Марк Твен
Един янки в двора на крал Артур (48)

Заключителен постскриптум на М.Т.

Когато оставих ръкописа, вече се съмваше. Дъждът бе почти престанал. Светът бе сив и печален, изтощена, бурята утихваше с последни въздишки и ридания. Отправих се към стаята на непознатия и се ослушах до полуоткрехнатата врата. Чух гласа му и затова почуках. Не ми отговори, но долових отново гласа му. Надзърнах в стаята. Той лежеше по гръб на леглото и заеквайки, разговаряше с виденията, като ту свиваше, ту отпускаше ръце като болен, изпаднал в безсъзнание. Тихо приближих и се наведох над него. Продължи да бълнува. Промълвих само една дума, за да привлека вниманието му. Радост и благодарност озариха помътнения поглед, пепелявото му лице порозовя:

— О, Сенди, ти най-после дойде!… Как копнеех по тебе! Седни до мен… Не ме напускай… никога вече не ме оставяй, Сенди, никога, никога… Къде е ръката ти? Дай ми я… тука… сега отново всичко е хубаво, спокойно, толкова съм щастлив… двамата сме щастливи, нали Сенди? Ти си така неясна, разпръскваш се като мъгла, като облак, но все пак си тука. О, какво блаженство… да те държа за ръка, не си дърпай ръката, няма да е за дълго… аз скоро… Детето ли е това?… Ало-Централа!… Не отговаря… Навярно спи… донеси ми я, когато се събуди, и ме остави да й стисна ръчичките, да погаля личицето, косите, да се сбогувам с нея… Сенди, да, ти си тука. Загубих се за миг и помислих, че си си отишла… Отдавна ли съм болен? Навярно отдавна. Струва ми се, цели месеци… О, какви сънища ми се явяваха! Навярно отдавна. Странни и страшни сънища, Сенди! Те приличаха на действителност повече, отколкото самата действителност, бълнуване, разбира се, но тъй правдоподобно… Сънувах, че кралят е умрял, че ти си в Галия и не можеш да се върнеш, сънувах, че има революция, във фантастичното бълнуване ми се стори, че Кларънс, аз и шепа от юнкерите се сражаваме против рицарите на Англия и ги унищожаваме! Но това не беше най-страшното! Присъни ми се, че съм човек от друг век, от някакъв далечен, нероден още век, и това ми се струваше действителност, както и останалото! Ах, да — като че ли бях внезапно пренесен от този век в нашия и после отново в този век и се намерих изведнъж сам, чужд на всички и загубен в тази непозната Англия, в пропастта на тринайсет столетия, които ме отделяха от тебе, от дома ни, от приятелите ми!… От всичко, което ми е скъпо! Всичко, заради което си струва да се живее… Беше ужасно… по-ужасно, отколкото можеш да си представиш, Сенди. Ах пази ме, Сенди, остани при мен, не ме напущай нито за минута! Не позволявай отново да загубя разсъдък. Смъртта е нищо, нека тя дойде… само не тия сънища, те са терзание за мен… Нямам сили да издържа повече… Сенди!…

Той бълнува несвързано още известно време, после утихна, очевидно наближаваше смъртта. Внезапно пръстите му започнаха да шарят по завивката и аз разбрах, че е дошъл краят. Когато гърлото му се сви в предсмъртно хъркане, той леко се надигна, сякаш се ослушваше, и после каза:

— Тръба?… Това е кралят! Спускайте моста! Заемете бойниците!… Хвърлете!…

Той готвеше своя последен „ефект“, но не можа да го довърши.