Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

XVIII
В кралските тъмници

Погрижих се за всичко и наредих да пуснат човека да си отиде. Много ми се искаше да накарам да разчекнат палача. Не заради качествата му на добър и усърден служител — нямах основания да го обвинявам в недобросъвестно изпълнение на службата, — а защото безпричинно беше нанесъл побой на младата жена и я беше оскърбил. Това научих от свещениците, които искрено желаеха наказанието му. Свещениците са най-неприятното племе, но понякога се показваха и от добрата си страна. Имам предвид няколко случая, които доказват, че не всички свещеници са мошеници и себелюбци. Мнозина, особено онези, които стояха по-близо до народа, се стараеха искрено и набожно да облекчат страданията му. Това ме ядосваше, но не можех да го изменя и затова не мислех за него — не ми е в нрава да разсъждавам за неща, които не мога да променя. Ядосваше ме още и защото привързваше народа към господствуващата църква. Естествено трябва да има религия, но според мен църквата трябва да е разделена на четиридесет независими враждуващи секти, които се дебнат една друга, както беше по мое време в Съединените щати. Съсредоточаването на властта в една политическа организация е винаги лошо нещо. А господствуващата църква е политическа организация. Тя е създадена за политически цели и заради тях се отглежда и угоява. Църквата е враг на човешката свобода, а доброто, което прави, би вършила още по-добре, ако беше разделена на секти. Не натрапвам това като закон. Може и да не съм прав, но това е едно мнение. Аз съм, разбира се, само човек, само един човек и мнението ми не стои по-високо от това на папата, но не и по-ниско.

Не можех да разчекна палача, но не можех и да оставя без последствие справедливото оплакване на свещениците. Той заслужаваше наказание. И аз го свалих от длъжността палач и го назначих за капелмайстор на новообразувания оркестър. Как ме молеше за пощада и ме уверяваше, че не умее да свири — мило извинение, но твърде евтино. В цялата страна нямаше музикант, който да можеше да свири.

На сутринта кралицата побесня, като узна, че не ще получи нито живота на Хуго, нито имота му. Но й обясних, че трябва да поеме върху себе си този кръст, защото, макар законът и обичаят да й дават право върху живота и имуществото на човека, аз бях съзрял в делото смекчаващи вината обстоятелства и го бях помилвал в името на крал Артур. Еленът е опустошил нивите му, той го е убил в раздразнение, не за облаги. След това го отнесъл в кралската гора, като е смятал, че по този начин виновникът не ще бъде открит.

Но да налея в главата на тази проклетница, че раздразнението е смекчаващо вината обстоятелство при убийство на елен и даже на човек, не можех и затова замълчах, като я оставих да се сърди, колкото си иска. Когато й обяснявах, между другото й казах, че избликът на гняв, който я бе обхванал при убийството на пажа, е също едно обстоятелство, което донякъде смекчава престъплението.

— Престъпление! — възкликна тя. — Какво приказваш! Престъпление, Боже мой! Човече, аз ще заплатя за момчето!

Наистина съвсем безполезно беше да се говори разумно с нея! Разбиранията, насаждани от детство, с нищо не се избиват; възпитанието — това е всичко. Говорят ми за характери. Това, което наричаме характер, е, просто казано, наследственост и възпитание. Ние нямаме собствени мисли, собствени мнения. Мислите и мненията ни се наслояват под влияние на възпитанието. Онова, което е собствено у нас и е като наша заслуга или наша вина, може да се помести на върха на една игла. А всичко останало ни е предадено от дългата редица предшественици, като се почне от Адам или пещерника, или маймуната, от които след билиони години упорито, уморително и неизгодно развитие е произлязла нашата сегашна порода. За себе си сред това трудно и нерадостно шествие между две вечности аз се стремя да изживея живота си възвишено, безупречно, да съхраня микроскопичната частица, която е моето същинско „аз“. А останалото може да отиде, ако ще, и в ада — безразлично ми е.

Не, проклета да е тази кралица! Тя имаше достатъчно мозък, но възпитанието я беше превърнало в животно, разбира се, само от гледна точка на хората, родени много векове след нея. Убийството на пажа не беше престъпление, а осъществяване на нейното право. Тя твърдо отстояваше правата си, без да съзнава несправедливостта им. У нея бе вкоренено непоколебимото и свободно от всякакъв контрол убеждение, че законът, който й позволява да убива, когото пожелае, е правилен и справедлив.

Няма що, дори и на сатаната трябва да признаем заслуженото. Всъщност тя заслужаваше похвала, но да сторя това, не можех. Думите ми засядаха в гърлото. Тя имаше право да убие момчето и никак не беше длъжна да плати за това убийство. Законът, според който убийството се заплаща, важеше за други, но не и за нея. Тя напълно съзнаваше, че постъпва великодушно и благородно, като плати обезщетение за това момче. И все пак не можех да й простя, защото пред очите ми непрекъснато се мяркаше образът на нещастната стара жена с разбито сърце и хубавото момче в копринени дрехи, залени в алена кръв. Как може да се заплати неговата смърт! Кому ще заплати? Тъй като аз самият не можех да я похваля, с голямо усилие й казах, че другите ще я похвалят.

— Ваше Величество, народът ще ви благодари за това.

Казаното за жалост беше истина. Мечтаех да доживея деня, когато ще мога да я обеся за този благороден жест. Законите им бяха лоши, неимоверно лоши. Един сеньор имаше право да убие роба си за нищо — за раздразнение, от лошотия или просто ей тъй, да минава времето. И коронованият имаше право да убива своите роби, т.е. поданиците си. Благородникът можеше да убие човек от простолюдието, но трябваше да плати с пари или жито. По закон благородникът имаше право да убие друг благородник съвсем безплатно, но трябваше да очаква отмъщение. Всички имаха право да убиват, когато си поискат, само хората от простолюдието и робите — не. Ако те убиеха, това се считаше за убийство, а законът го забраняваше. Ако убитият беше по-високопоставен, то с убиеца се разправяха най-жестоко. Причинеше ли простият човек макар и една драскотина на благородника, връзваха го на кон и го разкъсваха на части. Цели тълпи се стичаха на това зрелище, за да се повеселят и прекарат времето си приятно. Някои от развлеченията на изисканото общество бяха толкова престъпни, колкото и описаните от очарователния Казанова в главата, посветена на изтезанията на един от могъщите врагове на Людовик XV.

Нагледах се достатъчно на това ужасно свърталище и ми се искаше да отпътувам нататък, но не можех, защото бях намислил нещо и трябваше да го направя. Съвестта ми ме караше. Ако трябваше да сътворя отново човека, ей Богу, не бих му дал съвест! Тя носи на хората само неприятности. Тя прави много добрини, но в края на краищата не те възнаграждава. За предпочитане е доброто да е по-малко, а ползата — по-голяма. Впрочем това е мое мнение, а аз все пак съм само един човек; други, с по-беден опит от мен, могат да мислят другояче. И имат право да останат верни на възгледа си. Аз държа обаче на това: наблюдавах съвестта си години наред и съм убеден, че ми е причинявала много тревоги и мъки. Може би в началото съм я скъпял, защото ние ценим всичко, което притежаваме, но сега виждам колко съм бил наивен. Това изглежда още по-абсурдно, ако го погледнем и от друга страна: ако например в мен имаше някаква наковалня, щях ли да я ценя? Разбира се, не. А ако се поразмислим, ще разберем, че от гледна точка на удобството и съвестта, и наковалнята са еднакво неудобни. Ако не можеш да търпиш повече наковалнята, има начин да я унищожиш — да я разтвориш в някаква киселина. Начин да унищожиш съвестта си обаче не ми е известен, освен ако тя сама не заглъхне.

Тъй че работата беше много неприятна и никак не ми се искаше да се залавям, но мисълта за нея ме измъчваше цяла сутрин. Със стария крал беше безполезно да се говори — приличаше на изгаснал вулкан. Навремето си той е бил деен, но огънят му отдавна е утихнал и от него бе останала само купчина пепел. Не, кралят беше добродушен, ласкав, способен да ме разбере, но безполезен. Този тъй наречен крал нищо не представляваше. Цялата власт беше в ръцете на кралицата — истинския Везувий. От любезност можеше да ви опържи цяло ято врабчета и още начаса под същия предлог да изригне и погребе целия град. Впрочем случва се и така: вие очаквате най-лошото, а всъщност работата се оказва не дотам лоша.

Въоръжих се със смелост и се обърнах към нейно величество. Казах, че неотдавна съм правил обща инспекция на тъмниците в Кемелот и околността и ако разреши, на драго сърце бих разгледал нейната колекция от затворници. Тя се възпротиви; впрочем така и очаквах. Но сетне се съгласи. Това също очаквах, но не смятах, че ще се съгласи тъй скоро. Олекна ми. Тя извика войници с факли и ние се отправихме надолу към тъмницата. Тя се намираше под замъка и се състоеше от съвсем малки килии, вдълбани в самата скала. В някои от тези килии въобще не проникваше светлина. В една открихме някаква жена в парцали, която седеше на земята. Тя не отговори на въпросите ни и не произнесе нито една дума — само един-два пъти ни погледна през паяжината от заплетени над лицето й коси, сякаш искаше да види кой е нахълтал със светлина и шум в смътните сънища, от които се състоеше живота й. След това извърна лице, сложи ръце на коленете си и не мръдна повече. Жената приличаше на торба кости и на вид имаше около четиридесет години, но само на вид. Преседяла в тъмницата девет години, тя е била едва на осемнадесет, когато я пъхнали тук. Била от простолюдието и в деня на сватбата й сър Брез Санс Пите, един съседен лорд, я хвърлил в тъмницата. Баща й бил васал на лорда. В деня на сватбата си тя му отказала това, което впоследствие бе получило название „lе droit du seigneur“ — „правото на сеньора“. Нещо повече — отвръщайки на насилието с насилие, тя проляла няколко капки от неговата свещена кръв. На помощ на невестата се притекъл женихът, защото помислил, че животът й е в опасност. Той изтласкал в гостната, препълнена с изплашени сватбари, удивения и дълбоко обиден лорд. И понеже собствената тъмница на лорда била претъпкана, той помолил кралицата да приюти двамата осъдени. Те така си и седяха оттогава в тази тъмница. Били хвърлени тук един час след извършеното престъпление и оттогава нито веднъж не се видели. Така лежаха те цели девет години в тъмнина като подземни черни жаби, вградени в една и съща скала, само на няколко крачки един от друг — и не знаеха за това. В първите години постоянно питали, с молби и сълзи, които биха затрогнали дори камъните: „Жив ли е той!“ — „Жива ли е тя!“ Но сърцата не са камъни и те не получавали отговори. С времето престанали да задават този въпрос — и какъвто и да е друг. Като чух историята им, пожелах да видя жениха. Този тридесет и четири годишен човек изглеждаше на шестдесет. Седеше на четвъртит камък, с клюмнала глава и подпрени на коленете лакти. Дълги коси го закриваха. Той мълвеше нещо на себе си. Повдигна лице и бавно ни изгледа с равнодушни, унили очи, заслепени от светлината на факлите, после отново отпусна глава и повече не се заинтересува от нас. Но имаше неми свидетели на това, което бе преживял. На китките и глезените му още тъмнееха стари белези, а на камъка, върху който седеше, бяха прикрепени вериги с наръчници. Сега наръчниците и оковите се валяха по земята, покрити с дебела ръжда. Веригите престават да са нужни, щом затворникът падне духом.

Не успях да накарам човека да се осъзнае. Заповядах да го отведат при нея, неговата невеста, която някога е била въплъщение на цялата земна красота — рози, роса и бисери, облечени в плът, диво и съвършено създание на природата, с очи, каквито никой друг не е имал, с глас, какъвто никой друг не е имал, със свежест и грация, с прелест, които му се стрували като съновидение. Застоялата му кръв отново ще закипи, когато я види…

Останах разочарован. Те седяха на земята и се гледаха с някакво смътно учудване, с угаснало животинско любопитство. След това забравиха един за друг, сведоха очи и мислите им заблуждаха отново в далечната страна на виденията и сенките, за които нищо не знаем.

Заповядах да ги пуснат на свобода и да ги придружат до близките им. Това никак не се понрави на кралицата. Лично тя не беше заинтересована от тази работа, но не искаше да постъпи неучтиво спрямо сър Брез Санс Пите! Обаче аз я уверих, че ако той започне да се вълнува, ще намеря способ да го успокоя.

От тези плъхови дупки извадих на свобода четиридесет и седем затворници и оставих само един-единствен в тъмницата. Той беше лорд и беше убил друг лорд, далечен родственик на кралицата. Онзи друг лорд имал намерение да убие този лорд и го нападнал из засада. Но нашият лорд го надвил и му прерязал гръкляна. Оставих го в тъмницата не заради убийството, а за това, че от лошотия засипал единствения кладенец на едно от своите бедни села. Кралицата възнамеряваше да го обеси заради убийството на нейния роднина, но не й позволих: не е престъпление да убиеш човек убиец. Но с удоволствие й разреших да го обеси, задето е засипал кладенеца; и тя се зарадва много: по-добре така, отколкото никак.

Боже, за какви нищожни провинения бяха попаднали в затвора повечето от тези четиридесет и седем мъже и жени! Едни от тях в нищо не бяха виновни, а други — само за това, че са разсърдили не кралицата, а някой от нейните приятели. Затворникът, който последен бе попаднал тук, лежеше заради няколко непредпазливи думи. Той казал, че всички хора са еднакви, че се отличават един от друг само по дрехите. Заявил, че ако съблекат целия народ гол и пуснат някой чужденец, той не би могъл да отличи краля от лекаря и херцога от лакея. Види се, идиотското възпитание не е успяло да превърне мозъка на този човек в каша. Освободих го и го пратих във фабриката.

Няколко от килиите, вдълбани в скалата, бяха точно над пропастта. Във всяка от тях имаше по един тесен като конец процеп, през който до затворника достигаше по някой благословен слънчев лъч. Съдбата на един от тия хора беше особено печална: от своето мрачно лястовиче гнездо, високо горе в скалите, той можел да вижда през процепа своя дом, там, ниско в долината. Цели двадесет и две години го гледал с тъга и трепет в сърцето. Нощем виждал светлината в прозорците, денем — как влизат и излизат хората; кой именно — от такова разстояние не можел да разпознае, но знаел, че това са жена му и децата му. Неведнъж през тези години виждал в дома си празници и се стараел и той да се радва и се питал дали е сватба или нещо друго. Виждал погребения и сърцето му се разкъсвало. Виждал добре ковчега, но не можел да определи големината му и не разбирал кой е умрял — жена или дете. Виждал как погребалното шествие със свещеници и хоругви се насочва тържествено по пътя, отнасяйки със себе си тайната, която той не можел да разгадае. Оставил в дома си жена и пет деца. За деветнадесет години той видял пет погребения и всеки път те били тъй пищни, че знаел — не погребват слуга. Следователно бе загубил вече пет от своите съкровища. Останало му бе още едно — безкрайно, неизразимо скъпо: но кое? Жената? Или някое от момчетата?

Този въпрос го измъчвал ден и нощ, когато спял и когато бодърствувал. Е, да, животът му не бил празен, а тънкият лъч светлина в затвора предпазвал от разрушение тялото и разума. Човекът беше здрав. Когато ми разказа тъжната си история, изпитах същото, което и вие бихте изпитали, ако сте поне малко любопитни: дори повече от самия него горях от желание да узная кой е останалият жив от семейството. Сам го заведох у дома му. Каква покъртителна картина! Тайфуни и циклони от необуздана радост на близките му и цяла Ниагара от щастливи сълзи… Жена му, навремето съвсем млада, сега беше с прошарени коси, а децата — пораснали и някои от тях задомени. И всички от семейството живи. Можете да си представите докъде бе стигнала кралицата в своята дяволска изобретателност. Тя хранела особена ненавист към този затворник и устройвала тия погребения, за да сломи сърцето му. Най-гениалната й мерзост била да остави един от членовете на семейството непогребан, за да измъчи с догадки старата му изтерзана душа.

Ако не бях аз, той щеше така да си умре в тъмницата, Фея Моргана го мразеше от все сърце и никога нямаше да го помилва. А всъщност какво е било престъплението му: без зъл умисъл казал, че кралицата има червени коси. Това беше истина, но не е трябвало да го казва. Когато червенокоси хора заемат високо обществено положение, косите им са кестеняви.

Помислете си само: за петима от тези четиридесет и седем затворници не се знаеше нито кога са вкарани в тъмницата, нито за какви престъпления, нито как се казват. Една жена и четирима мъже — прегърбени, сбръчкани старци с изгаснал разум. И самите те отдавна бяха забравили всички подробности. Не можеха да кажат за себе си нищо положително. Правеха само смътни догадки, всеки път различни.

В тъмницата бяха назначени свещеници, които се молеха всеки ден със затворниците и им припомняха, че те са тук по волята божия и Бог в неизказаната си мъдрост познава по-добре насъщната им нужда. Учеха ги, че смирението, търпението и покорността на хората от прост произход пред угнетителя са угодни на Бога. И докато петимата стоели в затвора, свещениците се сменяли на няколко пъти и отнасяли със себе си смътните предания за миналото на тези жалки човешки отрепки. Така че от преданията можеше да се разбере само срокът на наказанието, но не и нещо за престъплението и имената им. От преданията се разбираше, че нито един от петимата не бе видял дневна светлина най-малко тридесет и пет години. Но колко време не бяха виждали дневна светлина преди тези тридесет и пет години, беше невъзможно да се узнае. На краля и кралицата беше само известно, че нещастниците са им предадени по наследство заедно с трона от предишната фирма. Но по наследство бяха преминали само хората, не и сведенията за тях. Затова наследниците не ги ценяха и не се интересуваха за тях. Попитах кралицата:

— Кажете, за Бога, защо не сте ги освободили досега?

Този въпрос я озадачи. Да, защо всъщност? Чисто и просто, не й дошло наум. Така, без да подозира, тя беше предусетила историята на бъдещите затворници от замъка Иф. Много добре разбирах, че за нея тия наследени затворници бяха просто имущество. А когато ти падне имущество по наследство, не го захвърляш дори и да няма никаква цена за теб.

Заслужаваше да се види шествието на тези прилепи, когато ги изведоха на свобода, на яркото вечерно слънце, след като им завързаха очите, за да не ослепеят. Скелети, привидения, плашила — ето на какво се бяха превърнали тези най-законни деца на монархията по милостта на Бога и на господствуващата църква. Разсеяно промърморих на себе си:

— Как ми се иска да ги фотографирам!

Случвало ли ви се е да имате работа с хора, които никога не признават да им е неизвестна някоя звучна дума? Колкото по-невежи са те, толкова повече се стараят да докажат, че нищо не ги учудва. Кралицата беше точно от тях и постоянно правеше най-неуместни глупости. Като чу думите ми, тя се позамисли, после лицето й внезапно просия и тя заяви, че сама ще се погрижи за тази работа. Мислех си: „Какво ли разбира под фотография?“ Но нямаше много време за размишляване. Тя се втурна с брадва в ръка към освободените.

Много забавна жена беше тая Фея Моргана! По мое време бях виждал много жени, какви ли не щеш, но тази надминаваше всичко видяно досега. Този случай беше много характерен за нея. Тя разбираше от фотография толкова, колкото свиня от кланденчова вода… За да не се покаже проста, реши да им отсече саморъчно главите с брадва!