добре или зле и само едно съзнавала, че е ужасно гладна.

Отначало всички били трогнати и склонни да проявяват милост, виждайки я тъй безпомощна, млада и достойна за съжаление; и че единственият виновник, който я подтикнал към престъпление, бил законът, лишил я от опора в живота. Тогава обвинителят възразил, че това е наистина достойно за съжаление, но напоследък така са зачестили дребните кражби, че всяко проявено милосърдие би застрашило собствеността — господи помилуй! — а нима законът британский не трябва да пази като най-скъпо съкровище домашните огнища, децата сираци и разбитите сърца — и затова той е принуден да изиска наказание.

Съдията нахлупил своята черна шапчица и произнесъл присъдата. А притежателят на откраднатото платно се изправил, треперейки, и с пресъхнали устни и лице сиво като пепел извикал: „О, бедно дете, бедно дете! Не знаех, че смърт те грози!“ и паднал като отсечено дърво. Вдигнали го, но той бил загубил вече разсъдъка си и се самоубил преди залез слънце. Добър човек, с истинско сърце. Към това, което ще стане сега, прибавете и неговата смърт и нека за всичко отговарят тези, които трябва да отговарят: създателите на жестоките британски закони. Дойде време, дъще моя! Нека се помоля — не за тебе, бедно, унижено и невинно сърце. Нужна е молитвата ми за ония, които са виновни за твоята гибел и смърт…

След молитвата надянаха примката на младата й шийка, но доста се мъчиха, докато вържат въжето, защото тя притискаше през всичкото време детето си ту към гърдите, ту към лицето, целуваше го поривисто и го обливаше със сълзи без вик и ридание. Момченцето се смееше от възторг и риташе с крачка, защото мислеше, че си играят с него. Даже палачът не понесе това и се обърна. Когато приготвиха всичко, свещеникът ласкаво, но настойчиво взе детенцето от ръцете на майката и бързо слезе от подиума. Тя зачупи ръце с вопли и се хвърли към него. Но въжето и помощник-съдията я задържаха. Тогава тя падна на колене и като простря ръце, започна да се моли:

— Още една целувка! О, Боже, още една, още една, това е молбата на умираща.

Дадоха й детенцето. Едва не го задуши в прегръдките си. Когато отново й го взеха, тя изкрещя:

— О, дете мое, ненагледна моя рожбица! То ще умре! Няма нито дом, нито приятели, нито баща, нито майка!…

— Ще ги има — каза добрият свещеник. Аз ще ги замествам, докато съм жив.