Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

XXIII
Възстановяване на извора

В събота към обед отидох при кладенеца, за да видя какво става. Мерлин все още произвеждаше благовонни пушеци, размахваше усърдно ръце, бръщолевеше дивотии, но изглеждаше доста паднал духом, тъй като не бе успял да изкара нито капчица влага.

Попитах го:

— Е, как върви, колега?

— Ето, сега прибягвам до помощта на най-могъщото заклинание, което е известно само на принцовете на окултните изкуства в източните страни. Ако и то не подействува, нищо повече не е в състояние да подействува. Пазете тишина, докато свърша!

Той вдигна такива пушеци, че цялата околност се смрачи, а на отшелниците сигурно им стана доста неприятно, защото вятърът духаше към тяхната страна и димът на гъсти фъндъци изпълни бърлогата им. Мерлин говореше толкова много, че от излиянията му можеха да се съставят цели томове; гърчеше тялото си и яростно разсичаше въздуха с ръце. След двадесет минути се просна на земята, задъхан и изнемощял. Веднага се появи игуменът с неколкостотин монаси, монахини, тълпа поклонници и безброй подхвърленичета. Всички бяха привлечени от чудодейния дим и бяха много развълнувани. Игуменът попита загрижено за резултата. Мерлин отвърна:

— Ако въобще един смъртен можеше да разплете и разсее магиите, които са сковали тези води, то досега магиите ми щяха да разомагьосат извора. Обаче те не го разомагьосаха. Следователно случило се е онова, от което се опасявах най-много. Неуспехът ми доказва, че изворът е омагьосан от най-могъщия дух, известен на магьосниците от Изтока, чието име е тъй страшно, че всеки, който го произнесе, ще умре. Няма и не ще има такъв смъртен, който е способен да проникне в тайната на заклинанието, а без да проникне в неговата тайна, е невъзможно да го разруши. Тук никога вече няма да протече вода, добри отче. Направих всичко, което е по силите на един смъртен. Позволи ми да си отида.

Игуменът изпадна в отчаяние. Той обърна разстроеното си лице към мене и каза:

— Чухте ли го? Истина ли е?

— Отчасти.

— Значи истина, но не напълно! Кои от думите му са истина?

— Истина е само, че този кладенец е омагьосан от един дух с руско име.

— Господи помилуй! Ние сме загубени!

— Може би!

— Но не е сигурно? Искаш да кажеш, че не е сигурно?

— Не, не е сигурно.

— Следователно ти твърдиш, че никой не е в състояние да разсее тези магии?

— Има известни условия, при които опитът да се разсее магията ще се увенчае с успех.

— Условията…

— О, условията не са тежки. Ето в какво се състоят: кладенецът и пространството на половин миля около него трябва да се предадат под мое пълно разпореждане, начиная от днес, докато разпръсна магията; и никой да не смее да се мерне насам без мое разрешение.

— Това ли е всичко?

— Да.

— И не се ли страхуваш да опиташ?

— О, ни най-малко. Разбира се, мога да имам и неуспех; но мога и да успея. Защо да не опитам? Готов съм. Съгласни ли сте с моите условия?

— Ние сме съгласни на всякакви условия. Веднага ще кажа да изпълнят всичките ти желания.

— Почакайте — каза Мерлин и злобно се усмихна. — Известно ли ви е, че онзи, който поиска да разсее тази магия, трябва да знае името на духа?

— Да, знам името.

— А знаете ли също, че трябва да го произнесете? Ха-ха! Знаете ли това?

— Да, и това знам.

— Нима сте такъв безумец? Нима сте съгласни да произнесете името му и да умрете?

— Да произнеса името му? Като нищо ще го произнеса, дори и да е на уелски!

— В такъв случай вие сте вече покойник и аз отивам да съобщя на краля.

— Отлично. Вземай си парцалите и да те няма. Най-добре ще е за тебе да си отидеш у дома и да се заловиш с предсказване на времето, Джон У. Мерлин!

Тези думи просто го ужилиха, той трепна, защото беше най-бездарният предсказвач на времето в цялото кралство. Когато даваше заповед да поставят по крайбрежието сигнали за опасност от буря, настъпваше мъртво спокойствие за цяла седмица, а предскажеше ли хубаво време — валеше като из ведро. Но аз го държах на служба тъкмо в бюрото за предсказване на времето, защото исках да му подбия реномето. Всеки случай намекът раздразни жлъчката му и той заяви, че вместо да си тръгне към къщи, за да съобщи за смъртта ми, той ще остане тук, за да се наслаждава на нея.

Двамата ми специалисти пристигнаха вечерта страшно изморени, тъй като по пътя почти не почивали. Със себе си водеха мулета, натоварени с всичко, от което имаха нужда — инструменти, помпа, оловна тръба, бенгалски огън, вързопи с големи ракети, римски свещи, електрическа батерия — въобще всички необходими вещи за едно величествено чудо. Те похапнаха, подрямнаха и в полунощ тримата се отправихме към кладенеца, около който, точно според условието, всичко беше пусто.

Окупирахме извора и околността му. Моите момчета умееха да вършат всичко — като се почне от каменни облицовки та чак до съоръжения с най-точни инсталации. Един час преди изгрев пукнатината бе запълнена и нивото на водата започна да се покачва. Тогава сложихме всички осветителни материали в параклиса, заключихме го и отидохме да спим.

На следния ден, едва бе завършила обедната литургия, и ние бяхме отново при кладенеца, защото предстоеше още доста работа. Исках да сътворя чудото преди полунощ по следните търговски съображения: щом едно чудо, което се извършва в полза на църквата, и то в делничен ден, е ценно, то ще бъде шест пъти по-ценно, ако стане в неделен ден. За девет часа водата се покачи до предишното си ниво, с други думи — тя стоеше на двайсет и три фута от ръба на кладенеца. Потопихме във водата малката желязна помпа — едно от първите произведения на моята фабрика край столицата. Пробихме каменния резервоар, намиращ се до външната стена на стаичката, и поставихме в отверстието едно парче оловна тръба, което беше точно толкова дълго, колкото да стигне до вратата на параклиса и да може да изхвърля през прага водната струя. Всичко това трябваше да се вижда добре от тълпата зрители, които по моя сметка щяха да изпълнят двеста и петдесетте акра равно поле пред параклиса. И още много други работи трябваше да направим. Избихме дъното на едно празно буре, поставихме го на плоския покрив на параклиса, покачихме се горе и насипахме в бурето тънък пласт барут. Намушкахме в бурето ракети от всички видове, а такива имахме доста, втъкнахме един проводник, съединен с джобна електрическа батерийка, след това разположихме целия наш запас от бенгалски огън по четирите ъгъла на покрива — на единия син, на другия зелен, на третия червен, на четвъртия виолетов — и всеки ъгъл съединихме с батерии.

На около двеста крачки от параклиса построихме трибуна от греди и дъски. Украсихме естрадата с взети за случая под наем килимчета и на най-високото място поставихме трона на игумена. Когато чудото е предназначено за невежи хора, трябва да се обърне особено внимание на дреболиите. Не по-малко внимание трябва да се обърне на това, височайшите посетители да имат всички удобства. Щом тези условия се спазят, вие можете смело да пристъпите към действие. Познавам цената на дреболиите и удобствата, понеже познавам природата на човека. Пищността не вреди на чудото, но изисква много бъхтене, много труд, понякога и много пари, затова пък в края на краищата тя винаги се отплаща. И тъй ние прокарахме проводника под земята, от параклиса до трибуната, а под нея поставихме батерията. За да държим тълпата по-надалеч, оградихме с въже едно пространство от десет крачки около трибуната и с това приключихме работата. Програмата ми беше следната: пускане на публиката в 10,30; начало на представлението — точно 11,25 часа. Искаше ми се да мога да събера и пари за вход, но не беше удобно. Наредих на момчетата да се явят в параклиса не по-късно от десет часа, докато още няма никого, за да пуснат своевременно помпата в действие. И ние отидохме да вечеряме.

Вестта за нещастието, постигнало извора, междувременно се разпространи надалеч и през последните три дни народ на сюрии се стичаше към долината. Цялата по-ниска част се превърна в огромен лагер. Сборът щеше да бъде добър, за това никой не се и съмняваше. Едва започна да мръква и глашатаите обходиха надлъж и нашир долината, за да съобщят на всички за предстоящия опит да се възвърне водата. Очакването стана още по-трескаво. Глашатаите обявиха, че точно в 10,30 игуменът със своите приближени ще устрои тържествено излизане от манастира и ще заеме мястото си на трибуната, а дотогава никой да не смее да пристъпи забранената черта; камбаните ще престанат да бият и това ще бъде знак, че хората могат да се приближат и заемат местата си.

Вече стоях на трибуната, готов да приема гостите. И ето че най-после се зададе тържествената процесия начело с игумена. Забелязах я едва когато се приближи до въжето, понеже нощта беше черна и беззвездна, а аз не позволявах да палят факли. Заедно с игумена се яви и Мерлин и се настани на първия ред на трибуната; както виждате, тоя път той удържа думата си. Не виждах тълпата, която стоеше зад въжето, но знаех, че е вече там. Едва замлъкнаха камбаните, човешките маси като огромна черна вълна заляха цялото пространство. Те продължаваха да прииждат в продължение на половин час, после затихнаха, замряха; можеше да се ходи няколко мили по паваж от човешки глави.

За да се засили ефектът, накарах ги да почакат около двадесет минути. Винаги е полезно да се поизмъчи публиката с чакане. Най-после сред общото безмълвие хор от мъжки гласове запя благороден латински химн — отначало тихо, после по-силно — и тържествената мелодия прозвуча величествено в нощта. Това беше най-хубавият ефект, който съм измислял. Когато химнът свърши, аз се изправих на трибуната в целия си ръст, прострях широко ръце, повдигнах глава и останах неподвижно две минути — по този начин винаги може да се получи пълна тишина. След това бавно и смразяващо произнесох страшна дума, при звука на която всички трепнаха, а много жени припаднаха:

„КОНСТАНТИНОПОЛИТАНИШЕРДУДЕЛЗАКПФАЙФЕНМАХЕРГЕЗЕЛШАФТ!“

Когато от устата ми излезе и последната сричка на тази дума, аз докоснах една от електрическите жици и потъналата в мрак тълпа се озари от мъртвешко синьо сияние. А това беше страшен ефект! Раздадоха се множество викове, жени изпопадаха и побягнаха на всички страни. Подхвърленичетата припадаха на цели взводове. Игуменът и калугерите се кръстеха и с треперещи устни мълвяха молитви. Мерлин запази самообладание, но изумлението и учудването проникнаха чак до костите му. Той никога досега не бе виждал подобно нещо. Дойде време да премина към другите ефекти. Вдигнах ръце и като в предсмъртни мъки простенах:

„НИХИЛИСТЕНДИНАМИТТЕАТЕРКЕСТХЕНСШПРЕНГУНГСАТЕНТАТСФЕРЗУХУНГЕН!“

И включих червената светлина. Да можехте да чуете как застена този човешки Атлантически океан, когато ален ад се прибави към синия! След шестдесет секунди извиках:

„ТРАНСВААЛТРУПЕНТРОПЕНТРАНСПОРТТРАМПЕЛТИЙРТРАЙБЕРТРАУУНГСТРЕНЕНТРАГЬОДИЕ!“

И запалих зелената. Този път изчаках само четиридесет секунди и със силен глас изрекох опустошителните срички на тази дума от думи:

„МЕККАМУЗЕЛМАНЕНМАСЕНМЕНШЕНМЬОРДЕРМОРЕНМУТТЕРМАРМОРМОНУМЕНТЕНМАХЕР!“

И избухна виолетово сияние. Четирите огъня горяха едновременно — червеният, синият, зеленият и виолетовият. Четири разярени вулкана струяха нагоре огромни облаци от ослепителен дим, озарявайки с пъстра светлина, ярка като ден, цялата долина до най-отдалечените й краища. В далечината се виждаше Стълпникът, застанал на своя стълп — за пръв път от двадесет години насам той бе спрял да се кланя. Знаех, че момчетата ми са вече при помпата и чакат уречения знак. И казах на игумена:

— Настъпи часът, отче! Сега ще изговоря страшното име и ще накарам магията да се разпръсне. Бъдете готови. Хванете се за нещо!

След това извиках на народа:

— Внимание! След минута или магията ще бъде разпръсната, или никога един смъртен не ще я разпръсне. Ако успея, веднага ще разберете, защото свещената вода ще избликне от вратата на параклиса.

Почаках няколко мига, за да могат да преразкажат думите ми на ония, които седяха на задните редове, и след това, като размахах налудничаво ръце, извиках:

— Повелявам на дяволския дух, който се е поселил в свещения извор, да избълва всичките си дяволски огньове, събрани в него, да разпръсне магиите си, да се пръждоса оттук в преизподнята и да лежи там окован хиляда години! Заклинам го със собственото му ужасно име — БДЖУЮИЛИДЖККК!

Докоснах батерията, свързана с бурето с ракетите, и цял фонтан от ослепителни огнени стрели с пронизително свистене изригна към небосвода и се разпръсна в елмазен дъжд! От тълпата се разнесоха вопли на ужас, но веднага прелетяха в несдържани викове от радост, защото от входа на параклиса пред очите на всички бликаше освободената вода! Старият игумен не можа да проговори думица — сълзи го задушаваха. Той мълчаливо ме прегърна и ме притисна здраво. Прегръдката му бе по-красноречива от всякакви думи, на това отгоре и твърде опасна, а в тази страна докторите не струваха и пукната пара. Да бяхте видели как тълпи от хора се хвърляха към водата и я целуваха; целуваха я, галеха я като жива и я назоваваха с нежни имена, като приятел, който дълго се е губил в неизвестност, смятали са го за загубен и изведнъж се е върнал у дома си. Приятно бе да се гледа тази картина! Поправих си мнението за тези хора.

Изпратих Мерлин у дома му на носилка. Когато произнасях страшното име на духа, той загуби съзнание, рухна и оттогава все още не може да дойде на себе си. Никога не бе чувал това име, както и аз, но все пак изведнъж позна, че то именно е истинското. Каквото и да бях издрънкал, щеше да го признае за истинско. По-късно той разправяше, че даже родната майка на духа не би могла да произнесе името му по-добре от мене. Той никога не можа да разбере как оцелях, а пък аз не му казах. Само начинаещите магьосници раздрънкват своите тайни. Мерлин изгуби цели три месеца в старанието си чрез магии да разгадае трика ми, благодарение на който можеш да произнесеш името и да останеш жив, но до нищо не се добра.

Когато тръгнах към параклиса, тълпата сне шапки и се отдръпна почтително пред мен, като че бях някакво висше същество — впрочем аз бях висше същество и го съзнавах. Избрах няколко монаси за нощна смяна и ги посветих в тайната на помпата. Заповядах им да вадят вода, понеже мнозина искаха да прекарат цяла нощ при водата, и тя трябваше да стигне за всички. На монасите помпата се стори необикновено чудо. Те не можеха да й се нагледат и се възхищаваха на превъзходната й работа.

Велика нощ, необикновена нощ! Тя ми донесе слава. Преизпълнен от гордост, аз дълго не можах да заспя.