Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

XVII
Кралският пир

Като видя, че не се гневя и възмущавам, дамата помисли, че е успяла да ме измами. Страхът й изчезна и тя започна настойчиво да ме убеждава да покажа изкуството си и да усмъртя някого. Стана ми даже неприятно, ала не знаех как да се отърва от нея. За щастие повикаха ни на молитва и тя трябваше да млъкне. Едно трябва да признаем на благородничеството. Макар и способно да мълчи и убива, макар алчно и развратно, то беше дълбоко и до фанатизъм набожно. Нищо не бе в състояние да го отклони от добросъвестното изпълнение на всички предписани от църквата обреди. Неведнъж съм виждал как някой благородник, налетял неочаквано на противника си, преди да му пререже гърлото, се спира, за да се помоли. Неведнъж съм виждал как благородникът, след като е нападнал врага си из засада и го е убил, се отбива при най-близкото разпятие край пътя, възнася благодарности на Бога и едва след това ограбва мъртвеца. Девет века по-късно един такъв недодялан набожник като Бенвенуто Челини не можа да ги надмине по изящество. Цялата британска аристокрация заедно със семействата си присъствуваше ежедневно сутрин и вечер на богослужението в домашните си параклиси. Дори и най-западналият благородник, напук на всичко, се събира по пет-шест пъти през деня на обща семейна молитва. Виж, това трябва да се признае като заслуга на църквата. Не съм неин привърженик, но тази й заслуга не мога да отрека. И често против волята си съм се питал: „Какво би станало с тази страна, ако не беше църквата?“

След молитвата вечеряхме в огромната банкетна зала, осветена със стотици лоени свещи, където от всичко лъхаше разточителна пищност, щедрост и груб разкош, подобаващ на кралете. В горния край на залата, върху един подиум, стоеше масата на краля, кралицата и техния син Оуен. А оттам, надлъж през цялата зала, на равнището на пода, се простираше общата трапеза. Начело седяха велможите и възрастните членове на семействата им, мъже и жени, съставляващи кралския двор — шейсет и един души; на долния край — низшите чиновници и техните подчинени. Около трапезата бяха наредени всичко сто и осемнадесет души, а зад тях стояха прави приблизително още толкова слуги в ливреи. Те им прислужваха. Прекрасно зрелище! На галерията оркестър, съставен от цимбали, рогове, арфи и други такива ужаси, откри веселието с грубия прототип на трапезна песен, наподобяваща воплите на умиращ пияница и много добре известна през следващите векове: „Налейте да пием!“. Тогава тази песен беше още съвсем нова и оркестърът очевидно не бе успял да я разучи както трябва. Не зная дали по тази или по друга някоя причина, но кралицата заповяда след яденето да обесят композитора. Когато музиката замлъкна, свещеникът, който стоеше зад кралската маса, произнесе уж на латински една доста дълга и изящна молитва. След това батальони лакеи се втурнаха от местата си, разтичаха се насам-натам, стремително заразнасяха блюда и голямото лапане започна. Не се чу повече никакъв глас — всички бяха погълнати от работа. Редиците челюсти се отваряха и затваряха едновременно и звукът от дъвченето напомняше глух тътен на подземни машини. Това буйство продължи час и половина. Не можете да си представите какво количество храна бе унищожено. От главното блюдо, от огромния див глиган, величествено и важно проснат сред трапезата, не остана нищо освен ребра. Такава беше съдбата и на всички останали гозби.

Тежкото пиянство започна след поднасянето на тортите, а с пиянството — и разговорите. Виното и медовината изчезваха галон след галон. И всички се чувствуваха доволни, после щастливи, след това невъздържано весели — и мъже, и жени, — а постепенно и доста шумни. Мъжете разказваха ужасяващи анекдоти, но никой не се изчервяваше. След всеки анекдот се разнасяше цвилене, та потреперваха каменните стени на замъка. Дамите на свой ред разказваха историйки, при които засрамено биха се закрили с кърпички дори Маргарита Наварска и Великата Елисавета Английска[1]. Но тук никой не се закриваше с кърпички, само се смееха, по-право лаеха. Почти във всички приказчици главните герои бяха свещеници, но това ни най-малко не смути присъствуващия тук дворцов свещеник — той се смееше заедно с другите. Нещо повече, по молба на събраните той изрева една песен, която беше непристойна като всички останали песни, пети тази вечер.

Към полунощ гостите изнемощяха, изтощиха се от смях — почти всички бяха пияни. Едни плачеха, други се веселяха, трети вдигаха скандали, а някои лежаха като трупове под масата. От дамите най-лошо се държеше една хубавичка млада херцогиня; тази вечер беше за нея сватбена нощ. Чудесно представление ни даде. В тоя си вид тя спокойно можеше да позира за портрета на младата дъщеря на Орлеанския регент. Става дума за знаменития обед, откъдето я занесли на леглото й пияна, проклинаща и безпомощна — през дните на далечния и забравен стар режим. Тъкмо когато свещеникът вдигна ръце, а всички останали що-годе трезви глави се наведоха в очакване на нощната благословия, в дъното на залата, под каменния свод на вратата, се появи сгърбена, побеляла старица, подпряна на патерица. Тя повдигна патерицата, насочи я към кралицата и извика: — Божият гняв и божието проклятие да паднат върху тебе, безжалостнице, загдето уби моя невинен внук и разби сърцето ми, моето старо сърце, в което нямах нищо друго — ни закрила, ни утеха, ни радост — освен него!

Всички се прекръстиха в неописуем страх, защото хората по онова време ужасно се бояха от проклятието. Само кралицата се надигна величествено. В очите й проблесна умъртвяваща злоба. Тя хвърли през рамо кратка безмилостна заповед:

— Задръжте я! На кладата!

Охраната послушно се запъти към старата. Какъв позор! Срамота е да се гледа такава жестокост. Но какво можеше да се направи? Сенди ме погледна. Разбрах, че пак й е хрумнало нещо, и казах:

— Действувай, както намериш за добре.

В същия миг тя скочи и се обърна към кралицата. Посочи ме и каза:

— Мадам, той не позволява. Отмени заповедта, защото иначе ще разруши замъка и ще го разпръсне във въздуха като неуловимата сянка на съновидението!

Дявол да я вземе, с какви невъзможни задължения ме обвързваше. Ами ако кралицата…

Обаче опасенията ми изведнъж се разсеяха, защото кралицата, разстроена и без всякакво съпротивление, даде знак на войниците, че отменя заповедта, и се отпусна сломена на трона. И моментално изтрезня. Изтрезняха и много други. Всички наскачаха от местата си и като забравиха всяка етикеция, се втурнаха вкупом към входовете, прекатуриха столове, изпочупиха съдове, блъскаха се, мачкаха се един други, само да успеят да избягат навън, преди да съм раздухал двореца в безкрайното небесно пространство. Брей, че суеверна паплач! Човек мъчно може да си представи докъде стигаше суеверието им.

Нещастната кралица беше така изплашена и кротка, че не се решаваше да обеси без мое разрешение дори композитора. Дожаля ми за нея, и всеки на мое място би я съжалил, защото тя действително страдаше. Затова реших да й направя известни отстъпки и да не довеждам работите до крайност. Като поразмислих, заповядах да доведат музикантите и ги накарах да ми изсвирят наново „Налейте да пием!“ Те я изсвириха и веднага се убедиха, че кралицата има право — разреших й да обеси целия оркестър. Това мъничко смекчение на предишната ми строгост подействува благотворно на кралицата. Един държавник няма да спечели много, ако проявява твърдост и непреклонност при всички случаи. Това накърнява гордостта на подчинените му и подкопава собствения му авторитет. Малки отстъпки тук и там, където не се вреди на работата — това е по-мъдра политика.

Сега, когато кралицата се почувствува спокойна и дори щастлива, виното отново я удари в главата и тя започна постарому. Искам да кажа, че от виното езикът й зазвъня като сребърна камбанка. А-а, голям майстор на приказките беше тя! Нямаше как да я подсетя, че вече е късно, че съм уморен и искам да спя. Съжалявах, че не си легнах, докато беше още възможно, а сега не оставаше нищо друго, освен да търпя. Сред дълбоката призрачна тишина на спящия замък езичето й звънкаше, звънкаше, звънкаше… докато нейде издълбоко, отдалече, се дочу сподавен вик, изпълнен с такава мъка, че изтръпнах. Кралицата се ослуша и очите й радостно светнаха. Тя сведе встрани красивата си като на птиче главичка и се ослуша още веднъж. И пак сред дълбоката тишина се раздаде същият звук.

— Какво е това? — попитах.

— Виж каква упорита душа! Доста дълго издържа — толкова часа вече.

— Какво издържа?

— Изтезанието. Ела! Ще видиш забавно зрелище. И ако той и сега не каже тайната си, ще видиш как ще го разкъсат на парчета.

Какво очарователно изчадие на ада беше тя! Спокойна и безбурна, докато на мене ми се подкосиха краката от съчувствие към страдалеца. Придружавани от въоръжени пазачи, които носеха горящи факли, ние минахме през кънтящи коридори, по влажни каменни стълби, лъхащи на плесен и на вековен тъмничен мрак. Тягостен, страшен и дълъг път! Той не ставаше по-кратък от брътвежа на магьосницата, която безспирно разказваше за нещастника и неговото „престъпление“. Според доноса на неизвестен човек обвиняваха го, че убил елен в кралските гори. Казах й:

— Анонимните доноси не са чисти, ваше величество! Вие нямате доказателства. Щеше да бъде по-правилно, ако извикате на очна ставка обвинителя и обвиняемия.

— Не съм мислила за това, но и случката е маловажна. Впрочем и не бих могла да устроя очна ставка, защото обвинителят се е явил при горския пазач нощем, и то с маска. Разказал му всичко и изчезнал, така че горският не разбрал с кого говори.

— Значи този неизвестен е единственият човек, видял как е бил убит еленът?

— Боже мой! Никой не е видял как е бил убит еленът. Но този неизвестен видял твърдоглавеца близо до мястото, където лежал убитият елен, и преизпълнен с верноподанически чувства, разправил това на лесничея.

— Значи и неизвестният е бил близо до убития елен? Как мислите — ами ако тъкмо той го е убил? Верноподаническите му чувства, при това с маска, са съвсем подозрителни. Но с каква височайша цел подлагате арестувания на мъчения? Къде е смисълът?

— Той не иска да признае. А щом не признава, душата му ще отиде в ада. За извършеното престъпление законът наказва със смърт и наистина ще гледам да не избегне възмездието господне. Бих погубил собствената си душа, ако го оставя да умре без разкаяние и опрощение на греховете. Да не съм луда заради него да попадна в ада!

— Ако въобще няма какво да признава?

— Това ще видим ей сега. Ако го измъчат до смърт и той не се покае, защото няма за какво да се кае, толкова по-добре. В такъв случай аз няма да отида в ада заради човек, който е бил невинен…

Така разсъждаваха по онова време! Съвършено безполезно беше да се спори с нея. Това, което им бяха набили в главата още от детство, не можеше да се избие с никакви доводи. Доводите се разбиваха като вълни о скала. Тя беше възпитана както всички други. И най-светлият ум в страната не би разбрал къде е слабото място в разсъжденията й.

Когато влязохме в инквизиторската килия, видях зрелище, което завинаги ще остане пред очите ми. А бих искал да го забравя. Проснат по гръб върху опъвалката, лежеше тридесетгодишен юначага. Китките и глезените му бяха превързани с върви за механизма. Лицето му беше побеляло от неизказана мъка, разкривено и неподвижно. По челото му бяха избили капчици пот. От двете страни стояха приведени двама свещеници, а до тях — палачът. Охраняваха го войници. В единия ъгъл седеше свита млада жена с измъчен, безумен поглед; в скута й спеше детенце. Щом влязохме, палачът превъртя колелото — и нещастникът, и жената изкрещяха. Заповядах на палача веднага да разхлаби вървите. Той се подчини, без дори да види кой му повелява. Не можех да позволя да продължава този ужас, не бих го понесъл, струваше ми се, че ще умра.

Помолих кралицата да излезе от килията, за да поговоря насаме със затворника. Тя се готвеше да ми възрази. Казах й тихо, че не желая да се карам в присъствие на слугите, но волята ми трябва да бъде изпълнена, защото съм представител на крал Артур и заповядвам от негово име. Разбра, че трябва да отстъпи. Помолих я да ме остави с хората и да си отиде. Стана й неприятно, но преглътна горчивия хап и направи даже повече, отколкото очаквах. Аз исках да действувам от нейно име, но тя каза:

— Вършете всичко, каквото ви заповяда този лорд. Той е Майстора.

Тези думи подействуваха като заклинание. Да можехте да видите гърбиците на тъмничарските плъхове! Воините се построиха и тръгнаха пред кралицата с факли в ръце. Отмерените им стъпки се отдалечиха, като отекваха из подземието. Заповядах да свалят човека от инквизиторската машина и да го положат на одъра. Дадоха му целебни балсами за раните и няколко глътки вино. Жената припълзя близо до него и го погледна жадно, нежно, но изплашено — страхуваше се да не я прогонят. Опита се крадешком да докосне с ръка челото му, но в същия миг отскочи ужасена, защото несъзнателно се обърнах към нея. Жалко беше да се гледа.

— Боже мой — казах аз, — та погали го, момиче! Не ми обръщай внимание, прави каквото искаш.

Очите й изразяваха благодарността на животно, което са помилвали. Тя положи детенцето на земята, притисна се до мъжа си, опипваше косите му с пръсти и по бузите й потекоха щастливи сълзи. Той отвори очи и нежно я погледна — нямаше сили да я погали. Реших, че е време да изгоня от килията чуждите лица; заповядах да излязат всички освен жената на затворника. После казах:

— Е, кажи ми, приятелю, ти как мислиш, в какво те обвиняват? Какво мислят другите, зная.

Мъжът поклати отрицателно глава. Но жената, така поне ми се стори, се зарадва. Продължих:

— Познаваш ли ме?

— Да, всеки те познава в кралството на Артур.

— Ако не са ме оклеветили пред теб, не трябва да се боиш да разговаряш с мен.

Жената изведнъж се намеси:

— Ах, благородни господарю мой, милорде, придумай го! Ти можеш да го придумаш, стига да поискаш. Той понесе толкова мъки! И всичко заради мене! Нямам сили да гледам изтезанията му. Как бих искала да го видя да умира от бърза и лека смърт! О, мой Хуго, не мога да изтърпя!

Тя зарида, хвърли се в краката ми и ме умоляваше. За какво? За смъртта на мъжа си? Не разбирах напълно какво става. Но той я прекъсна:

— Мълчи! Сама не знаеш какво искаш. Нима заради леката смърт ще обрека на глад тия, които обичам? Мислех, че по-добре ме познаваш.

— Не мога да ви разбера — им казах. — Не мога да разгадая тайните ви. Сега…

— Ах, драги милорд! Да щете да го придумате! Помислете как ме измъчват страданията му, а той мълчи и не иска да признае! Какъв мир, каква утеха носи благословената бърза смърт!

— Какво дърдориш! Той ще излезе оттук като свободен човек. Няма да умре.

Бледото лице на мъжа засия, а жената в неудържима радост се хвърли към мен и извика:

— Спасен! Той е спасен! Защото сам крал Артур говори чрез устата на своя слуга, а думата на крал Артур е злато!

— Значи най-после повярва, че можеш да ми се довериш. Защо не вярваше преди?

— Кой не е вярвал? И аз, и тя…

— А защо не искаше да отговориш?

— Не ми беше обещал нищо, иначе веднага щях да разкажа.

— Разбирам, разбирам… И все пак не ми е ясно. Ти понесе страданията и не призна, значи си невинен. Как не можаха да го разберат ония тъпи мозъци…

— Но защо, милорд? Нали аз убих елена?

— Ти! Боже, каква забъркана работа!…

— Благородни лорде, на колене съм го молила да признае, но той…

— Молила си го? Работата става още по-забъркана! Защо си го молила да признае?

— Защото признанието щеше да му донесе бърза смърт и да го избави от жестоките мъчения.

— Да. В това има разум. Добре, но нали той не искаше бърза смърт?

— Той? Разбира се, че я искаше.

— Но за какъв дявол тогава не призна?

— Ах, драги сър, той не искаше да остави женицата си и детенцето си без ниви, без хляб и покрив.

— О, сега разбирам всичко! Златно сърце! Жестокият закон отнема имуществото на виновния и разорява вдовицата и сирачето. Могат да те измъчват до смърт, но ако не признаеш, няма да ограбят жена ти и детенцето ти. Ти се държа като истински мъж, а ти — истинска съпруга и истинска жена — беше готова да изкупиш избавлението му от мъките с цената на собствената си гладна смърт. Прекланям се пред твоя пол, който е готов да се самопожертвува, когато потрябва. Ще ви взема и двамата в моята колония. Там ще ви хареса. Това е фабрика, в която превръщам слепите и тъпи автомати в човеци.

Бележки

[1] Кралица Маргарита Наварска — сестра на крал Франциск I, написала по подражание на Бокачовия „Декамерон“ сборник от новели „Хептамерон“ — блестящи по остроумие, но твърде неприлични по съдържание. Почти по същото време (1533–1603) в двора на кралица Елисавета Английска съществували съвсем свободни нрави и често можело да се чуят груби и обидни изрази.