Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Историята на непознатия

Аз съм американец. Роден и израсъл в Хартфорд, в щата Кънектикът, точно отвъд реката, извън града. Янки съм до мозъка на костите си, човек практичен, лишен от всякаква сантименталност, искам да кажа — от поезия… Баща ми беше ковач, чичо ми — конски доктор, а пък аз в началото вършех и двете работи. След това постъпих в голямата оръжейна фабрика и изучих сегашния си занаят; изучих го до най-големи тънкости; научих се да правя всичко: пушки, револвери, топове, парни котли, локомотиви и всякакви други машини. Да, можех да правя всичко, което човек може да пожелае, всичко, което се произвежда на този свят. И когато другите не намираха бърз способ за изработване на някоя вещ, то аз го откривах съвсем като на шега. Станах главен надзирател и под мой контрол работеха две хиляди момчета.

Да, не ще и дума, че на такава длъжност човек трябва да бъде як. Когато имаш работа е няколко хиляди буйни хлапаци, не можеш да се оплачеш, че ти липсват развлечения. Във всеки случай аз достатъчно ги имах. Накрая си намерих майстора и си получих заслуженото. Това стана при едно недоразумение с лостове между мене и един младеж, когото наричахме Херкулес. Той така ме цапна по главата, че черепът ми изпращя по шевовете. Светът потъна в мрак; после вече не чувствах и не съзнавах нищо — поне за известно време.

Когато се свестих, видях, че седя съвсем сам на тревата под един дъб сред красива и просторна местност. Впрочем не съвсем — пред мене стоеше някакъв човек на кон и гледаше надолу към мен — човек, изваден от някаква книжка с картинки. Той беше покрит от глава до пети със старинна желязна броня, главата му бе в шлем, подобен на малко буренце с прорез, носеше щит, меч и грамадно копие. Конят му също беше в броня, със стърчащ почти до земята като одеяло разкошен пъстър чул в червени и зелени цветове.

— Прекрасни сър, готов ли сте? — ме запита човекът.

— Какво да съм?

— Готов ли сте да кръстосаме оръжието си за честта на вашия край, за вашата дама или…

— Какво ми додявате? — казах аз. — Я се измитайте в цирка си, иначе ще ви обадя!

И какво, мислите, направи тогава хлапакът? Отдалечи се на неколкостотин метра, препусна с все сили към мене, като сниши буренцето почти до шията на коня, и насочи огромното си копие право срещу мен. Видях, че не се шегува и преди да ме достигне, бях вече горе на дървото. Тогава той ме обяви за своя собственост, пленник на копието му. Всички преимущества бяха на негова страна и затова намерих за благоразумно да не го дразня повече. Стигнахме до споразумение, според което аз трябваше да тръгна с него, а той обещаваше да не ме наранява. Слязох от дървото и потеглихме. Аз вървях до коня му. Минавахме през поля и ручеи, които не си спомнях да съм виждал по-рано, и това ме объркваше и хвърляше в недоумение. Но колкото и да вървяхме нататък, до цирк или до нещо като цирк не стигнахме. Най-после трябваше да се откажа от мисълта за цирк и реших, че непознатият е избягал от лудницата. Но и до лудница не можахме да стигнем и, разбира се, аз съвсем се обърках. Попитах го далече ли е Хартфорд. Той за първи път чуваше това име. Помислих, че ме лъже, но не исках да го дразня. След един час в далечината се показа град, сгушил се в долината край лъкатушеща река. Отвъд града, на един хълм, се издигаше голяма сива крепост с много кули и кулички. Такива крепости бях виждал само на картини.

— Бриджпорт? — попитах аз, като посочих с ръка града.

— Кемелот — отвърна той.

 

 

На моя непознат взе да му се доспива. На няколко пъти се хвана да клюма с глава. Накрая се усмихна с трогателна старомодна усмивка и каза:

— Виждам, че не мога повече, но елате с мен, имам всичко записано и ако желаете, можете да го прочетете.

Влязохме в стаята му и той каза:

— Отначало водех дневник, по-късно, постепенно, в продължение на много години, превърнах дневника в книга. Колко отдавна е било това!

Той ми подаде ръкописа и показа мястото, откъдето трябваше да започна да чета.

— Започнете оттука. За станалото преди току-що ви разказах.

Той вече заспиваше. Като притварях вратата, чух го да мълви сънено:

— Желая ви лека нощ, прекрасни сър.

Седнах край камината и започнах да прелиствам съкровището си. Първата и по-голяма част беше написана върху пергамент, пожълтял от времето. Старателно разгледах един от листовете и установих, че това е палимпсест: под старото нечетливо писмо на летописеца янки имаше следи от други летописи, още по-стари и избелели — латински думи и фрази, вероятно откъси от монашески легенди. Намерих мястото, което непознатият беше означил, и започнах да чета:

РАЗКАЗ ЗА ИЗГУБЕНАТА СТРАНА