Марк Твен
Един янки в двора на крал Артур (11)

VIII
Майстора

Да притежаваш неограничена власт е приятно нещо. Но още по-приятно е да знаеш, че от властта ти са доволни всички. Историята с Мерлиновата кула укрепи моето положение и го направи непоклатимо. Ако по-рано този или онзи се отнасяше завистливо или критично към мен, сега и това престана. В цялото кралство нямаше ни един човек дотам неблагоразумен, та да ми се бърка в работата.

Скоро свикнах с новото си положение. В началото, като се събуждах заран, се усмихвах на „моя сън“ и наострях уши да чуя фабричната сирена, но с времето и това изчезна. Окончателно разбрах, че живея в шести век и се намирам в двора на крал Артур, а не в лудница. След това вече се почувствах в шести век като у дома си, не по-зле, отколкото в който и да е друг век. А що се касае до облагите, ако имах избор, не бих поискал да съм в двадесетия.

Представете си какви възможности за творчество, за преуспяване на личността и народа се откриват в шести век за един човек с познания, ум, дързост и предприемчивост. Извънредно широко поле за дейност. При това имах пълна власт и нито един съперник; по способности и знания всички бяха деца пред мен. А какво ме очакваше в двадесетия век? В най-добрия случай щях да съм надзирател в завода и толкоз. Щях да срещам по улиците стотици по-достойни от мене.

Какъв скок бях направил! Не можех да мисля за това, без да се прехласвам от възторг, като някой откривател на петролни залежи. В историята нямаше подобен на моя случай освен библейския разказ за Йосиф. Но Йосиф все пак не би могъл да се сравнява с мене, защото блестящите му финансови способности не ползвали никого освен, разбира се, фараона. Ето защо народът с право се отнасял враждебно към него, докато аз, пощадявайки слънцето, облагодетелствувах всички и с това си спечелих всеобщата им любов.

Да, аз не бях сянка на краля. Бях същността, а той — сянката. Имах огромна власт не само на думи, както обикновено става, но и в действителност. Намирах се в изгрева на втория велик период в световната история и можех да наблюдавам как нейните тънки ручеи стават все по-дълбоки и по-дълбоки, как все по-нашироко разливат мощните си води във вековете. С моето приключение вече засенчвах дългата редица тронове от авантюристи като де монфоровци, гейвстъновци, мортимъровци, вилярсовци.^[1] Спомнях си всички пълководци, подпалвачи на войни, френски фаворити, любовници на Карл II, но никъде не срещнах равен на себе си. Аз бях единствен. Радвах се при мисълта, че в следващите тринайсет и половина века никой няма да успее да опровергае този факт.

Да, по власт бях равен на краля. Но в страната съществуваше още една власт, която беше по-могъща от двама ни, взети заедно — църквата. Не искам да скривам този факт. По-точно, и да исках да го скрия, не бих могъл. Но да не говорим сега за църквата, ще дойде време и за нея. Отначало тя не ми създаваше неприятности, по-точно, сериозни неприятности.

Каква забавна и чудновата страна и какви още по-чудновати неща ставаха в нея! А пък народът! Беше най-милото, най-простодушно и доверчиво поколение — истински зайци. За човек, роден в здравата атмосфера на свободата, би било тягостно да слуша унизителните им излияния пред краля, църквата и благородниците. А те имаха основание да ги обичат толкова, колкото робът обича камшика или кучето — непознатия, който го сритва. Ей Богу, всяка монархия, даже и най-умерената, и всяка аристокрация, даже и най-скромната, са оскърбителни. Но ако сте родени и отрасли под властта на монархията и аристокрацията, вероятно не осъзнавате унизителното си положение и не вярвате, ако някой ви го посочи. Човек би трябвало да се срамува заради своя човешки род само като си помисли какви нищожества са сядали на троновете без всякакво право и основание и какви третокачествени човечета са минавали за аристокрация. Ако бяха предоставили тази сбирщина от владетели и благородници сама на себе си, както е оставено мнозинството по-достойни от тях, то тя щеше да се затрие в бедност и неизвестност.

Голяма част от британския народ при крал Артур бяха роби, те се и наричаха роби и в знак на робство носеха желязна халка на врата. Останалата част от народа бяха в действителност също роби, макар и да не ги наричаха така. Те си въобразяваха, че са свободни хора и се наричаха „свободни“. А всъщност цялата нация съществуваше, за да пълзи пред краля, църквата и благородниците, да им слугува, да пролива кръвта си заради тях, да гладува, за да бъдат сити те, да работи, за да могат те да се забавляват, да тъне в нещастие, за да бъдат онези щастливи, да ходи гола, за да носят онези коприни и скъпоценности, да плаща данъци, за да избави от плащане онези, да стои цял живот прегърбена от унижение, да усвоява от рождение ласкателствата и унизителното поклонничество, за да могат онези да минават надуто край нея и да се считат за богове. И за всичко това като благодарност да получава побой и презрение. Но народът имаше такъв робски дух, че считаше тези обноски за чест.

Наследствените представи са една твърде забавна работа и е интересно да се наблюдават и изучават. Аз си имах едни представи, кралят и народът — други. И в двата случая те течаха в дълбоки русла, издълбани дълбоко от времето и навика. И онзи, който би поискал да ги отклони с разумни доводи, сигурно ще трябва много да се потруди. У този народ например беше насадено убеждението, че хората без титла и родословие, независимо от това колко щедро ги е надарила природата, не струват повече от животните, дървениците и насекомите. Аз пък бях наследил убеждението, че човекоподобните врани, които се кичат с пауновите пера на мними човешки достойнства и незаслужени титли, трябва да бъдат само за присмех. И, разбира се, към мене се отнасяха малко особено, тъй както пазачът и публиката в зоологическата градина се отнасят към слона. Те се възхищават от ръста и необикновената му сила, говорят с гордост, че той може такива неща, каквито те не могат, със същата гордост разказват, че ако той се разсърди, може да накара хиляда души да побягнат. Но следва ли оттук, че го считат за свой? Не! Подобна мисъл би разсмяла и най-последния дрипльо. Никога не би му хрумнало такова нещо. Той не би могъл да допусне и съществуването на подобна мисъл. И ето, за краля, за благородниците и за целия народ до последния роб и бедняк аз бях един слон и нищо повече. Възхищаваха ми се и се бояха от мене, но ми се възхищаваха като животно и се бояха като от животно. Пред животните никой не благоговее. И пред мене никой не благоговееше; дори не ме уважаваха. Нямах нито родословие, нито унаследена титла и затова в очите на краля и аристокрацията бях нищожество, а народът ме гледаше с учудване и страх, но без всякаква почтителност. По силата на унаследените си представи народът не изпитваше никаква почит към човек, който няма титла, не е аристократ и е без родословие. В това имаше пръст и онази страшна сила — римокатолическата църква. Само за две или три столетия тя превърна един народ от хора в народ от червеи. Преди ерата на световното господство на църквата хората бяха хора и ходеха с високо вдигнати глави, бяха хора със свободен дух, горди, независими и с човешко достойнство. Величието и високото положение, което достигаше отделният човек, се дължаха на самия него, а не на произхода му. Ала след това дойде църквата и се залови за работа. Тя беше мъдра и хитра и знаеше много начини да одере кожата на котката — или на народа. Тя „изобрети“ божествените права на краля, подпря ги от всички страни с десетте божи заповеди, подзида ги с безсмъртие, като изопачи истинския добър смисъл на тази дума. Тя проповядваше (на простия народ) смирението, покорството пред началството, прелестта на саможертвата, тя проповядваше (на простия народ и винаги само на него) преклонение пред злото, търпение, духовна нищета, несъпротивление на насилието, равнодушие към обидите. Тя въведе наследствените титли и учеше християнското население в цял свят да им се кланя и да ги почита. Тази отрова се поддържаше в кръвта на християнския свят дори до моя роден век, когато и най-издигнатите простосмъртни представители на английския народ все още се примиряват с това, че много по-недостойни от тях са завардили за себе си редица звания от рода на лорд и крал, докато нелепият закон на тази страна не им дава на тях самите такива права.

Англичанинът не само се примирява с това странно положение на нещата, но даже се мъчи да убеди себе си, че е горд с тях. Човек се примирява по-лесно с несправедливостта, ако се е родил и израснал с нея. Разбира се, тази зараза на благоговение пред званието и титлата е живяла и в нашата кръв, на американците. Но когато напуснах Америка, тя беше изчезнала. Жалки остатъци от нея са се запазили още у разните франтове и кокони. Но когато една болест е стигнала дотук, може да се каже, че с нея е свършено.

Но да се върнем към моето особено положение в кралството на Артур. Тука аз бях като великан сред джуджета, като възрастен сред деца, като велик мислител сред мислещи критици. По величината на ума си бях единственият голям човек в целия британски свят. Но въпреки това, също както в съвременна Англия, всеки граф с овнешки ум, който можеше да се позове на произхода си от някоя кралска любовница от лондонските вертепи, минаваше за по-горен от мене. През царуването на крал Артур такъв човек беше на почит, макар и външността му да беше толкова калпава, колкото и акълът му, а моралът му тъй съмнителен, както и произходът му. Понякога му позволяваха да седи в присъствието на краля, а на мене не се разрешаваше. Можех лесно да се сдобия с някаква титла и тя би ме издигнала много в очите на всички, даже и в очите на краля, който щеше да ми я даде. Но аз не просех титли и отказвах, когато ми ги предлагаха. Човек с моите убеждения не би изпитал радост от някаква си там титла, още повече че тя не можеше да ме направи истински благородник, тъй като произхождението ми е незабележително. Щях да се гордея и да се чувствам издигнат само с титла, която би ми дал народът, единственият законен източник на власт; а такива титли аз се надявах да си извоювам. И наистина след двегодишни съвестни и честни усилия я добих и я носех гордо и с чиста съвест. Тази титла се изплъзна веднъж из устата на един селски ковач и се носеше с одобрителна усмивка от уста на уста. За десет дни тя обходи кралството и с нея привикнаха, както с името на краля. Впоследствие навсякъде ме назоваваха с тази титла — и сред народа, и в кралския съвет, при дебатите на важни държавни работи. Преведена на съвременен език, тази титла означава — Майстора. Избрана от самия народ. Точно по моя вкус, истински високо звание! И второ такова нямаше! Когато говореха за някой херцог, за някой граф или епископ, не можеше да се разбере за кого точно става дума — малко ли ги има херцози, графове и епископи!? Но работата беше съвсем друга, когато говореха за краля, за кралицата или за Майстора.

Кралят ми се нравеше и аз го уважавах като крал, уважавах званието му, уважавах го дотолкова, доколкото можех да уважавам всякакво незаслужено господство. Но като хора кралят и придворните му аз не ценях и гледах на тях с високомерие. И аз също допадах на краля и на придворните и те ме уважаваха като държавен деец, но понеже бях човек без произход, не знатен, и те на свой ред ме гледаха с високомерие. Не им натрапвах мнението си и те не ми натрапваха своето. Така че бяхме квит. Балансът на взаимните ни отношения бе уравновесен и двете страни бяха доволни.