Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

XXXVII
Ужасно положение

Да заспя? Това беше невъзможно. Как се спи в такъв шумен вертеп, претъпкан с пияници, кавгаджии и кресливи безделници! Не можех да мигна и поради това, че умирах от желание да се изкопча оттук, да науча какво е станало в далечния квартал на робите след ужасната ми грешка.

Нощта ми се стори безкрайна. Но все пак утрото настъпи. Пред съда дадох най-изчерпателни показания. Казах, че съм роб на знатния граф Грип, когото вечерта е затворила в селото отвъд реката, в странноприемницата „Табард“, и той е бил принуден да нощува там поради смъртоносна треска със странно и внезапно разстройство. Изпратили ме в града, за да доведа колкото може по-бързо най-добрия лекар. Тичал съм с всички сили, просто към летял. Нощта била тъмна, налетял съм върху този човек, който ме хванал за гърлото и започнал да се боричка, докато съм го молел да ме пусне в името на живота и спасението на моя знатен господар.

Човекът ме прекъсна, като уверяваше, че всичко това е лъжа и се готвеше да обясни как ни в клин, ни в ръкав съм се хвърлил върху него…

— Мълчи, лъжец такъв! — каза съдията. — Отведете го и му ударете няколко пръчки, за да знае друг път как да се отнася със слугите на знатния сър. Хайде!

След това съдията се извини пред мене и изказа надежда, че ще доложа на негово сиятелство за невинността на съда в това отвратително произшествие. Обещах му да докладвам за всичко и се отправих към изхода. Но неочаквано съдията взе да ме разпитва, защото не съм разказал всичко при арестуването. Отговорих му, че бих разказал, ако се бях сетил — което беше вярно, — но този човек ми бил изкарал ума и така нататък и така нататък и мърморейки, аз излязох.

Не усещах краката под себе си. Скоро бях в квартала на робите. Но напразно — те бяха изчезнали. Впрочем всички с изключение на господаря — той лежеше тук пребит и превърнат на пихтия.

Всичко наоколо носеше следите на жесток бой. Всред двора, на една талига, беше поставен грубо скован ковчег и гробарите с помощта на полицията си пробиваха път всред тълпата на зяпачите, за да вземат мъртвеца.

Избрах един скромен човечец, който да благоволи да се разговаря с такъв дрипльо като мене, и попитах какво е станало. Шестнадесет роби са се разбунтували нощес против господаря си и ето как се е свършило.

— Да, но как е започнало?

— Няма други свидетели освен робите. Те казват, че най-ценният от тях се е освободил от оковите си и изчезнал по тайнствен начин сигурно с помощта на магии, защото не е имал ключ, а ключалките са цели. Господарят побеснял от яд. Нахвърлил се върху робите с тежката си тояга. А те, съпротивлявайки се, така му начесали гърба, че скоро свършил.

— Ужасно! То се знае, лошо им се пише на робите, когато почне да ги разпитва съдът!

— Че то съдът свърши.

— Хайде де!?

— Разбира се, няма да се точи цяла седмица. Работата е проста. Не трая дори и половин час.

— Не разбирам как може да се установи за толкова кратко време кой е виновен.

— Кой е виновен ли? Та съдиите няма какво да установяват. Те осъдиха целия добитък. Ти не знаеш ли закона? Казват, че е останал от римско време: ако един роб убие господаря си, всичките му роби трябва да умрат.

— Вярно, бях забравил! А присъдата, кога ще я изпълнят?

— След двадесет и четири часа. Макар че някои казват, че щели да почакат още ден-два, може случайно да се намери и избягалият.

— Избягалият? — Стана ми малко неприятно. — А дали ще го намерят?

— Разбира се, още до вечерта. Търсят го навсякъде. Дори са поставили стражи и роби на градските врати, които ще го познаят, ако се яви там. Не пропускат никого, без да го огледат.

— А може ли да се види мястото, където се намират останалите?

— Отвън може, но отвътре не вярвам да ти се иска.

Взех адреса на тъмницата и побързах. В една глуха уличка, в първото вехтошарско магазинче се преоблякох в груба моряшка дреха и завързах лицето си с кърпа, като се оправдавах, че страдам от зъбобол. Превръзката скри синините ми. Бях напълно преобразен. После проследих жицата и стигнах до мястото, отдето започваше. Тя влизаше в мъничка стая над една месарница. Това показваше, че телефонното дело не беше процъфтяло много. Младият служещ дремеше над масата. Заключих вратата отвътре и сложих големия ключ в пазвата си. Човекът се разтревожи и се канеше да извика за помощ, но му казах:

— Събирай си устата! Да не си посмял да гъкнеш — ще те убия. Сядай пред апарата и бързо на работа!

— Недоумявам как може човек като тебе да разбира от т…

— Извикай Кемелот! Аз съм отчаян човек. Извикай Кемелот или се махай от апарата — сам ще си го взема.

— Кой, ти ли?

— Разбира се. Стига дрънка! Извикай двореца!

Той взе двореца.

— Сега извикай Кларънс.

— Кларънс? Чий?

— Не е твоя работа. Казвам ти, извикай Кларънс и ще ти отговорят.

Той се подчини. Изминаха пет минути… десет минути в мъчително очакване и нервно напрежение. Колко дълго ми се стори! След това чух щракване, което веднага разпознах, както се познава приятелски човешки глас, защото Кларънс беше мой ученик.

— А сега, момчето ми, ставай! Там щяха да ме познаят, затова исках ти да ги извикаш, но сега и сам ще се справя.

Той ми отстъпи мястото си и настрои уши, но напразно. Аз използувах шифър. Не губих време в размяна на любезности с Кларънс, а започнах направо:

— Кралят е тука и се намира в опасност. Продадени сме в робство. Не можем да докажем кои сме. Положението е такова, че не се решавам дори да опитам. Телеграфирай в тукашния дворец, за да ми повярват.

Той веднага отговори:

— В Лондонския дворец не знаят за съществуването на телеграфа. Линията е току-що прокарана. По-добре да не рискуваме. Току-виж, че са ви обесили. Измисли нещо друго.

Да ни обесят! Той не подозира колко е близко до истината. Не можех да измисля нищо. Накрая ми хрумна нещо и аз казах:

— Да излязат петстотин отбрани рицари начело с Ланчелот и незабавно да дойдат! Да влязат в града през югозападните врати и да търсят човек с бяла превръзка на дясната ръка.

Отговорът беше кратък:

— След половин час тръгват.

— Ол райт, Кларънс! А сега обясни на този младеж тук, че съм ти приятел. Да си събира устата и да не дрънка за посещението ми.

Апаратът заговори на младежа, а аз побързах да излезна. Взех да пресмятам: след половин час ще бъде девет. Рицарите и конете не могат да се движат бързо с тежките си доспехи. Ако няма сняг или буря, ще вземат по седем мили в час. Един-два пъти ще трябва да сменят конете, следователно ще бъдат тука в шест часа или малко по-късно. Ще бъде още светло. Ще забележат бялата превръзка, която ще сложа на дясната си ръка, и ще ги взема под своя команда. Ще обкръжим затвора и ще освободим краля. Това ще бъде твърде ефектно и живописно, въпреки че ми се искаше да пристигнат по пладне, за да излезе още по-театрално.

Исках да имам повече стрели в лъка си и затова реших да наобиколя някои от старите си познати. Може би това ще ни помогне да се измъкнем от бедата и без помощта на рицарите. Но трябваше да бъда внимателен — работата е рискована. Първо, ще се преоблека, и то незабавно, в хубави дрехи. В една продавница ще си купя дреха на бедняк, в друга — на човек със средно положение, така постепенно ще обиколя магазин след магазин, докато се облека в кадифе и коприна и си възвърна предишната външност. Но планът ми отведнъж се провали. Още на първия ъгъл се натъкнах на един от нашите роби, придружен от един страж. За зла чест се изкашлях. Той ме погледна и кръвта ми се смръзна в жилите. Помислих: „Сигурно си спомня, че е чувал тази кашлица!“ Вмъкнах се в магазинчето, спрях пред тезгяха, разглеждах и се пазарях за стоките, а в същото време непрестанно хвърлях по едно око към вратата, робът и стражът се бяха спрели на разговор и поглеждаха през вратата. Реших да избягам през задния вход, ако, разбира се, има такъв. Попитах продавачката дали не можем да излезем на двора, за да погледнем не е ли там избягалият роб, за когото казват, че се мушнал някъде из задните дворчета. Обясних й, че съм преоблечен страж и че другарят ми стои до вратата с един от робите, които са убили господаря си. След това я помолих да излезе и да му каже да не чака напразно, а да прибяга до другия край на уличката, за да може да хване беглеца, когато го прогоня оттук.

Продавачката гореше от нетърпение да види един от убийците, станали вече прочути, и веднага изпълни поръчката ми. Измъкнах се през задната врата, заключих я след себе си, сложих ключа в джоба си и тръгнах усмихнат и доволен.

Но отново изпортих всичко с една грешка — всъщност двойна грешка. Имах много начини да избягам от стража, но аз пак реших да избера най-театралния. Любовта към театралничене е главният ми недостатък. Правех си сметка, че стражът като всеки човек ще постъпи най-естествено; но точно тогава, когато не очаквате, човек постъпва най-неестествено. В случая естествено беше стражът да ме последва по петите и да се опита да разбие заключената врата, която го отделя от мене. Преди да успее да я разбие, аз ще съм надалеч и след няколко успешни преобличания ще се превърна в такъв знатен господин, че нито един шпионин в цяла Британия няма да се усъмни в честотата и невинността ми. Но вместо да постъпи така, както беше естествено, стражът повярва на моите думи и изпълни нарежданията ми. И тъкмо излязох от задънената улица, безкрайно доволен от хитростта си, той се спусна из засада и ме посрещна с наръчници. Ах, да знаех, че улицата е задънена!… Но това не е оправдание.

Разбира се, аз бях възмутен, кълнях се, чу току-що съм слязъл от кораба след дълго плаване и всячески се стараех да заблудя роба, но напразно! Той ме позна. Тогава започнах да го упреквам, задето ме е издал. Това не го обиди толкова, колкото го учуди. Изгледа ме втренчено и каза:

— Да не мислиш, че ще те оставим да избегнеш бесилката единствено от всички, когато ще ни бесят заради тебе! Гледай ти!

Те казваха: „Гледай ти!“ в случаите, когато ние употребяваме: „Не ме карай да се смея!“ Странни изрази имаха тия хора.

За себе си той беше прав, не оспорвам. Не обичам да се препирам, когато е безполезно. Казах само:

— Тебе няма да те обесят и никого от вас няма да обесят.

Двамата се изкискаха, а робът каза:

— По-рано минаваше за умен. Гледай такъв да си останеш, още повече че няма да е задълго.

— Смятам, че ще е задълго. Преди още да е настъпило утрото, ще бъдем вън от затвора и ще бъдем свободни да вървим, където си щем.

Духовитият страж бръкна с пръст в лявото си ухо и изгъргори:

— Вън от затвора, да, вярно е. И ще бъдете свободни да вървите където си щете, само че не тук, а в царството на негова милост дявола.

Сдържах раздразнението си и казах равнодушно:

— Значи, мислиш, че ще ни обесят след ден-два, а?

— Мислех допреди малко, защото така беше решено и обявено.

— А сега си на друго мнение, а?

— Тъй вярно! Тогава мислех, а сега знам.

Казах му насмешливо:

— О, премъдри служителю на закона, открий ни тогава какво знаеш.

— Знам, че ще ви бесят днес в три часа следобед… Охо, лошо ти стана! Облегни се на мене.

Наистина трябваше да се подпра някъде. Рицарите ми нямаше да успеят. Ще закъснеят с три часа. Нищо в света не ще спаси английския крал, нито пък мене, което е още по-важно. Още по-важно не само за мене, но и за народа, готов да възприеме цивилизацията. Побиваха ме тръпки. Мълчах, нямаше повече какво да кажа. Знаех какво имаше предвид стражът: ако загубеният роб се намери, отсрочката ще бъде отменена и наказанието ще се изпълни днес. А ето, че загубеният роб бе намерен.