Марк Твен
Един янки в двора на крал Артур (2)

Няколко думи за пояснение

Странният непознат, за когото искам да ви разкажа, срещнах в Уорикския замък^[1]. Той ме привлече с три свои качества: искрено простодушие, удивително познаване на старинните оръжия и това, че в неговото присъствие можех да се чувствувам напълно спокоен, защото непрекъснато говореше само той.

Както става със скромните, ние се случихме заедно на опашката на тълпата посетители, които развеждаха из замъка, и той веднага започна да говори за такива неща, които силно възбудиха любопитството ми. И докато приказваше кротко, приятно и плавно, стори ми се, че незабелязано се изплъзва от този свят и от тази епоха — в някакво далечно минало, в някаква отдавна забравена страна. Постепенно той така ме увлече, че взех да се питам дали сам аз не се движа сред възкръснали призраци и сенки от една потънала в прах и плесен древност и дали не разговарям с някои от тях. Тъй както аз бях говорил за най-близките си приятели, неприятели или съседи, така говореше той за сър Борс де Ганис, за сър Ланчелот Езерний, за сър Галахад и за всички останали славни рицари на Кръглата маса; и колко стар-престар, неизказано стар, повехнал, изсушен, извехтял и древен ми се стори той, докато разказваше! Внезапно непознатият се обърна към мен с най-естествен тон, сякаш питаше за времето или за нещо съвсем обикновено:

— Навярно сте чували за преселението на душите; а знаете ли нещо за пренасянето на телата от една епоха в друга?

Казах му, че досега не съм чувал такова нещо. Но той не обърна никакво внимание на отговора ми, сякаш действително ставаше дума за времето. Настъпи мълчание. То бе нарушено от монотонния глас на водача.

— Старинна броня от шести век, от времето на крал Артур и Кръглата маса; според преданието тя е принадлежала на рицаря сър Саграмор Желаний; обърнете внимание на кръглата дупка върху бронята от лявата страна на гърдите. За произхода на тази дупка не може да се намери правдоподобно обяснение. Предполага се, че е била причинена от куршум след изнамирането на огнестрелното оръжие. Може би някой Кромуелов войник е стрелял в доспехите…

Моят познат се усмихна — една старинна усмивка, извадена от употреба преди много, много векове — и промърмори сякаш на себе си:

— Вятър! Аз знам кой проби бронята.

И след кратко мълчание добави:

— Аз сам я пробих!

Когато се опомних от тази забележка, която ми подейства като електрически ток, той беше изчезнал.

Цялата вечер прекарах пред камината в уорикската оръжейна, потънал сред видения от стари времена, а дъждът чукаше по прозорците и вятърът виеше в стрехите и ъглите. От време на време се задълбочавах в чудната старинна книга на сър Томас Мелори, наслаждавах се на чудеса и приключения, вдъхвах от аромата на старинни имена и отново замечтавах. Беше вече полунощ. И за приспиване аз прочетох още една история, тази, в която се разказва:

„КАК СЪР ЛАНЧЕЛОТ УБИ ДВАМА ВЕЛИКАНИ И ОСВОБОДИ ЕДИН ЗАМЪК“

Изведнъж върху него едновременно връхлетяха двама огромни великани, въоръжени от глава до пети, с два страшни боздугана в ръце. Сър Ланчелот се закри с щита си, отби удара на единия великан и с меча си му разцепи главата на две. Като видя това, другият великан побягна като луд, за да не попадне под ужасните удари на меча му, и сър Ланчелот се втурна с всички сили подире му и го удари по рамото, и го разсече на две. След това сър Ланчелот влезе в замъка и насреща му излязоха три пъти по двадесет дами и девици и всичките паднаха на колене пред него и благодариха Господу и сър Ланчелоту за своето избавление. „Защото, сър — казаха те, — ние сме вече цели седем години тук като пленнички и макар че сме благородни дами по произхождение, ние трябваше да работим и да везем всякакъв вид коприна, за да си изкараме препитанието, и благословен да бъде часът на твоето рождение, рицарю, и ти заслужаваш най-големите почести от който и да е рицар на света, и ние всички те молим да ни откриеш името си, за да можем да разкажем на нашите приятели кой ни освободи от изгнанието.“ — „Прекрасни дами — каза той, — името ми е сър Ланчелот Езерний.“ И така той си взе сбогом с тях и ги предостави Богу. И след туй се качи на коня си и язди дълго време през много чужди и диви земи и през много води и долини, но никъде не бе приет по подобаващия му се начин. И най-после го споходи щастие и стигна посред нощ в едно прекрасно владение и там го посрещна една възрастна благородна дама, която го прие любезно, и той получи изобилна храна за себе си и за своя кон. И когато дойде време за сън, домакинята го отведе в прекрасен покой, който се намираше над портата на замъка. И сър Ланчелот остави оръжието си, сложи доспехите си редом със себе си, легна на постелята и тутакси заспа. И ето че наскоро след това пристигна бързо един конник и зачука припряно на портата. Като чу това, сър Ланчелот скочи, погледна през прозореца и в лунната светлина видя трима рицари на коне да догонват същия онзи човек, който чукаше на портата, и тримата замахнаха изведнъж с мечове към него, а този рицар се извърна към тях и както подобава на рицар, започна да се отбранява.

„Наистина — каза сър Ланчелот — аз трябва да помогна на този рицар, който самин се сражава срещу трима, защото ще бъде позорно да гледам как трима рицари нападат един рицар и ако го убият, то аз ще бъда виновен за неговата смърт.“

Тъй рече той и взе бронята си и се спусна по един чаршаф от прозореца долу при четиримата рицари и след това сър Ланчелот изрече с глас гръмовен: „Ей, рицари, обърнете се към мен и престанете да се сражавате с онзи рицар!“ И тогава тримата изоставиха сър Кей и се нахвърлиха върху сър Ланчелот и започна велика битка, защото всички се спуснаха върху него и нанесоха много удари на сър Ланчелот и го нападаха от всички страни. Тогава сър Кей се приготви да иде на помощ на сър Ланчелот. „Недейте, сър — каза последният, — не се нуждая никак от вашата помощ. Бихте ми помогнали само като ме оставите сам да свърша с тези!“ И сър Кей, за да направи удоволствие на рицаря, беше принуден да приеме и остана настрани. И сър Ланчелот с шест удара ги натръшка наземи. И тогаз извикаха всичките трима: „Сър рицар, ние ти се покоряваме, защото си мъж с несравнима сила!“ — „Що се касае до това — каза сър Ланчелот, — то аз не мога да приема вашето покорство, освен ако вие се покорите на сър Кей Сенешала. Само при това условие ще пощадя живота ви, иначе, не!“ — „Прекрасни рицарю — отвърнаха те, — това накърнява рицарската чест, защото ние подгонихме сър Кей и щяхме да го покорим, ако не бяхте вие. Несправедливо е да му се покорим!“ — „Както обичате — им рече сър Ланчелот, — размислете добре дали ви се живее, или ви се мре! Защото, ако се покорите някому, то ще бъде на сър Кей.“ — „Прекрасни рицарю — отговориха те, — за да спасим живота си, ще сторим това, което ни заповядваш.“ — „Тогава трябва да се явите на Петдесетница в двора на крал Артур и да заявите пред кралица Гиневра своето покорство, като се предоставите на нейната милост и благоволение и кажете, че сър Кей ви изпраща да бъдете нейни пленници.“

В ранно утро сър Ланчелот стана и остави сър Кей да спи. И сър Ланчелот взе бронята на сър Кей, взе му и щита и се въоръжи и след това отиде в конюшнята и взе коня на сър Кей, взе си сбогом с домакинята и замина. Скоро след това се събуди сър Кей и забеляза отсъствието на сър Ланчелот и след това откри, че този е сменил доспехите и конете. „Кълна се, мнозина от рицарите на крал Артур хубаво ще си изпатят, защото, мислейки, че това съм аз, те ще го нападат по-смело, а аз с неговите доспехи и неговия кон ще си яздя по-спокойно!“ И след туй, като отдаде благодарност на своята хазайка, сър Кей се отправи на път…

Тъкмо оставих книгата настрана, когато на вратата се почука и влезе моят непознат. Приех го любезно, поканих го да седне и му предложих лула. Налях му чаша горещо шотландско уиски, после още една и още една в очакване да чуя разказа му. След четвъртата чаша той сам започна своята история — просто и непринудено.