Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2019)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Марк Твен

Заглавие: Един янки в двора на крал Артур

Преводач: Петър Божков

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателство „Захарий Стоянов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

Коректор: Невена Николова

ISBN: 954-9559-21-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9305

История

  1. — Добавяне

XII
Бавно мъчение

Скоро се намерихме в полето. Колко прелестни, колко приятни бяха самотните гори, потопени в утринния хлад и свежестта на ранната есен! От хълмовете гледахме надолу да се разстилат красиви зелени долини с лъкатушни потоци и горички като островчета тук-там и огромни самотни дъбове с гъсти черни сенки под тях. Зад долините се редяха вериги от хълмове, чак до хоризонта, обвити в синкава мъгла, и по върховете им, на голямо разстояние едно от друго, съглеждахме по някое бяло или сиво петънце — знаехме, че това е замък. Пресичахме широки поляни, блестящи от роса. Движехме се тихо, като призраци, конят ми стъпваше беззвучно по мекия мъх, пътувахме като насън по горските пътечки, потънали в омара от зелена светлина, процеждаща се през покрива от листа, окъпани в слънце. Изпод тревите бликаха и шуртяха поточета, бистри и студени, а шепотът им беше като успокояваща музика. От време на време ние изоставяхме простора на полята и потъвахме в дълбокия тържествен сумрак на горите, където се стрелкаха и прошумяваха загадъчни диви животинки, които изчезваха, преди да доловим откъде идва шумът; където най-ранобудните птици бяха започнали вече песни и глъч; където се чуваше тайнственото бръмчене и жужене на насекомите, плъпнали по дънерите из непроходимия горски гъстак. След това пак излизахме на ярката слънчева светлина.

Когато за трети, четвърти или пети път излязохме на светло, няколко часа след изгрев слънце, вече не беше така приятно, както преди. Взе да става горещо. Започна да припича, а трябваше да изминем доста път без никаква сянка. Интересно как малките неприятности, щом веднъж са се появили, стават постепенно големи и се умножават. Сега обръщах внимание на неща, които по-рано не забелязвах. Когато първите десет или петнадесет пъти ми дотрябва носна кърпа, карах я горе-долу добре! Казвах си: „Е, чудо голямо, толкова важно!“ — и преставах да мисля за това. Но сега работата стана съвсем друга — кърпата ми трябваше все по-често, мисълта за нея ме дълбаеше, дълбаеше, не можех да я избия от главата си и накрая се ядосах и пратих по дяволите човека, който бе изобретил броните, без да ги снабди с джобове. Бях поставил носната си кърпа в шлема заедно с други дреболии. Но това не беше шлем, който сам можех да свалям. Не бях помислил за това, когато я слагах там; всъщност не знаех това. Предполагах, че мястото е много удобно, а сега просто ме вбесяваше мисълта, че кърпата се мъдри на главата ми — тъй близка и все пак недостижима! Да, обикновено се нуждаем от онова, което не можем да имаме, всеки го е изпитвал. Не можех да мисля за нищо друго освен за шлема. Изминавахме миля след миля, а аз ту си представях носната кърпа, ту виждах носната кърпа; беше страшно неприятно и отегчително да чувствувам как солената пот се стича по челото ми, без да мога да извадя кърпата. Работата на пръв поглед изглежда дребна, но всъщност съвсем не беше дребна, а истинско мъчение. Не бих го разказвал, ако не беше така. Реших, че следният път ще взема със себе си и една дамска чанта, пък нека на нищо да не приличам и хората да говорят, каквото си искат. Разбира се, онези железни овни от Кръглата маса ще намерят това за неприлично и ще се смеят, но аз съм преди всичко за удобствата, а после за стила.

Ние се клатушкахме напред и от време на време по пътя се вдигаше облак прах, който влизаше в носа ми и ме караше да кихам и да плача, и, разбира се, аз казвах неща, които не биваше да казвам, не го отричам. Не съм по-добър от другите.

На това отгоре се оказа, че в тази безлюдна Британия не можеш да срещнеш жив човек, камо ли людоед. Настроението, в което бях изпаднал, нямаше да бъде много благоприятно за людоеда, поне за людоеда с носна кърпа. Повечето рицари при среща с людоеди гледат да се доберат до снаряжението им; аз щях да му взема само носната кърпа, а снаряжението можеше да си го запази. От мен да мине!

Взе да става все по-горещо и по-горещо. Колкото по-високо се издигаше слънцето, толкова повече ми се нагряваха железата. А когато на човек му е горещо, и най-малката дреболия започва да го дразни. Като яздех тръс, дрънчех като кошница с тенджери и това страшно ме ядосваше. Щитът ме хлопаше и пляскаше ту по гърдите, ту по гърба. При бавен ход всичките ми железни стави скрибуцаха и пищяха като колела на количка. На туй отгоре престана и слабият ветрец и аз се печех като във фурна, а колкото по-бавно се движех, толкова повече ми тежеше желязото и с всяка изминала минута ми се прибавяше по цял тон. Пък и огромното копие така ми тегнеше, че трябваше непрекъснато да го прехвърлям от ръка в ръка.

Можете да си представите как ме засърбя цялото тяло, когато потта започна отвсякъде да се стича на ручеи. Ти си вътре, а ръцете ти — отвън. Между ръцете и тялото е ламарината. Едно състояние — не ти е работа! Първо те засърби на едно място, после на друго, после на трето. Постепенно крастата се разпространява на всички страни и накрая обхваща цялата кожа. Невъзможно е да си представиш нещо по-неприятно. Когато положението ми се влоши до такава степен, че вече едва траех, през прореза се вмъкна една муха и кацна на носа ми. Опитах се да размърдам тенекиите, но напразно. Не ми оставаше друго, освен да тръскам глава, а мухата — знаете как се държи муха, която е уверена в своята безопасност — съвсем не обърна внимание на тръскането. Непрекъснато сменяше мястото си — ту на носа, ту на горната устна, ту на ухото — и бръмчеше, и бръмчеше, и се разхождаше, накъдето свърне, докато аз, и без това съсипан, окончателно пощръклях. Трябваше да капитулирам. Накарах Алисанда да снеме шлема, за да ме спаси от мухата. Тя извади всички неща от него, напълни го с вода и ми поднесе да пия. След като уталожих жаждата си, слязох от коня и тя изля останалата вода във врата ми. Не можете да си представите как ме освежи това! Тя налива вода, докато подгизнах и се почувствувах напълно добре.

Хубаво е човек да си отдъхне и отпочине! Но на този свят никога няма пълен покой и пълно щастие. Неотдавна, преди тръгването, бях изработил една лула и я бях напълнил със сравнително добър тютюн, не истински, а какъвто употребяват индианците — от сушени върбови кори. Тези прелести лежаха в шлема ми и сега отново можех да разполагам с тях, но… нямах кибрит! Постепенно ми се натрапи още един неприятен факт: ние бяхме в пълна зависимост от случайността! Опакованият в броня новак не може да се качи на коня си без чужда помощ. Не можех да разчитам на помощта на Сенди. Трябваше да чакам някой да мине по пътя. За мен това беше добре дошло. С удоволствие бих чакал така, на спокойствие, тъй като имах да размишлявам върху много неща. Между другото ми се искаше да си обясня как е било възможно умни и дори полуумни хора да се научат да носят железни одежди, без да се съобразяват с цялото им неудобство. И как са могли да поддържат тази мода поколения наред, като са търпели цял живот мъките, които аз изпитах в този ден. Исках да го разбера; а също повече ми се искаше да намеря начин да се поправи това зло и да накарам хората да се откажат от тази глупава мода. Но условията не ми позволяваха да размишлявам. При мене беше Сенди! Тази приветлива и добродушна девойка говореше неспирно, мелеше без начало и край. Главата ми се наду като от трясък на талиги и каруци в пазарен ден. Да можех да й запуша устата, щеше да бъде истинска благодат. Но такова не се запушва — тя би умряла. Бръщолевенето й продължи целия ден. Човек би помислил, че накрая ще се повреди, но не — такова не се разваля. Тя нито веднъж не се затрудни в подбора на думите; можеше да меле, да дърдори, да плещи, да дрънка и бръмчи цели седмици, без да става нужда от почистване и смазване, и в резултат от цялата работа не се получаваше нищо освен вятър. Пък и не можех да открия нито следа от мисъл, само мъгла. Същинска тепавица: тепа-тепа-тепа, трака-трака-трака, тупа-тупа-тупа… Превъзходна тепавица! Сутринта не обръщах такова внимание на бръщолевенето й, тъй като сам бях затънал в мравуняк от неприятности, но следобед ме принуди да й казвам на няколко пъти:

— Почини си, дете, ако изразходваш всичкия въздух, кралството ще бъде принудено да внася утре от странство, а държавната хазна и без това е празна.