Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

XL
Три години по-късно

Като пречупих гръбнака на странстващото рицарство, аз не счетох за необходимо да работя по-нататък в тайна. Още на другия ден показах на учудения свят своите скрити училища, рудниците, огромната система от скрити фабрики и работилници. С други думи, изложих деветнадесетия век на показ пред шестия.

Трябваше бързо да се използува създаденото изгодно положение. Временно бях сломил рицарството, но ако исках да ги държа в подчинение, трябваше да ги парализирам. Както видяхте, цялото ми поведение на бойното поле, от начало до край, беше само блъф. Те ще се усетят, ако им дам възможност. Затова не трябва да ги оставя да се опомнят.

Не ги оставих. Възобнових поканата за дуел, изгравирах я на мед и я разпратих навсякъде, където имаше поне по един свещеник, за да може да я прочетете пред народа. Публикувах я и във вестника в колоната за обявления. И не само я възобнових, но я разширих. Заявих: определете ми ден и аз заедно с петнадесет помощници ще изляза на бой срещу рицарите от цял свят и ще ги унищожа. Но това не беше вече блъф. Възнамерявах действително да го извърша. И можех да го извърша. Смисълът на призива беше толкова ясен, че всеки можеше да го разбере. И най-големият тъпак между рицарите се убеди, че не му остава нищо друго, освен да се предаде. И те се предадоха. В продължение на следващите три години нито веднъж не ми създадоха сериозни безпокойства.

Помнете, че минаха три години, и погледнете какво стана Англия — щастливо процъфтяваща страна. Навсякъде училища и множество колежи, няколко хубави вестника. Появиха се дори писатели. На първо място между тях застана сър Дайнадан Шегобиеца, който пусна едно томче брадати вицове. (Всички до един бях слушал тринадесет века по-късно.) Ако не беше включил и онзи глупав анекдот за сказчика-хурорист, нямаше да кажа нищо. Но той натика вътре и него. Унищожих книгата и обесих автора.

Робството бе премахнато. Всички хора станаха равни пред закона. Данъците се плащаха независимо от съсловните разлики. Телеграфът, телефонът, фонографът, пишещата машина, шевната машина, парата и електричеството полека-лека влязоха в употребление. По Темза плаваха два-три парахода, имахме няколко товарни кораба; бяхме пред създаване на парна търговска флота, готвех се да пратя експедиция за откриването на Америка.

Строяха се и няколко железопътни линии, а линията Кемелот — Лондон беше вече привършена и влезе в експлоатация. Дойде ми наум да представя работата така, че всички длъжности да се считат почетни и знатни. Планът ми предвиждаше да привлека на тия длъжности рицарството и благородничеството, да ги накарам да работят и по такъв начин да ги избавя от безделието. Планът ми успя отлично: за всяка длъжност между кандидатите се водеше борба. Кондуктор на експреса от 16 ч. и 33 мин. стана един херцог. Нямаше кондуктори с титла по-долу от лорд. Те всички бяха славни момчета, но всеки си имаше по два недостатъка, които не можех да излекувам — не искаха да свалят рицарските доспехи и прибираха в джоба си сумите от продажбата на билети — т.е. крадяха компанията. В страната не остана нито един рицар вън от полезния труд. Те и сега се развяваха по цялата страна от единия край до другия, но вече като разпространители на полезни знания; благодарение на навика си да скитосват те станаха най-добрите разпространители на цивилизацията. Яздеха си както преди в брони, с мечове, копия и секири и когато не им се удаваше да убедят никого в достойнствата на шевната машина или „музикалната кутия“, или телената мрежа или не успяваха да абонират някого за списанието на въздържателите, или нещо друго от 1001-то неща, които рекламираха, те просто ликвидираха инатчиите и продължаваха пътя си.

Бях много щастлив. Вървяхме към осъществяване на отдавна набелязаните от мене планове. Имах два такива плана, и то много по-изчерпателни от предишните. Единият предвиждаше събарянето на католическата църква и изграждането на протестантизма върху развалините й — не като форма, наложена от държавата, а само за желаещите. Вторият план се състоеше в това: да се сдобия се декрет, по силата на който след смъртта на Артур да въведа всеобщо гласоподаване за всички мъже и жени, или още по-добре — за всички мъже, умни и глупави, и за всички майки, които на средна възраст ще разсъждават не по-зле от 21-годишните си синове. Артур можеше да преживее още тридесетина години. Сега той беше точно на толкова, колкото и аз, тоест на четиридесет, и вярвах, че през това време ще подготвя без особен труд по-голямата и по-събудената част от народа към радикална, но безкръвна революция. В резултат ще имаме република. Неловко ми е, но трябва да си призная, че ме блазнеше нескромното желание да стана нейният пръв президент. Какво да правиш, човещина!

Кларънс също мечтаеше за революция, но много по-умерена. Той искаше република без привилегировани съсловия, начело с наследствената кралска династия вместо избираем държавен глава. Мислеше, че не бива да се отнема на народа радостта да чествува царския дом — иначе ще започне да линее, ще се загуби от скръб. Уверявах го, че кралете са опасни. Той казваше: „Тогава качете на трона котараци.“ Според него една кралска династия от котараци ще бъде съвсем на мястото си. От тях ще има не по-малка полза, отколкото от всяка друга кралска династия, а ще знаят досущ толкова и ще имат същите добродетели и същите пороци, и същата склонност да се дерат със съседните царстващи котараци, както и същото смешно тщеславие. А пък няма да костват толкова скъпо. Освен това „по божия милост Котаран VII, Котаран XI, Котаран XIV“ звучи не по-лошо от името на кой да е друг владетел.

— Като правило — каза той на чист съвременен английски език — котараците са много по-нравствени от кралете и коронованият котарак ще окаже най-благотворно влияние върху нравствеността на народа, който винаги е склонен да подражава на своите монарси. И понеже народът е дресиран да благоговее пред кралския сан, независимо от това кой е негов носител, той ще почита още повече тия изящни безвредни котараци, след като разбере, че такъв крал котарак не беси и не обезглавява никого, не хвърля никого в тъмница, не върши никакви жестокости и несправедливости. Тогава ще започнат още повече да го обичат и почитат, отколкото са обичали и почитали обикновения крал. Светът със завист ще се вглежда в нашата деликатна и хуманна система на управление и царете-касапи скоро ще започнат да изчезват, вакантните места ще се заемат от котенца от нашия кралски двор. Ще отворим фабрика за развъждане на котки, с които ще снабдяваме троновете на цял свят. След четиридесет години цяла Европа ще се управлява от котки и ние ще ги доставяме. Ще се възцари всеобщ мир, който никога няма да свърши. М-й-я-у-уу-ау-у-х-с-ссхс… М-й-я-у!

Да го вземат мътните! Мислех, че говори сериозно и дори започнах да се съгласявам с него, докато не измяука. Едва не ми падна шапката от смях. Кларънс не можеше да бъде сериозен. Той дори не знаеше какво значи това. Бе измислил напълно разумно усъвършенствуване на конституционната монархия, но самият беше твърде лекомислен, за да го прецени. Тъкмо щях да го наругая, когато се втурна Сенди, обезумяла от страх. Аз я прегърнах, галех и разпитвах:

— Кажи, мила, кажи! Какво се е случило?

Тя отпусна глава на гърдите ми и промълви едва чуто:

— Ало-Централа!

— Бързо! — извиках на Кларънс. — Извикай по телефона кралския хомеопат.

След минута вече бях на колене пред люлката на детето, а Сенди разпращаше слугите насам-натам из двореца. Разбрах какво се е случило — белодробно възпаление вследствие на ангината. Наведох се и пошепнах:

— Събуди се, детко! Ало-Централа!

То бавно отвори нежните си очички и каза!

— Папа.

Това ме успокои малко. Значи, не беше умряла. Пратих за серен разтвор, изварих инструментите, защото, когато Сенди или детето са болни, не стоя с празни ръце да чакам лекари. Умея да се грижа за тях. Имам опит. Нашата дъщеричка прекара голяма част от живота си в моите ръце и аз умея да я успокоявам, да изтрия сълзите и дори в случаите, когато майка й стои безпомощна.

В това време сър Ланчелот в блестящите си доспехи мина през парадната зала, като се отправяше към търговската камара. Той беше неин председател и тази длъжност бе откупил от сър Галахад, защото търговската палата принадлежеше на рицарите на Кръглата маса и сега им служеше за делови заседания. Всяко място на тази маса струваше… но и да ви кажа, няма да повярвате, затова няма смисъл да ви казвам. Сър Ланчелот беше човек на борсата, той притежаваше част от акциите на новата железопътна линия и както винаги се готвеше да сваля стойността им, но какво от това? Все си оставаше предишния Ланчелот. Като погледна пътем през отворената врата и видя, че любимката му е болна, той забрави всичко. Нека курсът се покачва, нека пада — безразлично му е. Той ще остане с малката Ало-Централа, дори това да му коства цяло състояние. И остана. Захвърли шлема си в ъгъла, сложи нов фитил на спиртната лампа и след минута водата кипеше върху спиртничето. В това време Сенди направи над люлката навес от одеяла и всичко бе готово за инхалация. Сър Ланчелот пусна парата. Прибавихме в купчината негасена вар карбонат и млечна киселина и мушнахме тръбата под одеялото в люлката. Стояхме от двете й страни като часовои. Сенди се успокои и беше тъй благодарна, че ни напълни по една дълга лула с върбова кора и ни позволи да пушим, като заяви, че димът няма да проникне в люлката, а пък тя обичала, когато пуша, защото била първата дама в Британия, видяла пушач. Приятно беше да гледаш сър Ланчелот на крайчеца на детското легло. Той беше красив мъж и добър човек. Сигурно би направил жена си и децата си щастливи, но… Гиневра… впрочем не бива да се хленчи за неща, за които не може да се помогне…

Той дежури заедно с мене три дни и три нощи, докато мина опасността. Тогава взе в огромните си ръце малката и я разцелува. Перата на шлема му се наведоха над златната й главица. После внимателно я положи в скута на Сенди и величествено излезе през главната зала между шпалир от възхитени воини. Нищо не ми подсказа, че го виждам за последен път! Боже, колко трудно се живее на този свят!

Докторите заявиха, че нашето момиченце трябва да замине, ако искаме да му възвърнем здравето и силите. Необходим бил морски въздух. Взехме един военен кораб с екипаж от двеста и петдесет човека и тръгнахме. След две седмици стъпихме на френска земя. Лекарите ни посъветваха да се установим там. Кралят на тази област ни предложи гостоприемството си и ние с удоволствие се възползувахме от него. Не можеше да се живее много удобно, но като пренесохме едно-друго от кораба, устроихме се отлично в неговия старинен замък.

В края на месеца изпратих кораба назад за продоволствие и новини. Той трябваше да се върне след три или четири дни. Освен новините чаках и съобщение за резултата от още един мой експеримент: в плана ми влизаше и това — да заменя турнирите с нещо, което да занимава рицарите без вреда за околните, да служи за изразходване на енергията им и същевременно да поддържа у тях най-хубавото, което имаха — благородния дух на съревнование. Сформирах от тях един екип играчи, тренирах ги и денят на първата публична среща наближаваше.

Играта се наричаше бейзбол. За да мога отведнъж да я въведа на мода и да я издигна на недостигаема от критиката висота, избрах играчите за двата тима от по девет души не според способностите, а според знатния им произход. Всеки рицар, участник в тима, беше важна владетелска особа. Такъв материал около Артур има винаги в изобилие. Не можеш да хвърлиш керемида, без да падне върху главата на някой крал. Разбира се, и дума не ставаше тези господа да си свалят доспехите. Те даже се къпеха с тях. Но да сме благодарни, че поне се съгласиха да внесат някои отличителни знаци, за да се разпознава единият тим от другия. Така едните носеха плетени ризници, скроени като палта, другите — плоски ризници от моята нова бесемерова стомана. Упражненията им на игрището бяха съвсем фантастични. Бидейки „топкоупорни“, те никога не бягаха от коравата топка, а я чакаха на мястото и тя отхвръкваше на метър и половина от бесемеровата им ламарина. А когато играчът, засилен, се хвърляше на земята и пълзеше по корем за топката, това ми напомняше броненосец, който влиза в пристанище. Отначало назначавах за рефери лица без знатен произход, но трябваше да се откажа. Не беше лесно да се угоди и на двата екипа. Първото решение на рефера обикновено се оказваше последно. Разкъсваха го на две части и приятелите му го изнасяха на носилка. Когато се разбра, че нито един рефер не преживява мача, реферската длъжност стана непопулярна. Принудих се да назначавам за рефери хора, чието звание и високо положение в страната им служеше за защита.

Ето имената на деветорките:

БЕСЕМЕРОВЦИ

Крал Артур

Крал Лот Лотиянски

Кралят на Северна Галия

Крал Марсил

Кралят на Малка Британия

Крал Лейбър

Крал Пеллам Листенджийски

Крал Багдемагус

Крал Толлем Ла-Фейнтс

 

БАЛТОНДЖИИ

Император Луций

Крал Логрис

Крал Мархолд Ирландски

Крал Морганор

Крал Марк Корнуелски

Крал Нентър Гарлотски

Крал Мелиодас Лионски

Крал Езерний

Сирийският султан

 

Рефер: Кларънс

На първия публичен мач ми се искаше да присъствуват петдесет хиляди души. Заслужаваше да се избиколи земята, но да се видят тия екипи. Всичко благоприятствуваше — пролетните дни бяха чудесни, природата се обличаше в нова премяна.