Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

IV
Сър Дайнадан — Шегобиеца

Според мен тази небивала история беше разказана простичко и хубаво; но аз я слушах за първи път, а това е съвсем друго. Сигурно се е харесвала и на останалите, когато е била още нова.

Пръв се събуди сър Дайнадан — Шегобиеца; той скоро разбуди и останалите с една доста глупава шега. Привърза няколко металически канчета на опашката на едно куче и го пусна; обезумяло от страх, псето хукна да тича из залата, а останалите кучета го погнаха с оглушителен вой и лай, като тъпчеха и чупеха всичко, каквото им попаднеше на пътя; настана невъобразима бъркотия и шум. И жените, и мъжете се разсмяха така, че сълзи започнаха да им капят от очите. Някои изпопадаха от столовете и започнаха да се търкалят по земята от възторг. Също като децата! Сър Дайнадан беше така горд с подвига си, че непрекъснато повтаряше как е дошъл до тази безсмъртна мисъл и подобно на всички шегобийци от неговия вид продължи да се смее и тогава, когато другите бяха вече престанали. Така беше възхитен от себе си, че реши да произнесе реч — разбира се, шеговита реч. Вярвайте ми, никога не бях слушал толкова изтъркани вицове, събрани заедно. Той беше по-лош и от цирков клоун, и от странствуващ актьор. И ми стана мъчно, че съм седнал тук, тринадесет века преди своето рождение, за да слушам същите бедни, плоски и проядени от червеите шеги, които щяха да ми причинят колики в стомаха, когато тринадесет века по-късно щях да бъда бебе. Почти се убедих, че на света нови шеги няма. Всички се смееха на тези вехтории, но какво да се прави, хората се смеят на древните смешки винаги и навсякъде; в това се убедих много столетия по-късно. Само моят присмехулник не се смееше — думата ми е за момчето. Не, той само се подиграваше и нямаше нищо, над което да не се присмее. Той казваше, че повечето от шегите на сър Дайнадан са мухлясали, а останалите — истински вкаменелости. Отговорих му, че думата „вкаменелост“ е много подходяща, тъй като смятах, че единственият начин да се класифицират древните шеги е чрез геологическите периоди. Но момчето не можа да ме разбере, понеже по онова време още не бяха открили геологията. За всеки случай аз си записах тази сполучлива забележка в бележника и реших с нея да обогатя човечеството, ако някога се върна в деветнадесетия век. Не бива да се захвърлят добрите неща само защото пазарът не е дорасъл още за тях.

Сега отново се изправи сър Кей и тури в движение ментарджийската си мелница — този път за гориво му послужих аз. Разбрах, че вече е време да стана сериозен. Сър Кей разказваше как ме е срещнал в една далечна варварска страна, където хората били облечени в същите смешни дрехи като моите — дрехи, направени чрез магия и имащи способността да правят неуязвими за рани от човешка ръка онзи, който ги носи. Обаче той със силата на своята молитва унищожил магията и в тричасова битка убил моите тринадесет рицари, а мене взел в плен; пощадил живота ми, за да ме покаже на краля и двора му като чудо, достойно за удивление. През всичкото време той ме наричаше ласкаво ту „грамаден великан“, ту „огромно чудовище“, ту „зъбат, ноктест людоед“; всички присъствуващи вярваха на тези безсмислици и никой не се разсмя и не забеляза, че все пак има известна разлика между мене и предмета на неговото описание. Той разказваше, че при един опит да избягам от него аз с един скок съм се метнал на едно дърво, високо двеста лакти, но той ме свалил оттам с един камък, голям колкото крава, строшил ми кокалите и ме принудил да се закълна, че ще се явя в двора на крал Артур, за да си получа присъдата. Накрая ме осъди на смърт; изпълнението на присъдата трябваше да стане на 21-ви по пладне; той толкова малко се интересуваше от съдбата ми, че дори се прозина, преди да съобщи датата.

В това време аз бях доста развълнуван, та не можех да следя избухналия спор относно това как ще бъде най-добре да ме убият. Някои изказваха съмнения дали въобще е възможно да ме убият поради омагьосаното ми облекло. А между другото аз носех съвсем обикновен костюм, който бях купил за петнайсет долара от магазин за готови дрехи.

Все пак бях запазил дотолкова разсъдъка си, че можах да забележа следните подробности: изразите, с които си служеше това общество от най-благородните дами и господа в страната, бяха такива, че биха накарали дори един команч да се засрами от тях. Да рече човек, че се изразяваха неделикатно, би било твърде меко, но аз бях чел още по-рано „Том Джонс“, „Родерик Рендъм“ и други книжки от този род и знаех, че най-знатните лейди и джентълмени на Англия дори допреди един век са се държали доста неприлично както в постъпките, така и в приказките си. Едва в нашия, в деветнадесетия век в историята на Англия — или в историята на Европа — се появиха първите истински лейди и джентълмени. Какво би било, ако сър Уолтър Скот, вместо да слага в устата на героите своите собствени думи, ги оставяше да разговарят тъй, както са разговаряли в действителност? Ребека и Айвънхоу и нежната лейди Ровена биха приказвали така, че да се смути всеки уличник в наши дни. Но неосъзнатата грубост не е грубост. Приближените на крал Артур съвсем не съзнаваха, че са невъзпитани, а аз бях достатъчно разумен да не го спомена.

Моето магическо облекло ги безпокоеше до такава степен, че почувстваха голямо облекчение, когато старият Мерлин ги освободи от затруднението с един разумен съвет. Той ги попита защо са толкова глупави, та досега не са се сетили да ме съблекат. След половин минута стоях гол, както ме е майка родила. Боже, боже, да не повярваш — сред цялото общество аз бях единственият засрамен! Всички останали ме изучаваха и така безцеремонно подхвърляха по мой адрес забележки, сякаш бях зелка. Кралица Гиневра ме разглеждаше със същото простодушно любопитство, както и всички други, и каза, че никога досега не е виждала крака като моите. Това беше единственият комплимент, с който ме удостоиха — ако въобще беше комплимент!

Накрая ме запратиха на една страна, а опасните ми дрехите — на друга. Хвърлиха ме в една мрачна и тясна килия на затвора с няколко оскъдни залъка за обед, малко изгнила слама за постеля и безброй плъхове за компания.