Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

XI
На лов за приключения

Едва ли е имало друга по-подходяща страна в света за скитащи лъжци от тази. Лъжеха и мъже, и жени. Не минаваше месец, без да довтаса поне един вагабонтин и да донесе със себе си история за някаква принцеса или дама, която се нуждаела от помощ, за да бъдела извлечена от далечен замък, задържана там в плен от някакъв си престъпен тип, обикновено великан. Би трябвало да се очаква, че кралят, след като изслуша разказа на един съвсем непознат човек, ще поиска преди всичко доказателства, а също и сведения за месторазположението на замъка и за пътя, по който човек ще може да се добере до него, и т.н. Не, никому и не минаваше през ума това просто и естествено нещо. Напротив — всички гълтаха лъжите леко и никой не задаваше въпроси.

Един ден, когато отсъствувах от замъка, пристигнала една от тези особи, този път жена. И разказала една от обикновените истории. Господарката й била заточена в огромен, мрачен замък заедно с четиридесет и четири други млади и красиви девици, от които, кажи-речи, всички били принцеси. Вече цели двадесет и седем години те пъшкали в жестоко пленничество. Владетели на този замък били трима страшни братя великани. Всеки от тях имал по четири ръце и едно око, разположено в средата на челото му и голямо колкото плод. Какъв именно плод, не се казва — това е обикновената неточност при тези статистики.

Кой би повярвал?… Кралят и цялата Кръгла маса изпаднали в луд възторг от този нелеп повод за нови приключения. Рицарите наскачали от местата си и всеки отчаяно молел краля да изпрати именно него. Но за тяхно възмущение и прискърбие кралят избрал мен, макар че никога не съм настоявал за такава чест.

Аз с усилие сдържах чувствата си, когато Кларънс ми донесе тази вест. Но той… той не можеше да се владее. От устата му преливаше нескончаем поток от възклицания на радост и благодарност за височайшето благоволение — радост за моето щастие и благодарност към краля. Изпаднал в екстаз, той скачаше от удоволствие и описваше пируети из стаята.

Аз не скачах. Идеше ми само да изпсувам височайшето благоволение, но намерих за благоразумно да скрия гнева си, да се постарая да изглеждам по-весел. Даже заявих, че всичко това много ме радва. Радост, каквато изпитва скалпираният.

Но какво да се прави? Човек трябва да се стреми да извлече полза от всеки случай, да не губи време в безполезни ядове, а да се залови за работа и да види какво може да се направи. Във всяка лъжа се крие нейде и капка от истина. Тази капка трябваше да открия. Заповядах да доведат девойката. Тя дойде. Оказа се приветливо създание, нежно и скромно, но показанията й бяха точни като дамски часовник. Подхванах:

— Разпитваха ли те в подробности, драга?

Отговори, че не са я разпитвали.

— Така, то се знае — казах, — но исках само тъй да попитам. Знаеш такъв е навикът ми. Ти не се обиждай, че ще те позабавим малко. Това е необходимо, защото не се познаваме. Не се съмнявам, че говориш истината, и да се надяваме, че е така, но ние все пак не работим на доверие. Разбираш, нали? Длъжен съм да ти задам няколко въпроса. Отговаряй честно и не се страхувай. Къде живееш, когато си у дома си?

— В страната Модер, благородни сър.

— Страната Модер? Никога не съм чувал такова нещо. Родителите ти живи ли са?

— Що се касае до тях, то не зная дали са живи, или не са живи, защото много години изминаха, откак съм заточена в замъка.

— Как те казват?

— С ваше позволение, сър, мене ме казват демоазел Алисанда ла Картелоаз.

— Познаваш ли някого тук, който да установи самоличността ти!

— Това никой не може, високоблагородни сър, тъй като идвам тук за първи път.

— Имаш ли някакви писма или документи — някакви доказателства, че заслужаваш доверие, че си честна?

— Нямам. И защо ми са? Нима нямам език да ви разкажа всичко това сама?

— Но едно е, когато говориш сам за себе си, и друго — когато някой друг говори за тебе. Има известна разлика, нали?

— Разлика? Как е възможно това? Боя се, сър, че не ви разбирам.

— Не разбираш ли? Нима!… О, проклета страна! Слушай… слушай… действително ли не намираш разлика между… защо гледаш така невинно-идиотски?!

— Аз?… Сър, не знам всъщност защо! Но ако това е тъй, то е по волята божия.

— Да, да, сигурно от това ще е. Не мисли, че съм ядосан. Не, не съм! Да говорим за друго… за замъка с четиридесетте и четири принцеси и трима людоеди за охрана… я кажи къде се намира този харем?

— Харем?

— Замъкът де! Разбираш ли, къде се намира замъкът?

— Ах, замъкът ли? Той е голям и солиден, и много красив, и се намира в далечна страна. Оттук дотам има много мили.

— Колко?

— Ах, благородни сър, трудно е да се каже колко са. Те са толкова много и са долепени една до друга и толкова си приличат и са от един и същ цвят, че не можеш да различиш едната миля от другата и не можеш да ги преброиш, освен ако ги разделиш поотделно, но това може само Господ, защото един човек не би бил в състояние, понеже и вие ще забележите…

— Стига! Стига! Разстоянието не е важно. Накъде се намира замъкът? В каква посока оттука?

— Ах, моля за прошка, благородни сър, той няма никаква посока оттука, защото пътят нататък не е прав, а се извива много пъти и затова направлението му не е никога едно и също. Пътят минава ту под едно небе, ту под друго небе и вие мислите, че се движите на изток, а то изведнъж забелязвате, че сте описали полукръг и сте се озовали на запад; и това чудо се повтаря отново и отново, и пак отново, и много пъти, и накрая вие сте помрачен от суетата на духа человечески, който е въстанал против волята на Онзи, който, ако поиска, ще ви посочи направлението на един замък, а ако поиска, ще унищожи всички замъци и всички направления на земята и ще остави само едно пусто място, за да докаже на своите творения, че когато поиска, Той може, а когато не иска — Той…

— Добре, добре, но спри, за Бога! Не ми трябват направления, по дяволите всички направления! Прощавай, хиляди извинения, нещо не ми е добре днес. Не обръщай внимание какво говоря на себе си, това ми е стар лош навик, от който трудно ще се откажа. Така е, когато човек разстрои здравето си с храна, приготвена много столетия преди раждането му… Но нищо от това! Остави, остави! Продължавай нататък… Носиш ли поне нещо като карта на местността у себе си? Поне една карта…

— Ах, сър, сещам се! Да не говорите за онова нещо, което неверниците донесоха от другата страна, отвъд голямото море, и което трябва да се пържи в масло с лук и сол…

— Какво? Пържена карта? Какво говориш! Не знаеш ли що е това карта? Не, не! По-добре не ми обяснявай! Мразя обясненията. Обясненията ще забъркат такава каша, че ще се удавиш сама в нея… Иди си, мило дете, довиждане! Покажи й пътя, Кларънс.

Ох, сега ми стана ясно защо онези магарета никога не разпитваха в подробности лъжците. Може би това момиче знаеше някакъв положителен факт, но се обзалагам, че дори с помощта на хидравлическа преса не бихте могли да го изцедите. И барут не може да помогне — случаят очевидно беше само за динамит. Тя беше истинска овца и въпреки това кралят и неговите рицари слушаха захласнати приказките й, като че ли тя самата беше страница от светото писание.

Колко характерно за цялото общество! Каква простота на дворцовите нрави! За да влезе при краля, на тази скитница бяха нужни много по-малко формалности, отколкото й трябваха по мое време в моята страна, за да влезе в някой приют за бездомни. Всъщност кралят беше до немай-къде възрадван, че я вижда и слуша измислиците й. Приключението, което тя му донесе, беше за него тъй интересно, както трупът за следователя.

Тъкмо привършвах тези размишления и влезе Кларънс. Споделих съжаленията си за лошия резултат от разследването. Момичето не беше дало нито едно сведение, което можеше да ми помогне да намеря замъка. Младежът изглеждаше по-малко изненадан и озадачен и призна, че не разбира защо съм задавал всички тези въпроси на девойката.

— Виж го ти! — възкликнах. — Та нали трябва да намеря замъка. Как иначе ще отида там?

— Но, ваша милост, тъй просто е да се отговори! Тя ще ви придружи! Ще яздите заедно. Така правят всички. Ще тръгне заедно с вас.

— Да язди с мене? Глупости!

— Разбира се, ще язди с вас. Да, ще видите.

— Какво? Да се помъкне с мен по планини и гори, двамата сами? Та аз съм почти сгоден! Ще стане небивал скандал! Помисли! Това на нищо не прилича.

Ах, пред очите ми изплува нейното мило личице! А Кларънс не се умори да любопитствува около този интимен въпрос. Заклех го да мълчи и му пришепнах името й: Пуси Фленегън.

Той изглеждаше разочарован, защото не можеше да си спомни тази графиня. Колко лесно му беше на младия придворен да й даде графска титла. Попита ме къде живее тя сега.

— В Източен Харт… — сепнах се и спрях, объркан за миг, след това добавих: — Сега това няма значение. Ще ти разправя някога.

А можел ли поне да я види? Бих ли му я показал някога?

Нищо не ми струваше да му обещая; какво са някакви си тринадесет века! А той беше толкова нетърпелив, че аз казах „да“. Въздъхнах. Не можах да се въздържа. Но нямаше смисъл да въздишам — тя още не се е родила. Но така сме създадени всички — когато чувствуваме, преставаме да мислим, тогава само чувствуваме.

Единствената тема на разговор, денем и нощем, сега беше предстоящата ми експедиция. Момчетата от Кръглата маса бяха много любезни с мен и всячески се стараеха да ми услужат, като че ли бяха забравили яда и разочарованието си. Вълнуваха се толкова много от въпроса дали наистина ще се справя с людоедите, дали ще успея да освободя дъртите презрели девици, сякаш на тях самите им предстоеше тази задача. Да, те бяха деца и само деца! Толкоз. Даваха ми безброй съвети как да издебна великаните, как да ги пипна, учеха ме на най-всевъзможни заклинания против омагьосване, подаряваха ми мехлеми и други боклуци, за да лекувам раните си. А на никого не мина дори и през ума, че ако наистина съм такъв вълшебник, за какъвто минавах, не ми бяха нужни нито мехлеми, нито съвети, нито заклинания и тем подобни, камо ли пък оръжия и брони, даже и да трябваше да се сблъсквам с огнедишащи дракони или дяволи от ада, а още по-малко с такива третокачествени противници каквито са провинциалните людоеди.

Трябваше да закуся рано и да тръгна на зазоряване — такъв беше обичаят. Но ако ви кажа каква адска работа падна около моята броня, ще разберете защо се забавих. Беше много трудно да се вмъкнеш в нея и още по-трудно — да запомниш всичките джунджурии. Най-напред трябва да усучеш един-два пъти около тялото си едно одеяло — нещо като тапицерия, която те предпазва от хладното желязо. След това се надяват ръкавите и ризницата, направена от малки стоманени колелца, вплетени едно в друго. Това е една толкова гъвкава материя, че ако я пуснеш на пода, тя се отпуска като мокра рибарска мрежа. При това е доста тежка и е крайно неподходяща за пижами. А доста хора я използуват за това — бирници, реформатори, жалки крале, които освен кон притежават и една съмнителна титла, и още много подобни на тях. След това се обуват обущата. Те представляват нещо като плоски лодки, покрити с надупчени железни плочки. На тях се завинтват грамадните шпори. След това до коленете се нахлузват железни шини и на бедрата — надбедреници. Идват наред гръдната и тръбната броня и ти започваш да се чувствуваш притеснен. След това към броните се прикача къса поличка от широки, вплетени една в друга железни плочки, която пази горната част на краката и е изрязана отзад, за да може да се сяда. Тази поличка прилича на обърната наопаки кофа за въглища и изглежда еднакво неподходяща както за обличане, така и за изтриване на мокри ръце в нея. След това трябва да се запаше мечът. После да се заврат ръцете в кюнци за печка — така наречените ръкавели — и да се нахлузят дланите в железни ръкавици, а върху главата да се надене железен капан, на който виси парцал от желязна тъкан, за да ти пази тила. И ето най-после си готов, опакован като стеаринова свещ в калъп. Не е време за танци. Така затворен, човек прилича на костелив орех, който не си струва да счупиш, защото ядката е микроскопична в сравнение с дебелата черупка.

Момчетата ми помагаха, иначе никога не бих могъл сам да вляза вътре. Тъкмо когато привършвахме, случайно се появи сър Бедивер. Разбрах, че облеклото ми далеч не е подходящо за дълго пътешествие. Каква внушителна външност имаше той — и висок, и плещест, и величав! Конусовидният му шлем достигаше само до ушите. Вместо наблюдателен прорез от него се спускаше тясна желязна ивица, която стигаше до горната устна — тя му предпазваше носа. Той беше облечен от горе до долу в гъвкава броня. И почти всичко това беше скрито под един плащ, разбира се, и той от стоманени плочки, спущащ се от плещите до глезените му; плащът се раздвояваше от двете страни, така че, като язди, двете половини да висят от двете страни на коня. Сър Бедивер тръгваше да търси Граала си и облеклото му беше отлично приспособено за целта. Какво ли не бих дал за тия дрехи! Но сега нямаше време за губене. Слънцето беше изгряло. Кралят и целият двор бяха на крак и чакаха да тръгна, за да ми пожелаят щастие. Всяко бавене би нарушило етикецията…

О, невъзможно е да се качиш на коня си сам. Ако се опиташ, ще се разочароваш. Просто те донасят — както носят ударен от слънчев удар в амбулаторията, — качват те на коня, наместват те и навират краката ти в стремената. А през всичкото време се чувствуваш така неловко и притеснено, като че не си ти, като някой оженен набързо, като ослепен от светкавица и още не дошъл напълно на себе си — глух и безчувствен… След това във втулката на дясната страна на седлото издигнаха мачтата, наречена копие, за което се улових с ръка. Най-сетне обесиха на шията ми щит и аз бях готов да вдигна котва и да тръгна по море.

Всички бяха безкрайно любезни, една придворна дама собственоръчно ми поднесе прощалната чаша. Не оставаше нищо друго, освен да поставят на коня моята девица. Тя ме обхвана с ръце, за да не падне.

И така тръгнахме. Пожелаваха ни успех, махаха с кърпички и шлемове. И всеки, който ни срещнеше по надолнището на хълма, ни се кланяше освен няколко дрипави хлапета от покрайнините. Те подвикваха:

— У-а! У-а-а! Вижте го!

И ни замерваха с буци пръст.

От личен опит разбрах, че във всички епохи хлапетата си остават едни и същи. Те не уважават никого и никого не бръснат за пет пари. Още в дълбоката древност са подвиквали след кротко минаващия пророк: „Карай, гола кратуно!“ Днес, в свещената тъма на Средновековието, дразнеха мен; същото беше и по времето на президента Бюкенен. Много добре си спомням това, защото тогава сам бях хлапе и правех като другите. Пророкът си е имал мечки и успявал да се справи с момчетата си. Много ми се искаше да сляза от коня и аз да се справя с моите, но това нямаше как да стане, защото после нямаше да мога да се кача отново. Мразя страна, в която няма кранове за вдигане на тежести.