Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

XLIII
Битката на Пясъчния пояс

Мерлиновата пещера. Кларънс, аз и петдесет и двете свежи, бодри, отлично обучени и свободомислещи британски момчета. На разсъмване изпратих заповед до фабриките и работилниците да прекъснат работа и всичко живо да бяга колкото се може по-надалеч, тъй като нашите съоръжения ще бъдат вдигнати във въздуха от мини, „и то, без да съобщаваме за часа“. Хората ме познаваха и бяха свикнали да вярват на думите ми. Не се съмнявах, че ще изпълнят искането и ще мога да избера за експлозията най-подходящия момент. Никаква сила не може да ги накара да се върнат вече до края на века, щом знаят, че ги грози опасност. Чакахме цяла седмица. Не скучаех, защото през всичкото време писах. Три дена дописвах моя дневник в повествователна форма, оставаше ми само да напиша глава или две, за да стигна в описанието си до настоящия момент. Използувах останалата част от седмицата за писане на писма до жена си. Бях свикнал да пиша на Сенди всеки ден. Не се отказах от този обичай и сега, от любов към него и към нея, макар и да нямах възможност да пращам писмата. Писането на писма ми запълваше цялото време и приличаше на разговор. Сякаш й казвах: „Сенди, как щяхме да прекараме, ако вместо вашите фотографии вие с Ало-Централа бяхте тук в пещерата!“ Представях си как чурулика моята дъщеричка в отговор, пъха си пръстчетата в устата, обляга гръб на скута на майка си, а тя се смее и я гъделичка с ръка под брадичката и ми отговаря с по някоя дума и така нататък и така нататък… мога с часове да стоя в пещерата с перо в ръка и да сънувам наяве. Струваше ми се, че всички сме отново заедно.

Всяка нощ, разбира се, изпращах шпиони на разузнаване и донесенията им всеки път ставаха все по-тревожни. Армиите се събираха и събираха. По всички пътеки и пътища на Англия яздеха рицари. Свещениците вървяха редом с тях и вдъхновяваха тия своеобразни кръстоносци за свещена война. Цялото благородничество, голямо и малко, тръгна в защита на църквата. Работата се развиваше според очакванията ни. Ние ще намалим цялото това общество до толкова, че на народа ще му остане само да защити републиката и…

Ах, какъв дръвник излязох! Към края на седмицата разбрах, че народните маси само един ден са хвърляли шапки и са викали за републиката. И това е било всичко. Църквата и благородниците се намръщили и те отново се превърнали в стадо овце. Сега тия овце са започнали да се прибират в кошарата, тоест в лагера, и да предлагат евтиния си живот и скъпата си кожа в „борбата за справедливост“. Те я благославяха, молеха се за нейния успех и при мисълта за нея се разнежваха, както всички останали нещастници от простолюдието. Каква глупост! Не хора, а тор.

Сега всички крещяха „смърт на републиката!“ — нито един глас „за“. Цяла Англия беше тръгнала срещу нас. Признавам, че не бях предвидил това.

Наблюдавах внимателно моите петдесет и две момчета, постъпките им, лицата им — защото езикът, който е създаден сякаш само да издава тайните, вече им бе съобщил това, което тъй старателно се мъчехме да скрием. Знаех, че у всеки от тях е заседнала неотлъчно мисълта: „Цяла Англия е срещу нас!“ И дори нещо повече — тя така приковава вниманието им, така ясно се рисува във въображението им, че дори насън не могат да се освободят от гласа, който им казва: „Цяла Англия върви срещу вас!“ Знаех как ще свърши всичко това, знаех, че в края на краищата внушението ще стане непоносимо и се готвех в решителната минута да дам отговор, добре обмислен, успокоителен отговор.

Не се излъгах. Моментът дойде. Те трябваше да проговорят. Бедните момчета, жалко беше да ги гледаш! Станаха едни такива бледи, измъчени, разтревожени. Отначало представителят им не можа да намери думи, едва си овладя гласа, но после каза — ето какво каза на хубав съвременен английски език, на какъвто го обучаваха в моето училище:

— Стараехме се да забравим, че сме английски момчета. Стараехме се да поставим разума над чувствата и дълга над любовта. Съзнанието ни се подчини, но сърцата ни отказаха да се подчинят. Докато против нас бяха само благородниците и тези двадесет и пет или тридесет хиляди рицари, оцелели при последната война, бяхме единодушни, нищо не ни тревожеше. Всяко от тези петдесет и две момчета, които стоят пред тебе, казваше:

„Каквото са си надробили, това ще сърбат.“ Но обстоятелствата се измениха — цяла Англия тръгва против нас! О, сър, почакай, помисли, този народ е нашият народ. Ние сме плът от неговата плът и кръв от кръвта му, ние го обичаме, не ни карай да унищожим народа си!

Ето, виждате какво значи да предвиждаш събитията и да се подготвяш за тях! Ако не бях подготвен, това момче щеше да ме хване натясно и нямаше да мога да му възразя нито дума. Но аз бях готов. Казах му:

— Момчета мои, вашите сърца не са ви излъгали — разсъдихте и постъпихте правилно. Вие сте английски младежи и ще останете такива, без да опетните това име. Не се измъчвайте повече от съмнения, успокойте се. Размислете: цяла Англия тръгва против нас, но кой върви начело? Кой съгласно правилата на войната върви в първите редове? Отговорете!

— Конните отряди на обкованите в брони рицари.

— Точно така. Те са тридесет хиляди. Заемат едно ограничено пространство. Разберете, никой освен тях няма да влезе в пясъчния пояс. Ние ще се разправим само с тях. А масата на гражданите, които се движат в ариергарда, моментално ще отстъпи. Всеки ще се оправдае с неотложна работа. Ще останат само рицарите и само тях ще накараме да играят по нашата свирка. Кълна ви се, ще се сражаваме единствено срещу тези тридесет хиляди рицари. Отговорете ми сега и ще постъпим според вашето решение. Трябва ли да се откажем от боя, трябва ли да отстъпим от бойното поле?

— Не!

Възгласът им беше единодушен и сърдечен.

— Може би пък да се боите от тези тридесет хиляди рицари?

Бурен смях посрещна шегата, тревогата на момчетата се разсея, разотидоха се весели по своите постове. Мили момчета, хубави като девойки.

Сега бях готов за среща с неприятеля: нека дойде, няма да ни свари объркани.

Най-после настъпи великият ден. На разсъмване часовоят, който стоеше при оградата, се яви в пещерата и доложи, че откъм хоризонта се движи някаква черна маса и долитат слаби звуци, по негово мнение от военна музика. Закуската беше вече готова, седнахме и се нахранихме. След това произнесох пред момчетата кратко слово и изпратих няколко души под командата на Кларънс към картечниците.

Слънцето се издигна и огря простора — видяхме необхватно множество, което бавно приближаваше към нас като морска вълна. Колкото повече приближаваше, толкова по-страшно изглеждаше. Да, това беше цяла Англия! Скоро вече се различаваха безбройните знамена. Под слънцето ослепително светеше морето от ризници и брони. Красива картина! Нищо по-красиво не съм виждал.

Накрая започнаха да се различават и подробности. Предните редици бяха от конници, рицари, украсени с пера и брони. Изведнъж чухме, че протръби рог — конниците се впуснаха в галоп — о, какво зрелище! Затаих дъх: идваха близо, още по-близо… Ивицата зелена трева пред пясъчния пояс ставаше все по-тясна и по-тясна… превърна се в съвсем тъничка лента пред конете… изчезна под копитата им. Боже! Всички предни редици с гръмотевичен грохот полетяха към небето, превърнати в ураган от парчета. Земята се обви в дим, който скри от погледите ни това, което остана от великата армия.

Дойде време да изпълня втория пункт от моя военен план. Натиснах копчето и цяла Англия се раздруса из основи! При този взрив цялата ни благородна цивилизация хвръкна във въздуха и изчезна от лицето на земята. Жалко, но необходимо. Не биваше да оставим врага да обърне оръжията ни против самите нас.

После настъпи най-скучният четвърт час през живота ми. Изчаквахме в тишината, оградени от електрическата мрежа, обвити от гъстия дим. През него не се виждаше нищо. Но най-сетне димната завеса започна да се вдига бавно; измина още четвърт час и земята се откри. Вече можехме да задоволим любопитството си. Никъде не се виждаше нито едно живо същество. Оказа се, че след взрива бяхме още по-добре защитени отпреди. Динамитът бе изринал около нас един ров, сто фунта широк, а изхвърлената от него пръст образуваше от двете му страни насипи, високи около двадесет и пет фунта. Жертвите бяха многобройни. Неизчислими. Естествено, убитите не можеха да се преброят, защото не съществуваха като отделни трупове, а се бяха преобърнали в хомогенна протоплазма с примеси от желязо и копчета.

Нямаше нито едно живо същество. Но в задните редове вероятно е имало ранени, които под прикритието на дима са били отнесени от бойното поле. Между оцелелите сигурно ще се развият епидемии — така става при подобни събития. Но вече нямаше откъде да чакат подкрепления. Това беше последната възможност на английското рицарство, това беше всичко, което бе оцеляло от неотдавнашните войни. Чувствувах се в пълна безопасност; вярвах, че врагът дори да има все още някакви сили, те са незначителни. Във всеки случай рицари не останаха. Затова отправих към армията си поздравителна прокламация със следното съдържание:

ВОЙНИЦИ, БОЙЦИ ЗА ЧОВЕШКА СВОБОДА И РАВЕНСТВО! Вашият генерал ви поздравява. Възгордян от силата си, самонадеяният и дързък враг ни нападна. Вие бяхте готови. След кратък бой се покрихте със слава. Тази велика победа, в която не загубихме нито един човек, няма равна на себе си в историята. Докато свят светува, битката край Пясъчния пояс няма да се заличи от паметта на хората.

Майстора

Прочетох я на глас и ме възнаградиха с аплодисменти. Завърших със следните думи:

— Войната с английския народ свърши. Народът напусна бойното поле и се отказва от войната. Предстоящият поход е последен, кратък, най-краткият в историята. И най-кръвопролитният. С народа войната е свършена. Отсега нататък ще разчистваме сметките си само с рицарите. Английският рицар можеш да убиеш, но не и да победиш. Знаем какво ни предстои, няма да изпълним задачата си и няма да се свърши войната, докато не унищожим и последния рицар. Трябва да ги избием до един. (Гръмки и продължителни аплодисменти.)

Поставих наблюдателни постове по насипите, образувани от взрива — по две-три момчета, — за да ни известят навреме за появата на неприятеля.

След това пратих един инженер с четиридесет души да изкопаят ново корито на планинския ручей, който течеше южно от укрепленията ни, и да го насочат към нас, за да мога да се възползувам от него при нужда. Четиридесетте човека бяха разделени на две групи и се сменяха на всеки два часа. За десет часа свършиха цялата работа.

Когато се стъмни, повиках постовете обратно. Този, който наблюдаваше на север, докладва, че се виждал само с бинокъл. Той донесе още, че няколко рицари гонели добитък към нашите укрепления, но те сами не смеели да се приближат до тях. Така и предполагах. Искаха да ни изпитат, да разберат дали се готвим отново да пуснем срещу тях червения ужас. Може би през нощта ще се престрашат. Знаех какво се канят да предприемат, за което на тяхно място бих предприел същото, ако бях невежа като тях. Споделих това с Кларънс:

— Мисля, че си прав — отговори той. — Сигурно ще се опитат.

— В такъв случай — добавих — те са обречени на гибел.

— Несъмнено.

— Нямат никакви шансове.

— Никакви.

— Това е ужасно, Кларънс. Жал ми е за тях.

Това ме разстрои толкова, че не можех да мисля за друго. Накрая, за да ми е чиста съвестта, съчиних следното послание до рицарите:

ДО МНОГОУВАЖАЕМИЯ ПРЕДВОДИТЕЛ НА БУНТОВНОТО РИЦАРСТВО НА АНГЛИЯ. Вие се сражавате напразно. Известна ни е вашата сила, ако мога да я нарека така. Знам, че ще излезете срещу нас с не повече от двадесет и пет хиляди рицари. Следователно нямате никакъв шанс за победа. Размислете: ние сме добре въоръжени и още по-добре укрепени — петдесет и четирима на брой. Петдесет и четирима какво? Мъже? Не. Петдесет и четирима, най-даровитите на света, чиято сила не може да бъде сразена от животинското ви могъщество, както морските вълни не могат да издълбаят гранитните скали на Англия. Поразмислете: съгласни сме да ви подарим живота. Заради вашите жени и деца не отхвърляйте този дар. За последен път ви предлагаме: сложете оръжие, предайте се на републиката и ще ви простим всичко.

(подпис) Майстора

Прочетох го на Кларънс и казах, че искам да го пратя на неприятеля под защитата на бялото знаме. Той прихна със свойствения си саркастичен смях:

— Ти все още не можеш да разбереш какво нещо са това благородниците. Нека поне тоя път да спестим малко труд и време. Представи си, че аз съм предводителят на рицарите. Ето, ти си парламентьорът с бялото знаме, приближи се и ми връчи посланието си, а за щетите отговарям.

Съгласих се. Пристъпих напред, охраняван от въображаемите вражески воини, извадих написаното и го прочетох на глас. Вместо отговор Кларънс дръпна хартията от ръцете ми, сви устни и презрително каза:

— Разкъсайте това животно на части и го изпратете обрано в кошница на оня низкороден негодник, който го е пратил. Друг отговор нямам!

Колко нищожна е теорията в сравнение с фактите! А фактът беше именно такъв. Точно тъй щеше да се случи. Скъсах хартията и погребах своята неуместна чувствителност.

И така — на работа! Проверих електрическата сигнализация между пещерата и батареята и се уверих, че е в ред. Проверих електрическата връзка между пещерата и телените мрежи: чрез нея можех да пусна ток по дванадесетте линии. Оставих новото корито на рекичката под надзора на три от най-добрите момчета. Те бяха задължени да се сменят всеки два часа в очакване на сигнала — три револверни изстрела един след друг, — за да изпълнят заповедта ми. Останалите часови освободих за през нощта и в ограденото място не остана жива душа. Наредих в пещерата да се пази тишина и светлините да се намалят до мъждукане.

Когато се стъмни добре, изключих тока от всички жици на оградата и пипнешком се промъкнах между тях към насипа, който опасваше от нашата страна огромния ров, издълбан от взрива. Изпълзях нагоре по насипа, залегнах в пръстта и започнах да се вглеждам надалеч. Но нищо не можах да забележа. Беше необикновено тъмно. Никакъв звук. Гробна тишина. Долитаха сам обикновените нощни шумове — пърполене на птичи крила, бръмчене на насекоми, далечен кучешки лай, мучене на крави, — но те само усилваха тишината, не я нарушаваха, изпълваха я с тъга.

Отказах се да гледам — и без това нищо не можеше да се види. Напрягах само слуха си, дали няма да чуя някакъв подозрителен звук, защото знаех, че ако чакам, няма да остана разочарован. Но чаках доста дълго. Най-после долових нещо съвсем слабо — един звук, глух металически звън. Наострих уши, затаих дъх: това беше звукът, който очаквах. Той се усили и приближи откъм север. Внезапно го чух отсреща на насипа, на около трийсет крачки от себе си. След това по гребена се появиха тъмни точки. Човешки глави? Нищо не се разпознаваше. Може би нямаше никого; не бива да се доверяваме на очите си, когато въображението е толкова напрегнато. Впрочем загадката скоро се разреши. Звънтенето на метал се дочу вече от дъното на рова. Разбрах, че изкопът се заема от въоръжен отряд. Да, искаха да ни изненадат. Можем да очакваме нападение на разсъмване, дори и по-рано.

Оттеглих се пълзешком към лагера. Това, което, видях, беше достатъчно. Като се добрах до платформата, дадох сигнал да пуснат ток по двете средни мрежи. После се върнах в пещерата. Там всички спяха с изключение на дежурния. Събудих Кларънс и му казах, че големият ров е пълен с хора и според мене рицарите ще ни нападнат масово. Щом се зазори, хилядите скрити в рова ще долазят до насипа, а след тях и останалите.

Кларънс каза:

— Може би ще използуват тъмнината, за да изпратят разузнавачи. Защо да не включим ток във външния пояс? Нека си опитат късмета.

— Вече съм го направил, Кларънс, мислиш ли, че съм дотам негостоприемен?

— Не, ти си с добро сърце. Искам да отида и…

— Да посрещнеш гостите? Хайде заедно.

Пресякохме лагера и залегнахме между двата вътрешни пояси на телената мрежа. Може би бе от мъждивия полумрак в пещерата зрението ни беше отслабнало. Отначало не можехме да забележим нищо, но постепенно очите ни привикнаха към тъмнината. Започнахме да различаваме коловете на оградата. Заприказвахме шепнешком, но изведнъж Кларънс ме прекъсна:

— Какво е това?

— Кое това?

— Онова там.

— Кое онова, къде?

— Ей там, зад тебе… нещо тъмно… до втората мрежа.

И двамата се взряхме.

— Би ли могло да е човек, Кларънс?

— Не, не мисля. Ако забелязвате, прилича малко… Ей, то май наистина е човек! Облегнал се е на оградата.

— Аз съм съвсем сигурен. Да отидем да го видим.

Пропълзяхме напред по ръце и колене. Погледнахме. Да, човек — една фигура в броня; застанал прав и хванал с две ръце жицата — разбира се, от него се носеше лъх на печено месо. Бедният, той беше убит на място, без да разбере откъде е дошла смъртта му. Стоеше неподвижно като статуя и само перата на шлема му леко се вееха от нощния ветрец. Изправихме се и погледнахме лицето му през отвора на шлема, но не можахме да разберем познат ли е, или не — чертите бяха тъмни и засенчени. Чухме някакъв неясен звук, който се приближаваше. Веднага легнахме на земята. Смътно разпознахме фигурата на втори рицар. Той вървеше крадешком и опипваше пътя си. Вече беше толкова близко, че можехме да го виждаме. Протегна ръка между теловете, за да прекоси, забеляза мъртвия си другар, трепна, постоя една минута в учудване защо онзи не се помръдва и тихичко попита:

— Какво си се замислили, добрий сър Мар… — сложи ръка на рамото на убития и с лек вик падна мъртъв — убит от мъртвеца, убит от мъртвия си другар. Имаше нещо зловещо в това.

В продължение на полвин час тия ранобудни пилета се промъкваха едно след друго на всеки пет минути. Не носеха никакво друго оръжие освен мечове. Протягайки ги напред, те като слепци опипваха пътя и улучваха проводниците. От време на време светваше синя искра, беше надалеч и не се виждаше, но се досещахме какво е станало: клетникът се е докоснал с меча си до наелектризираната жица и е паднал убит. Настъпваше зловещо мълчание, прекъсвано от ужасно равномерно звънтене на железни доспехи — така до безкрай. Беше много ужасно да го слушаш в мрака и пустотата. Решихме да обходим вътрешните огради. Вървяхме изправени — за по-удобно. Ако ни забележат, навярно ще ни помислят за приятели, не за врагове. При това бяхме извън обсега на мечовете им, а тези приятели не носеха копия. Необикновена разходка. Навсякъде мъртъвци, които лежаха зад втората ограда и смътно се виждаха в мрака. Наброихме петнайсетина такива патетични статуи на мъртви рицари, изправени, хванали с ръка жицата. Едно нещо бе проверено със сигурност: нашият ток беше така силен, че убиваше, преди жертвата да успее да извика.

Скоро чухме глух тропот и веднага се досетихме какво става: това беше изненадата, която очаквахме. Пришепнах на Кларънс да събуди нашата армия и да й заповяда да чака в пещерата заповедите ни. Той скоро се върна. Застанахме до втората ограда и наблюдавахме как беззвучната мълния жестоко се справяше с нападателите. Подробности не можеха да се различат, но се виждаше как расте тъмната маса на труповете. Лагерът ни бе обкръжен с една дебела стена от мъртъвци, насип от мъртви тела. От всичко най-ужасно беше безмълвието. Нито вик, нито боен възглас. Като се готвеха да ни нападнат неочаквано, тия хора се стараеха да се движат съвсем безшумно. Те очакваха предните редове да настъпят съвсем близо до целта, за да могат след тях с гръмки викове да се хвърлят в пристъп; а в същото време съдбоносната жица ги убиваше.

Пуснах ток през третата мрежа и почти едновременно през четвъртата и петата — толкова бързо се запълваха пространствата между жиците. Реших, че е време за главния удар, че цялата им армия е влязла в капана. Във всеки случай добре е да се провери. Натиснах копчето и над нашия изкоп блеснаха петдесет електрически слънца.

Боже, каква картина! Ние бяхме заобиколени от три стени мъртъвци! А коридорите между останалите жици бяха пълни с живи, които внимателно се промъкваха между мрежите. Замаяна от внезапно блесналата светлина, тълпата на нападателите замря, вкамени се от учудване. Трябваше да използувам този миг на неподвижност. И не пропуснах случая! Иначе след минута те щяха да се опомнят и да се хвърлят с боен вик в атака, а жиците щяха да се скъсат под натиска им. Но аз се възползувах от състоянието им на вцепенение, пуснах ток по всички жици на оградата и цялата орда бе убита. Какъв ужасен стон се разнесе! Това бе предсмъртният вик на единадесет хиляди човека. Прозвуча в нощта като злобно оплакване.

Останалата част от армията — може би около десет хиляди души — вече се прехвърляше през рова и напираше към нас. Значи всички са в ръцете ни! Няма откъде да им дойде спасение! Време беше да започне последно действие на трагедията. Дадох уговорените три изстрела, което означаваше:

„Пуснете водата!“

Чу се грохот и преградата, която удържаше водата, рухна. Планинският поток се втурна в рова и се превърна в река, сто фунта широка и двадесет и пет дълбока.

При оръдията! Огън бий!

Тринайсетте картечници забълваха смърт над обречените десет хиляди. Те се объркаха, постояха една минута под урагана на огъня и се люшнаха назад като рева под вятъра. Една четвърт от тях загина, преди да успее да се добере до върха на насипа. Останалите, които успяха да се доберат, се издавиха. Десет минути след като открихме огъня, въоръжената съпротива на неприятеля беше сломена, кампанията завършена. Ние, петдесет и четирите човека, станахме владетели на Англия. Двайсет и пет хиляди мъртъвци лежаха около нас.

Но колко изменчиво е щастието? Съвсем скоро — да кажем след час — по моя вина се случи нещо, което… но нямам сили да пиша повече.

Нека записките свършат тук.