Марк Твен
Един янки в двора на крал Артур (32)

XXIX
Едра шарка

Денят вече клонеше към залез, когато приближихме къщурката, но не забелязахме никакви признаци на живот. Пшеницата на полето беше вече ожъната и при това така ожъната, че полето изглеждаше съвсем голо. Стоборът, плевнята — всичко разнебитено, всичко носеше печата на бедността. Наоколо ни животно, ни жива душа. Мълчанието беше страшно — като мълчанието на смъртта. Сламеният покрив на къщурката, почернял от времето, висеше раздърпан. Вратата беше открехната. Подчинявайки се на някакво смътно предчувствие, ние се примъкнахме безшумно, на пръсти, със затаен дъх. Кралят почука. Почакахме. Никакъв отговор. Почука пак. Никакъв отговор. Отворих предпазливо вратата и погледнах вътре. Нещо се раздвижи в тъмнината — една жена се повдигна от пода и се извърна сънено към мен:

— Пощадете ни! — изплака тя. — Всичко вече е взето, нищо не остана.

— Не съм дошъл да вземам нещо, бедна жено.

— Не си ли свещеник?

— Не.

— Не си ли от чифлика на лорда?

— Не, пътник съм.

— Тогава, ради Господа Бога, който обрича невинните на бедност и смърт, бягай оттук. Този дом е прокълнат от Бога и църквата!

— Позволи ми да вляза и да ти помогна. Болна си и в беда. Очите ми свикнаха с полумрака и започнах да виждам по-добре. Видях хлътналите й очи, устремени към мен, видях страшната слабост на тялото й.

— Казвам ти, това място е проклето от църквата. Бягай, спасявай се, докато не те е забелязал някой тук и не те е обадил.

— Не се безпокой за мене, не се плаша от църковното проклятие. Остави ме да ти помогна.

— Тогава нека всички добри духове, ако имат такива, те благославят за тези думи. Искам мъничко вода. Но не забравяй какво ти казах и бягай, защото, ако не се страхуваш от църквата, трябва да се уплашиш от болестта от която умираме. Остави ни, смели пътнико, благославяме те от все сърце, ако могат да благославят тия, върху които лежи проклятието.

Но преди да довърши, грабнах дървената чаша и изтичах до ручея. До него имаше десетина крачки. Когато се върнах, кралят беше вече в къщичката и отваряше капаците на прозореца, за да пусне малко светлина и въздух. В стаята се носеше тежко зловоние. Поднесох чашата към устните на жената. Тя я хвана с отмалелите си пръсти, прилични на птичи нокти. Изведнъж капаците се разтвориха и силна светлина заля лицето й. Едра шарка!

Спуснах се към краля и му пришепнах:

— Бягайте, господарю, бягайте. Тази жена умира от същата болест, която по-миналата година опустоши околностите на Кемелот.

Той не се помръдна.

— Заклевам се, ще остана тук и ще се постарая да й помогна!

Отново зашепнах:

— Кралю, не бива така, вие сте длъжен да излезете.

— Стремиш се към добротата и думите ти са мъдри, но би било срамно за един крал да трепне от страх. Срамно би било за един рицар да откаже помощ на нуждаещия се. Успокой се, аз няма да изляза. Ти си длъжен да излезеш. Църковното проклятие не може да ме засегне. Но тебе ти е забранено да бъдеш тук и църквата ще сложи върху теб тежката си ръка, ако престъпиш запрещението й.

Ако останеше в този страшен дом, кралят можеше да плати с живота си, но беше безполезно да се спори с него. Реши ли веднъж, че е засегната рицарската му чест, нищо не може да помогне: той ще упорствува докрай. Невъзможно е да му се попречи. Имах вече опит. Не настоях повече.

Жената каза:

— Добри човече, имай милост — качи се по онази стълбичка, погледни какво става там и ми кажи. Каквото и да видиш, не се страхувай да ми го кажеш, понякога и на майката трябва да се каже всичко. Не се страхувай, че ще разкъсаш сърцето ми, то и без това е разбито.

— Остани тука — каза кралят — и нахрани тази жена. Аз ще отида горе. — И той сложи торбата на поличката. Обърнах се, но той беше вече до стълбата. Преди да се качи, той съгледа един човек, който лежеше в полумрака и, изглежда, не ни забелязваше.

— Това мъжът ти ли е? — попита кралят.

— Да.

— Спи ли?

— Да, благодарение на Бога, спи вече три часа. Сърцето ми се пръска от благодарност за тоя сън.

Аз казах:

— Трябва да внимаваме да не го събудим.

— Не, няма да го събудите, той умря.

— Умря?

— Да, щастлива съм, че умря. Не може никой да го наскърби, нито да го обиди. Сега той е на небето и е щастлив, пък дори и да е в ада, пак ще бъде доволен, защото там не ще срещне нито абата, нито епископа… Ние израснахме заедно, момче и момиче, двадесет и пет години бяхме мъж и жена и никога до днес не сме се разделяли. Вижте само колко дълго сме се обичали и сме страдали заедно! Днес сутринта, като бълнуваше, стори му се, че отново сме момче и момиче и отново скитаме по щастливите поля. Така с невинна детска усмивка той отиваше все по-далеч и по-далеч, докато премина незабелязано в други поля и се скри от нашите смъртни погледи. Нямаше раздяла, защото в бълнуването му се струваше, че и аз вървя редом с него, че моята ръка е в неговата — моята мека младежка ръка, не тази костелива длан. Да умреш и да не почувствуваш смъртта, да се разделяш и да не почувствуваш раздялата — има ли по-спокоен край от този? Това беше неговата награда за жестокия живот, който понасяше така безропотно.

От тъмния ъгъл, където висеше стълбата, се чу слаб шум. Кралят слизаше. Той носеше нещо и го придържаше с една ръка, а с другата се опираше на стъпалата. Излезе на светлината; на гърдите му лежеше слабичка девойка, около петнадесетгодишна, почти в безсъзнание; тя също умираше от едра шарка. Това беше висша степен на героизъм, връх на героизъм. Да предизвикаш смъртта на двубой, без оръжие, когато всичко е против тебе, когато не само че няма никакви изгледи за награда, но липсва даже ръкопляскащата тълпа от зрители, облечени в злато и коприна! А кралят имаше такъв спокоен и мъжествен вид, както по време на евтините дуелчета, когато рицар с рицар се срещат в равен бой, защитени от желязна броня. В тази минута той беше величествен. Към грубите статуи на предците му в неговия дворец ще се погрижа да се прибави още една: тя няма да изобразява краля в ризница как убива великани или дракони, а ще го покаже в селски дрехи, носещ в ръцете си смъртта, за да може селянката в предсмъртния си час да погледне своето дете и да се успокои.

Той положи момичето до майката и тя го обсипа с нежни думи. В отговор в очите на девойката блесна слаба светлина — но само толкова. Майката се наведе над нея, целуваше я, галеше я, молеше я да каже поне една дума — но устните на момичето се помръдваха беззвучно. Аз извадих от торбата павурчето с вино, но жената ме прекъсна, като каза:

— Не, тя не страда. По-добре ще бъде така. Виното може да й възвърне живота. А такъв добър човек като тебе не може да постъпи жестоко. Прецени сам: за какво й е да живее? Братята й са роби, баща й умря, майка й умира, над нея тежи проклятието на църквата, никой не би посмял да я вдигне и приюти да би легнала и на самия път! Тя е самичка. Дори не те попитах, добри човече, жива ли е сестра й там горе; знам, че ако беше жива, ти отново би се качил и не би оставил бедничката сама…

— Тя почива в мир — с тих глас я прекъсна кралят.

— Не искам друго. Денят е пълен с щастие. Ах, моя Енис, ти скоро ще догониш сестра си, ти си тръгнала вече. А тези хора са приятели, милостиви са и няма да те възпрат.

И тя отново зашепна, наведена над момичето, гладеше го по косите, по страните, целуваше го, шепнеше ласкави думи, но очите на детето вече застиваха. Видях как сълзи бликнаха от очите на краля и потекоха по лицето му. Жената също забеляза това и каза:

— Ах, зная какво значи това. Ти, бедняко, също имаш жена и често си лягате гладни с нея, за да дадете последната коричка на децата; ти знаеш що е бедност, понесъл си немалко обиди от тези, които са по-знатни от тебе, познаваш тежката ръка на църквата и краля.

Кралят се намръщи от неочаквано нанесения удар, но се въздържа. Той влезе в ролята си и за човек, който отначало така лошо я бе играл, сега се справи отлично. Побързах да заговоря за друго: предложих на жената храна и вино, но тя отказа. Не искаше да отлага смъртта си. Тогава донесох отгоре мъртвото й дете и го сложих до нея. Тя не издържа. Разигра се нова сърцераздирателна сцена. Отново й отвлякох вниманието и я накарах да ми разкаже своята история.

— Вие много добре я знаете. Сами сте изпитали същото — защото кой в Британия освен знатните не понася такива страдания? Та това е стара история. Ние се борихме, борихме се успешно — това значи, че можехме да живеем и да не умираме, а повече не ни трябваше. До миналата година се справяхме с всички беди, но тази година те ни налегнаха изведнъж, надвиха ни. Преди няколко години лордът посади на нашата земица плодни дървета, и то на най-хубавото място. Колко безчовечно и срамно беше това!

— Той е бил в правото си — прекъсна я кралят.

— Никой не го отрича — законът е такъв. Това, което е на лорда, то си е негово, но и това, което е мое, то е пак негово. Ние наехме от него тази земя, но той все пак я считаше за своя и правеше с нея каквото си искаше. Наскоро намерихме три негови дървета отсечени. Тримата ни синове се изплашиха и веднага съобщиха на лорда за престъплението. Те там си и останаха, в подземната тъмница на негово сиятелство — ще гният, докато признаят. А няма какво да признават, в нищо не са виновни; и тази заповед означава, че ще лежат там, докато умрат. Вие знаете как става това… после ето какво ни сполетя: мъж, жена и две деца започнахме да прибираме от полето това, което е толкова труд бяхме изорали и засели, и да го пазим денем и нощем от гълъбите и различните зверове. Не дай Боже да убиеш някой от тях. Пшеницата на лорда узря едновременно с нашата. Когато неговата камбана заби и ни повика да събираме безплатно житото на нивите му, той не се съгласи да зачете мене с двете ми момчета за тримата ни затворени синове, а само за двама. Излезе, че липсва един и за него всеки ден плащахме пари. През това време собствената ни жътва пропадаше, защото нямаше кой да я събира. Свещеникът и негово сиятелство лордът ни наложиха глоба, понеже от закъснението страдаше и тяхната част. После дълговете излязоха колкото цялата ни жътва и те ни я взеха. Накараха ни да я съберем и да я откараме и нито ни платиха, нито ни нахраниха и ние умирахме от глад. Но стана още по-лошо, когато от глада, от мъката по синовете, от вида на дрипите, в които бяха увити моят мъж и малките ми дъщери, от скръб и отчаяние аз си загубих ума и възроптах против църквата и нейните дела. Това се случи преди десет дни. Разболях се ей от тази болест и когато свещеникът дойде да ме мъмри, че не съм се смирила пред всемогъщата божия десница, започнах да ругая църквата. Той ме наклевети. Не се отрекох от думите си. Над главата ми и над главите на всички, които ми бяха скъпи, падна проклятието на Рим. Оттогава всички странят и в ужас бягат от нас. Никой не влезе в тази колиба да разбере живи ли сме, или не. Разболяха се и другите. Тогава трябваше да стана и да се грижа за тях. Те не искаха да ядат, пък и откъде храна? Но вода имаше и аз им давах да пият. Как жадно пиеха! Как благославяха водата! Но вчера всичко се свърши. Силите ме напуснаха. Вчера видях за последен път мъжа си и по-малката си дъщеря; стоях тука цели часове — цели векове — и се вслушвах, вслушвах, вслушвах — няма ли да чуя някакъв звук отгоре, който…

Тя бързо погледна по-голямата си дъщеря и извика: „О, милинка“ — и с изнемощели ръце притисна към себе си изстиващото тяло. Беше познала чукането на смъртта.