Марк Твен
Един янки в двора на крал Артур (31)

XXVIII
Дресирането на краля

На четвъртия ден сутринта, по изгрев слънце, когато бяхме вървели вече цял час в предутринната хладина, взех решение: нужно е кралят да се дресира. Така не може да продължава повече, трябва да се заема с него и добросъвестно да го превъзпитам — иначе не можем да влезем в нито един човешки дом, дори и котките веднага ще разберат, че този селянин е маскиран. Предложих му да спрем и казах:

— Ваше величество, дрехите ви са в ред и не предизвикват никакви подозрения, но между дрехите и поведението ви има явно различие. Войнишката ви стойка, царствената ви осанка — не, това няма да го бъде. Вие се държите прекалено изправен, погледът ви е прекалено надменен и самоуверен. Царските грижи не превиват гърба, не привикват главата да се прекланя, не заставят да гледаш в краката си, не изпълват сърцето със съмнения и страх, които правят главата клюмнала, а стъпките — неуверени. Нископоставеният човек е винаги сгърбен под бремето на дребните грижи. Необходимо е да се приучите към това. Трябва да се нацапате с клеймото на бедността, нещастието, униженията, които обезличават човека и го превръщат в покорно на господаря същество — иначе и децата ще разберат, че сте преоблечен, и плановете ни ще рухнат още в първата колиба, в която спрем. Моля ви се, опитайте да ходите ей така.

Кралят внимателно ме следваше и се опита да подражава.

— Не е лошо! Никак не е лошо. Брадичката ма-алко по-ниско, моля ви се!… Ето така! Много надменен поглед! Старайте се да не гледате към хоризонта, а в земята, на десет крачки пред себе си. Така е по-добре. Така е добре. Не, почакайте, походката ви е много уверена, решителна: трябва да стъпвате по-недодялано. Бъдете така добър — погледнете ме! Ето така трябва да се ходи… А вашето изглежда… нещо такова… да, сега е почти добре… Но все пак нещо не струва… само не зная кое точно… Я, моля, походете тридесетина крачки, за да ви погледам отстрани… Правилно си държите главата, раменете, брадичката също, скоростта на крачките също — точно както трябва, осанката, погледът — всичко, както се следва. И все пак като цяло — някак не върви. Няма хармония. Я походете още малко, моля… а-ах! Сега разбирам какво е. Открих го. Липсва ви истинска унилост, това е пречката. Получава се нещо любителско, дилетантско — механичните подробности са изработени правилно, очакваш пълна илюзия, а илюзия няма.

— Е, какво да се прави тогава?

— Чакайте да си помисля… Нищо не ми идва на ума. Право да си кажа, тук може да помогне само практиката. Ето тука едно подходящо място: коренище и камъни — има на какво да се изпробва походката. Никой няма да ни пречи — наоколо е поле, има само една къщурка, и то толкова далече, че едва ли се вижда оттука. Господарю, слезте, моля ви се, от пътя. Ще посветим този ден на дресировка.

След като го подресирах малко, казах:

— А сега, сър, представете си, че приближаваме към вратата на онази къщурка и цялото семейство ни посреща. Как ще се обърнете, моля, към стопанина на дома?

Кралят несъзнателно се изпъчи като паметник и с ледена строгост произнесе:

— Селяко, донеси ми стол и ми дай да похапна.

— Ах, ваша милост, не така!

— Че защо?

— Тези хора не си викат един на друг „селяко“.

— Не си ли викат?

— Така ги наричат само онези, които стоят по-горе от тях.

— Тогава ще опитам още веднъж. Ще кажа — крепостнико!

— Не, не! Той може да е свободен човек.

— А, да! Тогава ще го нарека — добри човече!

— Това подхожда, ваше величество, но още по-добре ще е да го наречете приятелю или братко.

— Братко!? Тази гад!

— Но нали ние се преструваме на такива гадове, каквато е той.

— Прав си. Ще му кажа: братко, подай ми стол и ме угости с каквото можеш. Добре ли е така?

— Не съвсем. Не чак толкова добре. Вие искате само за себе си, а не за двама ни. Храна за едного, стол за едного.

Кралят учудено ме погледна. Той не беше твърде съобразителен. Главата му работеше като пясъчен часовник. Той можеше да схваща и нови мисли, но не отведнъж, а зрънце по зрънце.

— Че защо ти е на тебе стол! За да седнеш ли?

— Ако не седна, човекът ще забележи, че само се преструваме на равни, и то много лошо се преструваме.

— Право е, което казваш. Каква необикновена истина и в какъв неочакван вид се явява пред нас! Той е длъжен да донесе столове и за двамата, да подаде вода и кърпа на единия със същата почит както и на другия.

— И все пак остава още една подробност, която трябва да се поправи: той не е длъжен нищо да ни донася. Ние сами ще влезем в къщичката. Там навярно ще бъде мръсно и ужасно противно, но ние ще влезем и ще седнем на масата заедно със семейството му, ще ядем каквото ни подадат и както ни подадат. И ще се държим на равна нога — освен ако стопанинът не е роб. А вода и пешкир никъде няма да се намерят, какъвто и да е стопанинът — бил той роб или свободен… Моля ви се, повелителю, минете още веднъж… Така е добре. Още по-добре. И все пак… не е тъй, както трябва. Раменете не се отпускат, те не познават друг товар освен благородната желязна ризница.

— Дай ми торбата си. Искам да науча какво значи неблагороден товар. Изглежда, че не тежестта превива раменете, а неблагородството. Ризницата е тежка, но благородна, и човекът, който я носи, остава прав. Не, не спори! Не възразявай! Дай ми торбата. Метни ми я на гърба!

Най-после, с товар на плещите, кралят приличаше на крал толкова колкото всеки друг човек. Само раменете му все още упорствуваха: те не се превиха, а и да се превиеха, щеше да изглежда съвсем неестествено. Като продължавах дресировката, аз го оправях и съветвах:

— Представете си, че сте потънали в борчове, че ви мъчат безмилостни кредитори, безработен сте — хайде, да кажем, че сте ковач: не можете да си намерите работа. Жена ви е болна, децата ви плачат, защото са гладни…

И така нататък и така нататък… Накарах го да си представи хора, които страдат от най-различни нещастия и притеснения. Но, Боже мой, това бяха само думи и думи, които нищо не значеха за него, и ако свирех, вместо да приказвам, щеше да бъде все същото. Думите не биха значели нищо за вас, ако не сте преживели това, което те се мъчат да изразят. Има мъдреци, които си дават вид на познавачи и мъдруват за „работническата класа“, като се утешават с това, че умственият труд е много по-тежък от физическия и че с право се заплаща повече. Те наистина мислят така, защото познават само единия, а другия не са опитвали. Но аз познавам и двата и за каквито и да е пари не бих се съгласил да работя тридесет дни подред като копач, а с умствен труд, даже и най-тежкия, ще се заема доброволно, почти даром и ще бъда доволен. Умственият труд е наречен погрешно „труд“ — той е удоволствие, наслада и се самонаграждава. Най-ниско платеният архитект, инженер, генерал, писател, художник, скулптор, актьор, проповедник, певец, работейки, изпитва райско блаженство. Ето — музикантът, който седи посред голям оркестър с лък в ръка под поток леещи се божествени звуци: той работи в момента, ако искате да назовете това така, но, Боже мой, не е ли това подигравка с понятието „труд“? Законът за труда изглежда доста несправедлив, но вече е създаден и нищо не може да се промени: колкото повече радост дава трудът, толкова по-високо се заплаща. Този закон важи и за такива прозрачни мошеничества, като наследствена титла и кралска власт.