Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

XXXII
Унижението на Даули

Когато в събота вечер поръчката пристигна, едва спасих Марко и жена му от припадък. Те бяха уверени, че ние с Джонс сме разорени, и се проклинаха за съучастието си в нашия банкрут. Освен продуктите за обеда, за които наистина ми хвръкна една доста голяма сума, бях купил още много неща, които щяха да трябват в бъдеще на нашите стопани — например торба жито. То е такова рядко лакомство за трапезата на хора от тяхната класа, каквото е сладоледът за трапезата на пустинника. Освен това — голяма обедна маса. Освен това — 2 фунта сол (също разкош в очите на нашите стопани). Освен това — съдове, столове, дрехи, бъчвичка с бира и така нататък. Помолих Марко и жена му да не казват никому за това богатство, за да смаят съвсем гостите и да им се поперчат. Като видяха новите дрехи, простодушните съпрузи се зарадваха като деца. Те не спаха цялата нощ, осъмнаха в очакване да ги облекат и ги нахлузиха цял час преди изгрев слънце. Тук възторгът им, да не кажа делириумът, взе такива размери, че ме възнагради за прекъснатия ми сън. Кралят, както винаги, спеше като мъртъв. Марко и жена му не можеха да му се отблагодарят за дрехите, защото им бях забранил, но всячески се стараеха да му покажат колко са благодарни. Но напразно — той нищо не забеляза.

Юнският ден излезе рядко ясен и топъл. На двора беше просто рай, да не ти се поиска да влезеш в стаята. Гостите дойдоха към пладне, събрахме се под голямото дърво и скоро започнахме да се разговаряме като стари приятели, макар че отначало на краля му беше трудно да свикне да го наричат просто Джонс. Помолих го да не забравя, че е чифликчия, но същевременно да не се впуска в никакви подробности, а да се задоволява само със съобщаване на този факт. Той беше от тия хора, които изпортват всичко, ако не ги предупредиш, защото имаше лесен език, енергичен ум и съвсем неясни познания по всички въпроси.

Даули беше облечен като паун. Без особен труд го накарах са се разговори и да разкаже своята история. Приятно беше да стоиш под дървото и да слушаш бъбренето му. Той изковал щастието си сам. А такива хора умеят да разказват. Те заслужават по-голямо доверие, отколкото другите, и затова ги слушат с голяма охота — и те съзнават това. Разказваше как навлязъл в живота сирак, без пари и без другари, как живял зле като робите при лоши господари. Работел по шестнадесет, по осемнадесет часа на ден и се хранел само с черен хляб, и то колкото да не умре от глад. Как усърдието му най-после привлякло вниманието на един добър ковач и той, Даули, едва не припаднал от радост, като чул предложението му да го вземе при себе си за чирак — девет години на свои разноски и дрехи — и да го научи на занаят или „тайната“, както го наричаше Даули. Това било първото му издигане, първият му успех — той и досега говореше за него с възторг и не преставаше да се учудва как е могло това необикновено щастие да се падне на един обикновен човек. През цялото време на чиракуването си не получил нито веднъж нова дреха, но в деня, когато завършил, господарят му подарил една новичка, от шаяк, в която се почувствувал приказно богат и красив.

— Помня този ден — изхълца коларят от възторг.

— И аз също — извика зидарят. — Тогава не повярвах, че дрехата е твоя, честна дума, не повярвах!

— Никой не вярваше — извика Даули и очите му засвяткаха. — Просто се скъсах да убеждавам съседите, че дрехите са мои, а не откраднати. То беше велик ден, велик ден! Такива дни не се забравят.

Да, неговият майстор бил прекрасен човек, работата му така цъфтяла, че два пъти в годината се наяждали до насита с месо и бял хляб, истински пшеничен хляб! Няма що, живеел като лорд. След време Даули наследил предприятието му и се оженил за дъщеря му.

— А сега гледайте как се измени всичко — каза той внушително. — Два пъти месечно ям прясно месо. — Той помълча, за да даде възможност на слушателите да разберат цялото значение на тези думи. — И осем пъти месечно ям солено месо.

— Вярно е! — потвърди коларят със затаен дъх.

— Това съм го видял с очите си! — каза почтително зидарят.

— А бял хляб има на масата си всяка неделя, през цялата година! — тържествено добави ковачът. — Кажете честно, приятели, не е ли истина това?

— Главата си режа, истина е — извика зидарят.

— Бога ми, така е — каза коларят.

— Кажете сами какви мебели имам в къщи! — Даули махна с ръка, сякаш предоставяше на другите свободно да се изкажат. — Говорете всичко, каквото искате, говорете, като че ли не съм тука.

— Ти имаш пет стола, при това прекрасна изработка, макар и семейството ти да е от трима души — каза коларят с дълбоко уважение.

— А за ядене и пиене имаш шест дървени чаши, шест дървени паници и две оловни — рече зидарят. — Казвам това с чиста съвест, защото знам, че ще отговарям през Бога и Страшния съд за всяка лъжлива дума.

— Е, сега, братко Джонс, знаеш що за човек съм — каза ковачът с благородна и приятелска снизходителност. — И то се знае, ти си мислиш, че такъв човек търси да го уважават, не се сприятелява току-тъй с непознати, докато не разбере що за хора са. Но не се безпокой, готов съм да приема всеки като равен, като другар, колкото и скромно положение да заема на този свят, стига да е добър човек. И като потвърждение на думите — ето ръката ми. Аз заявявам, че ние с тебе сме равни, съвсем равни. — И той се усмихна на всички със самодоволната усмивка на бог, който е извършил благородна и прекрасна постъпка и отлично съзнава това.

Кралят прие протегнатата ръка с едва скрито отвращение и веднага я пусна, както дама изпуска хлъзгавата риба. Всичко това направи отлично впечатление, защото погрешно се изтълкува като естествено смущение на човек, ослепен от блясъка на величието.

Стопанката изнесе масата и я постави под дървото.

Това очевидно изуми гостите, тъй като масата беше нова и хубаво направена. Но учудването им порасна, когато госпожа Филис, стараейки се да придаде най-равнодушен израз на лицето си, но със сияещи от гордост очи, без да бърза, разгъна ослепително бяла покривка и постла с нея масата. Даже и ковачът нямаше покривка при всичкото великолепие на дома си и се виждаше колко силно е засегнат. Затова пък Марко се чувствуваше на седмото небе и това също се виждаше, Филис изнесе два прекрасни нови стола и — о, каква сензация! Гостите бяха потресени, можеше да се разбере по очите им. После тя изнесе още два, като се стараеше да запази пълно спокойствие. Нова сензация, благоговеен шепот! След това още два. Гордостта преливаше от нея, тя хвърчеше, гостите бяха поразени, а зидарят промърмори:

— Пред такъв разкош неволно благоговееш.

Когато госпожа Филис се обърна да отиде отново в къщи, Марко, като чувствуваше, че желязото трябва да се кове, докато е горещо, каза (и се стараеше да говори спокойно и сдържано, макар и никак да не му се удаде):

— Достатъчно, не е нужно да носиш останалите.

— Останалите?! Значи това още не е всичко!?

Ефектът беше необикновен. По-голям не бих постигнал дори и аз.

След това се заизсипваха изненада след изненада, които покачиха общото изумление до петдесет градуса на сянка, като парализираха външните му прояви, сведоха ги само до „ох“ и „ах“ и дори мълчаливо въздигане на очи и ръце към небето, Филис донесе съвършено нова табла, нови дървени чашки и прочие трапезни принадлежности — бира, риба, пилета, гъска, яйца, говеждо печено, овнешко печено, шунка, печено прасенце сукалче, цяла камара бял пшеничен хляб. Никой от тях през живота си не бе виждал подобно великолепие. И докато седяха, захласнати от учудване, аз уж случайно махнах с ръка и пред мен, сякаш изпод земята, изскочи синът на бакалина и заяви, че дошъл за парите.

— Добре — казах равнодушно, — колко е всичко? Я направи сметката!

Той започна да чете на глас, а поразените гости слушаха. Вълна от удовлетворение обливаше душата ми; вълни ту на ужас, ту на възторг заливаха душата на Марко:

2 фунта сол 200 милеи
4 литра бира в дървени бъчвички 800 ,,
3 бушела пшеница 2700 ,,
2 фунта риба 100 ,,
3 кокошки 400 ,,
1 гъска 400 ,,
3 дузини яйца 150 ,,
1 парче говеждо печено 450 ,,
1 парче овнешко печено 400 ,,
1 пушен бут свински 800 ,,
1 прасенце сукалче 500 ,,
2 сервиза за ядене 6000 ,,
2 чифта мъжки горни дрехи и бельо 2800 ,,
1 фуста, 1 вълнена блуза и женско бельо 1600 ,,
8 дървени чашки 800 ,,
Разни вещи за трапезария 10000 милеи
1 маса 3000 ,,
8 стола 4000 ,,
2 портмонета-револвери, заредени 3000 ,,

Той млъкна. Настъпи зловеща тишина. Никой не посмя да мръдне. Не смееха да си поемат дъх.

— Това ли е всичко? — попитах съвсем спокойно.

— Всичко, благородни сър — някои дреболии вписах в графата „Разни принадлежности“, ако обичате, мога да ви ги извадя поотделно…

— Излишно е — казах, като придружих думите си с жест на пълно безразличие. — Кажи общата сума, моля ти се!

Пратеникът се подпря на дървото, за да се задържи, и каза:

— Тридесет и девет хиляди и сто и петдесет милрейса.

Коларят се изхлузи от стола. Останалите се хванаха за масата, за да не паднат, и завикаха в хор:

— Господи, не ни оставай сами в деня на бедствието!

Пратеникът побърза да каже:

— Баща ми поръча да ви предам, че съвестта не му позволява да изисква веднага да платите всичко, но само ви моли…

Направих се, че не съм го чул. С израз на пълно равнодушие извадих пари и тропнах на масата четири долара. Да можехте да видите как се изпулиха пред парите. Пратеникът беше изумен и възхитен. Помоли ме да задържа в залог един долар, докато прескочи до града и…

Прекъснах го:

— За някакви си девет цента? Глупости! Задръж рестото за себе си.

Това предизвика развълнуван шепот:

— Този човек е натъпкан с пари! Ръси ги като камъчета!

Ковачът беше унищожен. Пратеникът грабна парите и побягна, пиян от щастие. Казах на Марко и на жена му:

— Добри хора, ето ви мъничък подарък. — И поднесох двете портмонета с равнодушен израз, макар че във всяко от тях имаше по петнадесет цента. Бедните същества се разсипаха от благодарности, а в това време аз се обърнах към останалите и попитах спокойно, като че ли се осведомявах за часа:

— Е, какво, ако сте готови, мисля, че и обедът е вече готов. Да пристъпим.

Всичко това стана наистина чудесно. Никога досега не съм произвеждал по-голям ефект и никога не съм използувал по-изгодно материалите, които са ми под ръка. Ковачът беше просто унищожен. Не бих искал да съм на негово място! А преди малко се хвалеше, че два пъти в месеца обядвал прясно месо, два пъти месечно прясна риба, два пъти в седмицата солено месо и в неделен ден — пшеничен хляб, а в семейството били само трима души. Всичко това му коства годишно не повече от шестдесет и девет цента, две милеи и шест милрейса. И изведнъж се явява човек, който хвърля на масата цели четири долара, и го с такъв израз, като че му е скучно да се занимава с тези дребни суми. Да, Даули увехна, сгърчи се, сви се като настъпан от крава балон.