Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

II
Дворът на крал Артур

При първия удобен случай аз се измъкнах настрани, потупах по рамото един стар, обикновен на вид човек и го попитах с ласкав, доверчив тон:

— Приятелю, бъдете така любезен, кажете, и вие ли сте от лудницата, или сте тука само на посещение?

Той ме изгледа глупаво и каза:

— За Бога, прекрасни сър, струва ми се…

— Достатъчно — казах аз, — виждам, че и вие сте пациент. Отдалечих се, размисляйки, като в същото време оглеждах минаващите хора, за да намеря някого със здрав разсъдък, който да ми обясни цялата тази работа. Най-после реших, че съм попаднал на такъв, дръпнах го настрани и му прошепнах:

— Да можех поне една минутка да поговоря с надзирателя, само една минутка…

— Не ме спирайте, сър!

— Какво казахте?

— Не ми пречете, ако това слово ви е по-приятно.

Той обясни, че е помощник-готвач и няма време за приказки, но при друг случай би побъбрил с удоволствие, защото до смърт му се искало да узнае откъде съм взел дрехите си. Като си тръгваше, той посочи с пръст и каза, че ей този там бил по-свободен за такива разговори от него, а освен това изглежда, че търсел именно мене. Появи се весел, строен младеж с яркочервени гащи, с които приличаше на разцепен морков. Останалата част от дрехата му беше от синя коприна с дантели и панделки. На дългите му руси къдри стоеше, самодоволно накривена над ухото, розова атлазена барета с перо. Имаше добродушен израз и ако се съдеше по държанието му, беше самодоволен. Беше хубав като картина! Приближи се до мене, огледа ме усмихнато и с нескрито любопитство каза, че е дошъл за мене и че той е паж.

— Махай се оттука — казах аз, — каква страница си ти! Ти си само параграф от страница![1]

Това беше жестоко от моя страна, но бях вече ядосан. Той обаче никак не се засегна или поне не даде да се разбере, че е обиден. Започна да говори и да се смее щастливо, безгрижно, по момчешки — и още докато вървяхме, той се сприятели с мене; задаваше ми всевъзможни въпроси за мен самия, за дрехите ми, без нито веднъж да дочака отговор — продължаваше да си дърдори, сякаш не знаеше, че е задал въпрос, и сякаш не очакваше отговор, докато накрая спомена, че е роден в началото на 513 година.

Студени тръпки ме побиха. Спрях се и малко отмалял, попитах:

— Може би не чух добре? Повтори още веднъж бавно — в коя година?

— Петстотин и тринадесета.

— Петстотин и тринадесета!… Слушай, не ми изглеждаш да си от онези. Хайде, момчето ми, аз тук съм чужденец, без приятели; бъди честен и почтен към мене. Я ми кажи, ти с всичкия ли си?

Той каза, че е.

— А другите с ума си ли са?

Отговори, че и те са.

— А това не е ли лудница? Искам да кажа, не е ли място, където лекуват побъркани?

Отвърна, че не е.

— Добре — казах, — тогава или аз съм луд, или се е случило нещо ужасно!… А сега кажи честно и искрено: къде съм?

— В двора на крал Артур.

Почаках за миг, за да схвана смисъла на думите му, и след това попитах:

— В коя година сме сега според тебе?

— Петстотин двадесет и осма, 19 юни.

Сърцето ми замря и аз промълвих:

— Никога вече не ще видя приятелите си! Никога, никога вече! Те ще се родят едва след тринайсет века.

Не знам защо нещо ме накара да повярвам на момчето. Може би подсъзнателно. Но разумът се противопоставяше и това беше съвсем естествено. Просто не знаех как да си помогна, как да взема за сериозни налудничавите приказки на тези смахнати хора. И ето изведнъж ми мина нещо през ума — спомних си, че единственото пълно слънчево затъмнение е станало на 21 юни 528 година и е започнало три минути след дванадесет часа. Знаех също, че в 1879 година, която именно считах за текуща година, не се очакваше никакво слънчево затъмнение. Ако успеех да опазя сърцето си от нетърпението и любопитството в следните четиридесет и осем часа, то щях да установя дали това момче казва истината или не.

Понеже съм практичен човек от щата Кънектикът, временно отложих този въпрос до определения ден и час и съсредоточих всичкото си внимание върху сегашните събития, за да мога да ги използвам по най-изгоден начин. Всяко нещо по реда си — е моят девиз, и изиграй това нещо, колкото и да струва то, дори ако имаш само два чифта и едно вале.

Имаше две възможности. Ако все още е деветнадесето столетие и аз се намирам между луди, а не мога да избягам, то в най-кратко време трябва да овладея лудницата. Ако действително е шесто столетие, добре — какво по-хубаво от това, — ще подчиня цялата страна за три месеца. Прецених, че ще имам преднина поне от тринайсет века дори и пред най-образования човек в кралството. Не съм от тия, които вземат веднъж решения, а после се маят. Затова казах на пажа.

— Слушай, Кларънс, момчето ми, ако съм отгатнал вярно името ти, въведи ме, моля ти се, в течение на работите — нали нямаш нищо против? Как се казва това същество, което ме довлече тук?

— Моят и твоят господар? Това е славният рицар и велик лорд сър Кей Сенешалът, млечен брат на нашия повелител — краля.

— Много добре. Продължавай, разправи ми всичко.

Той се впусна в дълги описания. Но това, което най-много ме интересуваше, беше следното: той каза, че съм пленник на сър Кей и съгласно обичая на страната щели да ме хвърлят в тъмницата на замъка, където трябвало да лежа, докато моите приятели ме освободят, ако, разбира се, не изгния дотогава. Виждах, че шансовете да изгния са много по-големи, отколкото да бъда освободен, но нямаше място за сантименталности, сега времето беше твърде скъпо. После пажът каза, че пирът в голямата зала е към своя край и когато започнат разговорите и пиенето, сър Кей щял да ме покаже на крал Артур и на славните му рицари, насядали около Кръглата маса, и щял да се похвали с подвига си при залавянето ми в плен и по всяка вероятност щял да поразкраси фактите. Но аз не трябвало да го изобличавам — това нямало да бъде нито деликатно, нито пък съвсем безопасно. И накрая, след като ми се нагледат, хайде в тъмницата. Но той, Кларънс, щял да намери начин да ме посещава от време на време, да ме разтушава и да ми помогне да уведомя моите приятели.

Да уведомя приятелите си! Благодарих му — какво друго можех да направя. В това време дойде един слуга и съобщи, че ме викат. Кларънс ме въведе в залата, бутна ме в един ъгъл и седна на земята до мене.

Да знаете само какво забавно и интересно зрелище! Залата беше огромна и почти гола, пълна с крещящи контрасти. Беше много, много висока, толкова висока, че знамената, които висяха от сводестите подпори и греди, се губеха, забулени в полумрак. От двете страни имаше високи галерии с каменни перила. В едната седяха музиканти, а в другата жени в ослепително ярки дрехи. Подът беше настлан с големи бели и черни плочи, и се нуждаеше от поправка. Колкото до украшенията, такива нямаше. Само по стените висяха големи гоблени, които вероятно минаваха за произведения на изкуството; по тях бяха изобразени битки, но конете приличаха на фигури, каквито децата изрязват от хартия или правят от тесто; а хората бяха облечени в люспести брони — люспите бяха изобразени чрез колелца, сякаш цялата ризница бе нарязана с формички за бисквити. В залата имаше и камина, и то толкова грамадна, че в нея би могъл да се разположи цял военен стан. Обхваната с каменни колони от двете страни, тя прекрасно можеше да мине за врата на катедрала. Край стените стояха воини с брони, островърхи шлемове и с алебарди в ръцете — друго оръжие нямаха. Стояха така неподвижно, че приличаха на статуи.

Сред тази сводеста, застлана с плочи зала имаше дъбова маса, която наричаха Кръглата маса. Тя беше голяма колкото циркова арена. Около нея беше насядало мъжко общество в такива пъстри и ярки одежди, че те заболяват очите, когато ги погледнеш. На главите си носеха барети с пера, които повдигаха леко само когато се обръщаха към самия крал, преди да започнат да говорят. Повечето пиеха. Пиеха от рогове, а някои още дъвчеха хляб и гризяха говежди кокали. На човек се падаха не по-малко от две кучета. Те седяха в очакване, докато им подхвърлеха някой оглозган кокал, тогава се спущаха на цели полкове и дивизии, започваше бой, който създаваше в залата такава бъркотия от мятащи се глави, опашки и туловища, такъв вой и лай, че се заглушаваше всякакъв разговор. Но това никого не смущаваше, защото давенето на кучетата беше винаги по-интересно от всякакъв разговор. От време на време мъжете се надигаха от местата си, за да могат да наблюдават по-добре битката, и се ловяха на бас чий пес ще надвие, дамите и музикантите по същата причина също се надвесваха над перилата. Накрая кучето победител се изтягаше удобно с кокал между лапите, гризеше го с ръмжене и мърсеше пода, както правеха и другите петдесет песа, а придворните се връщаха към предишните си развлечения.

Общо взето, речта и маниерите на тези хора бяха изящни и учтиви, забелязах, че винаги изслушваха събеседника си внимателно и сериозно (искам да кажа, в паузите между кучешките борби). При това те бяха простодушни като деца. Всеки пускаше чудовищни лъжи с такава съвършена незлобива и обезоръжаваща наивност и всеки бе готов да слуша лъжите на другите и да им вярва. Трудно можеше да ги свърже човек с жестокостта и ужаса; и при все това те разказваха тъй охотно за кърви и страдания, че дори забравих да треперя.

Аз не бях единственият пленник. В залата имаше повече от двадесетина. Някои от тези нещастници бяха обезобразени, насечени и осакатени по най-ужасен начин; косите им, лицата и дрехите им бяха покрити с черна засъхнала кръв. Измъчваха ги непоносими болки, виждаше се, че страдат от глад, от жажда и изтощение; и никой не беше умил раните им, никой не ги бе превързал, просто ей тъй, от милосърдие; но напразно бихте очаквали да чуете от тях макар и един стон, макар и една-единствена въздишка, да проявят нетърпение или желание да се оплакват.

Неволно си помислих: „Негодниците — те сами са се отнасяли така с другите и сега, когато им е дошъл редът, не очакват нищо по-добро; следователно това тяхно философско смирение не е резултат на самообладание, нравствена сила и разум, а на истинско волско търпение.“

Бележки

[1] Страница — авторът прибягва до игра на думи; паж означава страница и същевременно кралски послушник.