Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2019)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Марк Твен

Заглавие: Един янки в двора на крал Артур

Преводач: Петър Божков

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателство „Захарий Стоянов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

Коректор: Невена Николова

ISBN: 954-9559-21-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9305

История

  1. — Добавяне

XIII
Свободни хора

Да, странно е, че човек може да се чувствува доволен само за кратко, неимоверно кратко време. Допреди малко, когато яздех и се измъчвах, какъв рай ми изглеждаше това спокойствие, този отдих, открадната тишина на уединеното сенчесто място край клокочещия извор. И как се чувствувах освежен, когато от време на време Сенди изливаше по гребка вода в бронята ми. А ето сега вече бях недоволен — отчасти, защото не можех да запаля лулата си (отдавна бях построил кибритена фабрика, но не се сетих да си взема една кутийка), и отчасти, защото нямахме нищо за ядене. Ето още един пример за детинската непредвидливост на този век и това племе. Човекът в броня за нищо на света не би взел храна със себе си през време на поход. Той се осланя на случайността и би се възмутил, ако му предложеха да окачат на копието му кошничка с хлебец. Даже и последният рицар на Кръглата маса би предпочел да умре от глад, отколкото да се покаже с такъв резил на копието си. А всъщност какво по-благоразумно от това? Аз се канех да мушна и няколко филии хляб в шлема, но ме завариха; трябваше да се извиня, бутнах ги настрана и едно куче им видя сметката.

Нощта приближаваше и заедно с нея — буря. Бързо се стъмни и трябваше да търсим място за нощуване. Под една скала открих добър подслон за девицата и малко по-нататък — друг, за мене. Но трябваше да спя с доспехите, понеже не можех да ги сваля самичък, а не исках да позволя на Алисанда да ми помогне — неловко е да се събличаш в присъствието на чужди хора. В действителност това нямаше да бъде кой знае какво, понеже под доспехите носех и обикновените си дрехи. Но от предразсъдъците, придобити от възпитанието, човек се освобождава не току-така и аз знаех, че когато дойде ред да сваля късата желязна поличка, ще се почувствувам твърде смутен.

Бурята промени времето. Колкото по-силно духаше вятър и колкото по-яростно плющеше дъждът, толкова по-хладно ставаше. Скоро разни бръмбари, мравки, червеи и какви ли не още гадини, за да не се намокрят от дъжда, допълзяха до мене в бронята на топло. Някои от тях се вмъкнаха в гънките на дрехите ми и там си лежаха спокойно; но повечето от тях бяха подвижни и не се свъртаха на едно място; през цялото време лазеха ту насам, ту натам, без сами да знаят защо. Особено ми додеяха мравките, които устройваха уморителни шествия от единия до другия край и постоянно ме гъделичкаха. Не бих искал да нощувам още веднъж заедно с мравки! Съветвам лицата, които изпаднат в моето положение, в никакъв случай да не се търкалят по земята и да не се тръшкат гневно, защото по този начин ще възбудят интереса на всички живи твари наоколо; всяка от тях ще поиска да види какво става и положението ще се влоши. Ще започнете да ругаете още по-свирепо; но ако не се търкаляте и не се тръшкате гневно, ще умрете; значи може да постъпите, както желаете — избор всъщност няма. Дори и съвсем премръзнал от нощния хлад, усещах този гъдел и подскачах като труп от електрически ток. Заклех се, че само да се върна веднъж, никога вече няма да нахлузя броня.

През тези мъчителни часове, когато и мръзнех, и се печех на бавния огън от гъдел и краста, един-единствен въпрос човъркаше непрестанно уморената ми глава, въпрос, на който няма отговор; как могат хората да носят такива нескопосани доспехи? Как ги търпят толкова поколения наред? Как могат да спят нощем, без да се вълнуват от предстоящите изтезания на следващия ден?

Когато най-сетне настъпи утрото, аз бях съвсем зле: разбит, посърнал, изтощен от безсъние, уморен от самонанесения нощен побой, примрял от глад, жаден за едно измиване, за очистване от насекомите и схванат от ревматизъм. А как се чувствуваше благорождената титулувана аристократка демоазел Алисанда ла Картелоаз? О, нейна милост беше свежа и подскачаше като катеричка! През нощта тя бе спала като заклана. Да се измие? Нито тя, нито който и да било аристократ познаваше освежителното действие на миенето, тъй че тя не чувствуваше нужда от него. От съвременна гледна точка всички тогавашни хора бяха в действителност малко смекчени диваци. Придружаващата ме благородна дама не пожела да закуси — и това беше също една дивашка черта у нея. През време на пътешествие британците бяха свикнали на дълго постене и умееха да го понасят. Както индийците и змията анаконда те се натъпкваха здравата за няколко дни занапред. Бях уверен, че и Сенди си беше хапнала поне за три дни.

Тръгнахме на път преди изгрев слънце. Сенди на кон, а аз куцук-куцук отзад. След половин час се добрахме до една група жалки, окъсани създания, които бяха заети с поправката на тъй наречения път. Те ме посрещнаха с животинско унижение и когато им предложих да разделят закуската си с мен, така се изумиха от моята снизходителност, че дори не можаха изведнъж да вземат предложението ми за сериозно. Моята дама сви презрително устни и се отдръпна встрани. Тя заяви на висок глас, за да я чуят хората, че няма намерение да яде в компанията на такива скотове. Но думите й ни най-малко не обидиха нещастниците, а само ги изплашиха. Впрочем те не бяха нито роби, нито крепостни, а по някаква ирония на закона се наричаха „свободни хора“. Седем десети от незакрепостеното население на страната принадлежеше към съсловието на „свободните хора“: дребни, „независими“ стопани, занаятчии и т.н. С други думи, това беше народът, същинската нация; в това съсловие влизаше всичко полезно и истински ценно и достойно за уважение в държавата. Опитайте се да го изключите — все едно, че изключвате нацията; тогава би останал изметът, отпадъците във вид на крале, благородници и дворянство — лениви, безполезни, посветени изключително на изкуството да разрушават и непредставляващи никаква ценност за едно разумно устроено общество. И все пак това позлатено малцинство, благодарение на изкуствено поддържаното си положение, вместо да се тътри на опашката, където му е мястото, шествува начело, с надменно вдигната глава и широко развети знамена. То считаше себе си за нация и безбройните трудолюбиви хора търпяха това безобразие, докато сами повярваха в него: те вярваха, че така е справедливо и че така трябва да бъде. Свещениците им проповядваха от свое и божие име, че тази гавра е измислена от Бога, и те, без да се замислят дали е присъщо на Господ да се развлича с такива шеги, и то над толкова нещастни хорица, им вярваха и се държаха почтително и смирено. Разговорът, който тези покорни хора водеха, звучеше странно и за един бивш американец. Те се считаха свободни, но не можеха да напуснат без позволение владението на своя лорд или епископ. Нямаха право да мелят сами зърното си и да пекат хляб за себе си. Бяха длъжни да откарат всичкото зърно в мелницата на лорда, всичкото брашно в пекарната на лорда и да плащат порядъчно за това. Не можеха да продадат ни педя от земята си, без да заплатят на лорда един добър процент от получените пари, а при покупка на чужда земя плащаха на лорда за позволителното за покупката. Трябваше да събират безплатно неговото жито и да се притичват на първия му зов, като оставят собствената си жътва да стане плячка на приближаваща буря. Бяха длъжни да го оставят да сади овошки в техните ниви и да сдържат гнева си, когато берачите на плодовете тъпчеха житото им около дърветата. Трябваше да потискат негодуванието си, когато лордът по време на лов препускаше заедно със своите гости из нивите им и унищожаваше плода на търпеливия им труд. Те нямаха право да отглеждат гълъби; а когато гълъбите от гълъбарника на милорда се спущаха да кълват житните зърна, не смееха да убият нито една птица, тъй като ги грозеше тежко наказание. И когато най-сетне им се удадеше да съберат реколтата, изведнъж бандата разбойници се нахвърляше — всеки за своя пай: първо църквата вземаше тлъстия десятък, после кралския събирач двадесетата част, след това хората на милорда отхапваха най-доброто късче от останалото. И чак тогава ограбеният свободен човек можеше да откара реколтата, ако въобще останеше нещо за откарване. След това: данъци, данъци и пак данъци и отново — още данъци и данъци, които трябваше да плаща единствен той, свободният и независим сиромах, но не и неговият сеньор, барон или епископ, нито разточителната аристокрация, нито алчната църква. Ако на барона му се спеше, свободният човек, след тежкия работен ден трябваше цяла нощ да пляска с прът по водата на вира, за да не крякат жабите. Ако дъщерята на свободния човек… впрочем за тази най-последна низост на монархическата форма на управление ме е срам да пиша. И накрая, ако свободният човек, доведен до отчаяние от тези мъки, поиска да свърши със себе си, като потърси убежище и милост в смъртта, то милостивата църква го обрича на вечни мъки в ада, милостивият закон повелява да го закопаят с набучен в гърба кол, а неговият господар — барон или епископ — заграбва имуществото му и изгонва вдовицата със сираците на пътя.

И ето тези свободни хора се бяха събрали на разсъмване, за да поправят пътя на своя господар, епископа — безплатно. Главата на семейството и всичките му синове трябваше да работят по три дни безплатно, а слугите — един ден повече. Същото е било във Франция с французите преди тяхната паметна и навеки благословена революция, която с една кървава вълна изми хилядолетната епоха на мерзостите, събра дълговете — половин капка кръв за всяка бъчва, изцедена от народа в бавни изтезания, в неправди, позор и мъки, каквито няма и в ада. Трябва да се помни и да не се забравя, че има две „царства на терора“. През време на едното убийствата се вършат от разгорещена страст; през време на другото — хладнокръвно и обмислено. Едното трае няколко месеца, другото — хиляда години. Едното коства живота на десетки хиляди души, другото — на стотици милиони. Но вие, кой знае защо, се ужасявате от първия, малък, тъй да се каже, мигновен терор. А всъщност какво представлява ужасът на мигновената смърт под секирата в сравнение с бавното умиране, в течение на един цял живот, от глад, студ, оскърбления, жестокост и скръб. Може ли да се сравни внезапната смърт от мълния с бавната смърт на кладата? Всички жертви на този краткотраен терор, пред които вие така треперите и ги оплаквате, могат да се поместят в едно градско гробище; но цяла Франция не би могла да побере жертвите на този древен и истински терор, неизказано по-горчив и страшен терор, който никой от нас не забелязва, защото не е научен нито да го вижда, нито да трепери от него.

Тези бедни, мнимо свободни хора, които споделяха с мене закуската и приказката си, говореха за краля, църквата и благородниците с такова смирено страхопочитание, че по-лошо не би могъл да им пожелае и най-злият им враг. Смешно и печално ми беше да ги гледам. Попитах ги могат ли да си представят такъв народ, който, ако има някога право на свободен избор, би избрал за свои управници едно-единствено семейство, чиито потомци да властват над всички за вечни времена, независимо от това дали ще са даровити или дръвници, като се изключат всички останали семейства, включително и това на избирателя: и дали този народ би избрал неколкостотин семейства, които да стоят на главозамайваща висота, да се кичат с обидни за човека почести и привилегии, предаващи им се по наследство, докато в същото време всички останали семейства в страната, в това число и семейството на избирателя, да бъдат лишени от тези почести и привилегии?

Те гледаха равнодушно пред себе си и казаха, че не знаят нищо за това, никога не им е минавало през ума и не могат да си представят как един народ може да стигне дотам всеки да има право да говори за държавните работи. Казах, че съм виждал един такъв свободен народ, че той завинаги ще си остане свободен, стига само да не се появи единна църква.

Думите ми все още не им правеха впечатление — поне в началото. След това един от мъжете вдигна глава и ме помоли да повторя, но бавно, за да може да го разбере. Аз повторих. След малко той проумя смисъла на думите ми, сви юмрук и заяви, че по негово мнение народ, който има право на избор, никога не би се хвърлил доброволно в калта и мръсотията. Че най-тежкото престъпление е да се отнемат волята и правата на един народ.

„Ето, този е човек! — казах си аз. — Ако имах зад гърба си повече такива, бих създал благоденствие на тази страна и бих доказал верността си към нея, като изменя коренно системата й на управление.“

Вижте, аз разбирам верността само като вярност към родината, а не към нейните институти и учреждения. Родината — това е нещо истинно, трайно, вечно. Родината трябва да се пази, за нея човек трябва да се грижи, трябва да й бъде предан; докато учрежденията са нещо външно, както дрехите, а дрехите се износват, късат се, стават неудобни, престават да дават защита на тялото от студ, болести и смърт. Да останеш верен на някакви дрипи, да прославяш стари дрипи, да умираш за дрипи — това е глупава вярност, животинска вярност, монархическа, измислена от самата монархия. Нека тя си остане при монархиите. Но аз бях от Кънектикът, чиято конституция гласи: „Цялата политическа власт принадлежи на народа, всички свободни правителства изхождат от интересите на народа и се опират на неговия авторитет; а народът има неоспоримо и неотменимо право по всяко време да изменя формата на управлението, както намери за необходимо.“

Ето защо не може да се смята за верен на родината оня гражданин, който вижда, че политическите дрехи на страната му са износени, и в същото време не агитира за създаване на нови — той е изменник. За него не е извинително, че единствен от цялата страна вижда износените дрехи. Негов дълг е да агитира, без да държи сметка за нищо друго, а дълг на останалите е да гласуват против него, ако не вижда това, което вижда той.

А ето че бях попаднал в страна, където правото да изкажеш възгледа си по управлението на държавата принадлежеше само на шест души от хиляда. Ако останалите деветстотин деветдесет и четирима души бяха изразили недоволството си от формата на управлението и предложеха тя да се измени, шесторката щеше да подскочи, ужасена от тая липса на вярност и честност, и щеше да обяви всички недоволници за черни изменници. С други думи, аз бях акционер в дружество, в което деветстотин и четиримата участници влагат всичките си пари, извършват цялата работа, а останалите шестима, избрали се сами за несменяеми членове на управата, получава всички дивиденти. Струва ми се, че деветстотин деветдесет и четирима изиграни трябва да размесят картите и да ги раздадат отново. Ех, как ме съблазняваше мисълта да използувам високия си сан на Майстор, за да вдигна въстание и да го превърна в революция, но знаех, че когато Джек Кейд и Уот Тейлър[1] се опитаха да започнат революция, без да са си подготвили предварително сподвижници, завършиха с неуспех. А аз не бях свикнал с неуспехи. Ето защо „разбъркването на картите“, което си бях наумил, смятах да извърша съвсем различно от Кейд и Тейлър. И затова не за кръв и въстание говорех на човека, който седеше срещу мене, сред тълпата угнетени и измъчени двуноги добичета, преживящи черен хляб; не, аз го дръпнах настрана и му изложих работите малко по-иначе. Когато свърших, помолих го да ми услужи с малко „мастило“ от своите вени; с това мастило и с клечица записах върху кора от дърво: „Да се заведе във фабриката за човеци!“ — и му я дадох, като казах:

— Отнеси това в замъка на Кемелот и го предай в ръцете на Амиъс льо Пуле, когото аз наричам Кларънс, и той ще разбере всичко.

— Тогава той е свещеник! — каза човекът и от лицето му изчезна предишният възторг.

— Какъв свещеник? Не ти ли казах, че в моята фабрика не може да припари никакъв раб църковен, нито неин служител — свещеник или епископ? Не ти ли казах, че ти можеш да бъдеш приет само при условие, че религията ти, каквато и да е тя, ще си остане твоя лична работа?

— Да, да. Всичко това ми го каза и бях радостен, че те слушам, но сега започвам да се съмнявам. На мене не ми харесва този свещеник…

— Но той не е никакъв свещеник, казвам ти!

Събеседникът ми обаче явно не искаше да повярва. Той рече:

— Че как да не е свещеник, щом го бива в четенето?

— Ей така на! Той не е свещеник, а умее да чете, даже и да пише. Аз го научих. — Лицето на човека се проясни. — И тебе във фабриката най-напред ще те научат да четеш…

— Мене? Кръвта от сърцето си давам, всичката си кръв, да науча това изкуство! Аз ще стана ваш роб и ваш…

— Не, няма да станеш, на никого не ще бъдеш роб. Вземи семейството си и иди там. Господарят ти, епископът, ще конфискува нищожното ти имущество, но нищо от това. Кларънс ще те настани добре.

Бележки

[1] Джек Кейд и Уот Тейлър. — Кейд е ирландец, участник и водач в междуособническата война между Бялата и Червената роза в Англия — въстанието срещу Ланкастърската династия. Уот Тейлър е един от водачите на селското въстание в Англия през 1331 г.