Марк Твен
Един янки в двора на крал Артур (19)

XVI
Фея Моргана

Ако се вярва на странствуващите рицари, не във всеки замък можеш да очакваш гостоприемство. Но странствуващите рицари, разбира се, не са хора, на които може да се вярва, ако към разказите им се отнасяте със съвременните разбирания за правдивост. Обаче ако вземете предвид тяхната епоха и приспаднете необходимото, може да отделите истината. Това е много проста работа: изваждат се деветдесет и седем процента от разказа. Останалото е факт. Като направих подобно изчисление, реших, преди да позвъня на вратата, т.е. да извикам стражата, да узная чий е този замък. И много се зарадвах, като видях в далечината конник, който препускаше срещу нас по извития път откъм замъка. Когато ездачът приближи, забелязах на главата му шлем с пера. Беше облечен от главата до петите с желязна броня, но върху нея носеше някаква квадратна корава дреха, да, един дъсчен герб с надписи на гърдите и на гърба. Тръгнах срещу него и изведнъж се разсмях на собствената си недосетливост — на дъската беше написано:

САПУН ПЕРСИМОН

Всички примадони се мият с този сапун!!!

Това беше мъничка моя идея и имаше за цел да тласне народа по пътя на цивилизацията — таен удар из засада по безсмислено странствуващото рицарство, удар, който никой не подозираше. Бях разпратил по всички посоки на кралството такива привлечени от мен храбри рицари, след като ги сплескваха като сандвичи между две рекламни дъски. Разчитах, че когато след време броят им нарасне, те ще станат за посмешище, а, от друга страна, пък вкованите в желязо магарета, които нямат дъски, ще се почувствуват смешни, облечени не по изискванията на модата.

Нещо повече: тези мисионери, без да възбуждат безпокойство и съмнения, щяха да приучат благородничеството към най-елементарните правила на хигиената, а от тях тези правила щяха да преминат и у народа, ако, разбира се, не се намесят свещениците. Това представляваше леко подкопаване на църквата, по-право една стъпка към подкопаването. После — образование, накрая — свобода. Тогава църквата ще започне да се разпада. Убеден съм, че всяка господствуваща църква е едно господствуващо престъпление, господствуващ закон за робите; затова без колебание съм готов да се боря срещу нея с всички средства, стига да мога да й навредя. А по мое време, тринадесет века по-късно, имаше стари англичани, които си въобразяваха, че са се родили в свободна страна, „свободна“ страна със закони като този за корпорацията или другия, който забранява на лицата, непринадлежащи към господствуващата църква, да заемат държавни служби — една спънка, безсрамно насочена срещу свободата на съвестта, спънка, охраняваща господствуващия анахронизъм.

Научих моите мисионери да четат златните надписи върху дъските си. Позлатяването на буквите беше блестяща идея! Дори на краля му се искаше да надене върху себе си дъски с реклами — такова варварско великолепие имаше в тях! Мисионерите бяха длъжни да прочитат обявленията на всеки лорд и всяка лейди, да им обясняват какво нещо е сапунът. Ако лордовете и лейдите се страхуват от употребата на сапун, трябваше да го изпробват върху някое куче, след това мисионерът следваше да събере цялото семейство и да демонстрира действието на сапуна върху самия себе си. Но не биваше да отстъпва пред никакви трудности, дори с цената на най-големи рискове, само и само да убеди благородниците в безвредността на сапуна. Ако въпреки това недоверието не се разсее, мисионерът трябваше да улови един отшелник — горите гъмжаха от отшелници; те се считаха за свети и всички вярваха в светостта им; бяха неизказано набожни и вършеха само чудеса, така че всеки благоговееше пред тях. И тъй, ако в присъствието на херцога предприемат измиване на светия отшелник и той оживее, а херцогът остане все така недоверчив към сапуна, то такъв херцог нямаше смисъл да се убеждава повече.

Когато моите мисионери успяваха да победят някой странствуващ рицар, те го изкъпваха, а след, като се окопитеше, го караха да се закълне, че ще надене на врата си също такава дъска и до края на живота си ще разпространява сапуна и цивилизацията. По такъв начин числото на сподвижниците ми се увеличаваше и употребата на сапуна силно нарасна. Моята сапунена фабрика скоро го почувствува. В началото при мен работеха само двама работници, а преди да отпътувам, имах вече петнадесет и производството вървеше денонощно. Миризмата от фабриката беше толкова силна, че веднъж кралят едва ли не падна в безсъзнание. Задавен, той заяви, че вече няма сили да търпи, а сър Ланчелот само се разхождаше по покрива и псуваше. Аз го увещавах, че там мирише най-силно, но той отговаряше, че поне може да се диша, и всеки път повтаряше, че дворецът не е подходящо място за сапунена фабрика и той би унищожил негодника, който се осмели да открие такава фабрика в собствения му дом. Сър Ланчелот не преставаше да псува даже и в присъствие на дамите, но хора като него не се съобразяват с това. А когато вятърът на вълните донасяше сгъстената смрад, всички бяха готови да псуват даже и пред децата.

Но да се върнем към рицаря-мисионер, когото пресрещнахме и когото наричаха Ла Кот Мейл Тейл. Той ни съобщи, че замъкът е на Фея Моргана, сестра на крал Артур и жена на крал Уриенс, всемогъщ владетел на кралство, не по-голямо от окръга Колумбия. Можеш да застанеш посред кралството и оттам да мяташ камъчета в съседните държави. В Британия се бяха навъдили толкова „крале“ и „кралства“, колкото в Палестина по времето на Исуса Навина, където жителите трябвало да спят с подвити под брадите колена, тъй като без паспорт не можели да си протегнат краката.

Ла Кот Мейл Тейл беше много умърлушен, защото в този замък той бе претърпял най-голямото си поражение през целия поход. Не бе му се удало да продаде нито едно сапунче, макар че бе приложил всички търговски трикове, които му повеляваше занаятът, включително и измиване на отшелник. Отшелникът обаче умрял. Това беше действително крупен неуспех, защото сега щяха да обявят говедото отшелник за мъченик и той ще заеме достойно място сред светиите в римокатолическия календар. Нещастният сър Ла Кот Мейл Тейл стенеше, скимтеше, гневеше се и се измъчваше. Сърцето ми се късаше за него. Искаше ми се да го утеша и окуража и му казах:

— Не скърби, благородни рицарю, това не е поражение. Ти и аз — ние с теб, сме хора с разсъдък, а който има разсъдък, не познава поражения. За него има само победи. Ето, виж как ще превърне това привидно нещастие в реклама; реклама за нашия сапун; реклама, която ще унищожи даже спомена за този незначителен неуспех; реклама, която ще превърне поражението при Уошингтънския хълм в победа, по-величествена от Матерхорн. Ще прибавим отдолу на твоята дъска: „Покровителствуван от избраника господен“. Как ти се струва, а?

— Чудесна мисъл!

— Да, всеки ще се съгласи, че е чудесна. Няколко думички само, а колко убедително!

Така отведнъж се разсеяха огорченията на странствуващия търговец. Той беше храбро юначе и навремето се беше покрил с много подвизи и слава. Известността си дължеше най-много на едно пътешествие като моето, което предприе заедно с една девица на име Маледизанта, също така приказлива като Сенди, с тази разлика, че от устата си бълвала грубости и оскърбления, докато дърдоренето на Сенди беше безобидно. Знаех историята и разбрах съчувствения израз на лицето му при сбогуване с мен. Сигурно си е мислил, че преживявам тежки часове.

Като продължихме нататък, ние обсъждахме със Сенди неговата история. Тя каза, че нещастието сполетяло Ла Кот Мейл Тейл още в самото начало на пътешествието му. Първият ден кралският шут го свалил от коня. Според обичая в такъв случай момичето трябва да напусне победения и да отиде при победителя, но Маледизанта не сторила това, пък и впоследствие не искала да се раздели с Ла Кот Мейл Тейл въпреки всичките му поражения. „Но да предположим — казах аз, — че победителят откаже да приеме такава плячка. Тогава какво?“ Сенди каза, че такъв въпрос не може да възникне: победителят е длъжен да вземе плячката. Той не може да се откаже, това ще бъде против правилата. За всеки случай аз си взех бележка. Ако музиката на Сенди ми стане непоносима, ще се оставя да ме победи някой рицар и ще се отърва от нея.

От стените на замъка се обади стражата и след обичайните преговори ни разрешиха да влезем. За тази визита не мога да разкажа нищо хубаво. Все пак не изпитах и разочарование, тъй като реномето на мисис Фея Моргана ми беше отдавна известно и аз не очаквах нищо приятно. От нея трепереше цялото царство, понеже беше накарала всички да вярват, че е голяма магьосница. Всичките й мисли и постъпки бяха преизпълнени с дяволска злина. Цялото й същество беше пропито от студена жестокост. Животът й представляваше върволица от нечувани престъпления и между тях убийствата бяха най-обикновеното нещо. Така любопитствувах да я видя, както бих искал да видя сатаната. За голяма изненада тя се оказа хубава. Злите мисли не бяха успели да сложат своя отблъскващ отпечатък върху лицето й. Годините не бяха издълбали бръчки в копринената й кожа, не бяха докоснали цъфтящата й свежест. Човек спокойно можеше да я вземе за внучка на стария Уриенс или сестра на собствения й син.

Едва влязохме през вратите на замъка и тя заповяда да ни заведат при нея. Там видяхме и крал Уриенс — старик с добро лице и покорно държане — и неговия син сър Оуен Бланшмен, от когото се интересувах преди всичко заради разпространената мълва, че наведнъж победил тридесет рицари, а още и заради това, че е пътешествувал със сър Гоуен и сър Мархауз, както разказваше Сенди. Но най-вече се интересувах от самата Моргана. Личеше си, че тя командува тук. Покани ни да седнем и започна да ни разпитва мило и любезно, Господи! Сякаш птичка, сякаш флейта беше проговорила. Бях почти уверен, че тази жена е несправедливо оклеветена, че са ме излъгали за нея. Тя продължаваше да чурулика, когато един хубавичък млад паж, гъвкав като вълна и облечен просто като дъга, й подаде нещо върху златен поднос. В старанието си да се наведе по-изящно пред нозете й, той пресили грацията, загуби равновесие и докосна леко коляното й. Тогава тя заби в гърба му кинжала си така спокойно, както човек убива плъх.

Бедното дете! То рухна на пода, обвитите му в коприна ръце и крака се сгърчиха и потрепнаха с угасваща сила, и умря. От сърцето на стария крал неволно се изтръгна жален вик: „Ох!“ Но тя му хвърли поглед, който го накара веднага да млъкне. И той не отвори повече уста. Сър Оуен по знак на майка си отиде в преддверието да повика няколко слуги, а в това време дамата продължи да чурулика като славей.

Тя беше несъмнено добра домакиня: по време на разговора следеше непрекъснато слугите да не би при изнасянето на трупа да направят някаква грешка. Донесоха чисти кърпи, но тя заповяда да ги върнат и да донесат други, а след като изтриха пода и се канеха вече да си отиват, тя с поглед им показа една червена капчица, голяма колкото сълза, която равнодушните им очи бяха пропуснали. Сега ми стана ясно защо Ла Кот Мейл Тейл не бе успял да подведе стопанката на тази къща. Нямото свидетелство на фактите често говори по-ясно и по-разбрано от човешкия език.

Фея Моргана продължи с предишния си мелодичен гласец. Чудна жена! А какъв поглед! Слугите подскачаха от него, както страхливите хора при блясък на мълния. И аз подскачах. Нещастният старец Уриенс също подскачаше. Ужасът не го напусна нито за миг; подскачаше дори преди да го погледне.

Бях забравил, че тази жена ненавижда брат си и в разговор, без да искам, казах няколко хвалебни думи за крал Артур. Този маловажен комплимент беше достатъчен. Тя се начумери като облак, извика стражата и каза:

— Хвърлете тези безсрамници в тъмницата!

Изтръпнах, защото тъмниците й бяха известни по цялата страна. Не знаех нито какво да кажа, нито какво да правя. Но Сенди не се смути. Когато воинът протегна ръка към мен, тя извика спокойно и смело:

— Смъртта си ли дириш, безумецо, та той е Майстора!

Това се казва досетливост! Беше тъй просто, а никога нямаше да ми дойде наум. По природа съм скромен човек — не винаги, но при известни случаи, а това беше тъкмо един от тези случаи.

Дамата се промени отведнъж. Лицето й се проясни отново, тя се засмя, изяществото на маниерите й се възвърна. Не съумя да прикрие само ужасната си уплаха:

— Е-е! Чуваш ли какви глупости дрънка прислужницата ти! Не разбра ли, че това е само шега? Допущаш ли, че магическите ми сили не са предвидили идването ти? Усетих те аз, щом влезе в замъка, и нарочно изиграх тази шега, за да те изненадам и те накарам да покажеш изкуствата си. Вярвам, че сега ще унищожиш с вълшебен огън тези воини е ще ги превърнеш в пепел. Това ще бъде чудо, което надхвърля моите способности. Като децата обичам да гледам чудеса. Воините не бяха чак дотам любопитни и побързаха да се отдалечат веднага щом получиха разрешение.