Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

XLI
Отлъчването

Но внезапно вниманието ми бе отклонено от предстоящото състезание. Състоянието на нашето дете се влоши. Ние не се отделяхме от него. Не искахме да го гледат чужди хора и затова двамата дежуряхме денонощно пред леглото. Ах, Сенди, прекрасно сърце, колко добра беше, колко искрена! Тя излезе безупречна съпруга и майка, пък аз се ожених за нея едва ли не само за това, че според рицарските правила тя беше моя собственост дотогава, докато някой не ме победи на полето на честта. Заради мене Сенди мина на кон през цяла Британия, намери ме на лондонското бесило и веднага зае своето старо място до мене. Аз бях чедо на нова Англия и според моите разбирания това приятелство рано или късно щеше да я компрометира. Тя не го разбираше, но аз сложих край на всички спорове и побързах да се венчая за нея.

Тя беше истинско съкровище, но тогава не подозирах това. След една година вече я обожавах. Тя ми стана най-близкият и най-мил другар. Хората говорят за красотите на приятелството между лица от един и същи пол. Но такова приятелство е празна работа в сравнение с приятелството между мъж и жена, които живеят с общи стремежи, общи идеали. Първото приятелство е земно, а второто божествено.

Отначало дълго време се пренасях насън тринадесет столетия напред и неудовлетвореният ми дух безплодно и безответно зовеше изчезналия свят. Много пъти Сенди слушаше това, което говорех насън, но със свойственото си великодушие реши, че повтарям името на някаква жена, която някога ми е била скъпа, и нарече с това име нашето първо дете. Бях трогнат до сълзи. И едва не паднах на земята, когато тя ми поднесе тази мила изненада и с усмивка чакаше заслужената награда:

— Нека името на тази, която ти е била мила, се запази и остане свято за нас. Нека звучи като музика в ушите ни. Сега ме целуни, защото знаеш какво име давам на нашата дъщеричка.

Но аз не знаех. Никога не можех да се сетя. Беше жестоко да призная и да разваля милата й игра, затова не се издадох и казах:

— Да, любима, зная. Колко мило от твоя страна! Но искам твоите устни, които са и мои устни, първи да го произнесат! Тогава то ще прозвучи за мене като музика.

Поласкана, тя промълви:

— Ало-Централа!

Не се разсмях и благодаря на Бога, че не се разсмях, но това ми костваше такива усилия, че в продължение на цели седмици всичките ми кости дрънкаха при ходене. Тя никога не откри грешката си. Първия път, когато тя чу тези думи при телефонен разговор, се учуди и се поразсърди, но й казах, че телефонистите действуват по моя заповед — нека милото име на моята загубена другарка и нейната малка едноименница да служи завинаги като любезен телефонен поздрав. Не казах истината, но не можеше иначе. Две седмици и половина дежурихме над люлката й, откъснати от цял свят, не знаехме къде какво става. Кралят ни възнагради — спасихме детето. Дали сме благодарни? Това не е най-верният израз. Няма въобще израз за това чувство. Това знае всеки, комуто се е случвало да изпраща детето си към долината на сенките и да види после, че то се възвръща към живота и радва всички със сияещата си усмивка.

Отново се върнахме на земята. Но когато погледите ни се срещнаха, трепнахме от една и съща мисъл: повече от две седмици бяха минали, а корабът още не се бе върнал. Събрах свитата си. По лицата на другите забелязах, че отдавна се безпокоят. Взех със себе си няколко души и след като яздихме пет мили, изкачихме се на върха на един хълм, откъдето се виждаха морските далечини. Където е моят търговски флот, който доскоро красеше и оживяваше морето с белите си платна? Нито един кораб! Нито платноходки, нито дим — от край до край мъртва пустиня вместо кипящ и шумен живот. Веднага се върнах, но не казах никому нито дума. Споделих само със Сенди ужасната вест. Не можехме да измислим никакво обяснение за тази невероятна промяна. Нашествие? Земетресение? Чума? Нима цялата нация е била изтребена? Гаданията ни бяха излишни. Трябваше да замина, и то веднага. Взех от краля на заем неговата единствена морска черупка и се приготвих за път. Раздялата — ах, раздялата беше тежка! Когато се прощавах и целувах за последен път детето си, то избърбори за първи път след болестта целия си речник от думи. Щяхме да полудеем от радост. Мил детски брътвеж, изопачени думички, не могат да се сравнят с никаква музика! Как да не тъжиш, когато тази музика ще изчезне и премине в правилен изговор и никога вече няма да докосне осиротелия ти слух. Радвах се, че отнасям със себе си този сладък спомен.

На другия ден сутринта стъпих сам-самин на безлюдния английски бряг. На пристанището в Дувър корабите стояха с отпуснати платна, никакъв признак на живот. Беше неделя, но по улиците на Кентърбъри нямаше жива душа. Най-странно от всичко беше, че не се мярна нито един свещеник, не прозвъня нито една камбана. Навсякъде цареше зловеща тишина. Нищо не можех да разбера. Най-после на края на града попаднах на една погребална процесия — само роднини и приятели на покойника съпровождаха ковчега, нямаше свещеник. Погребение без четене на евангелие, без камбанен звън, без свещи?! Наблизо имаше църква, но те минаха покрай нея и не влезнаха. Погледнах камбанарията и видях увитата в черно камбана със завързан език… Изведнъж се досетих. Разбрах какво бедствие е постигнало Англия. Нашествие? Нашествието не е нищо в сравнение с това. Отлъчване.

Не стана нужда да разпитвам. И без това ми беше напълно ясно. Църквата бе нанесла удар. Сега ми оставаше сам да променя външността си и да вляза в бой с нея. Слугата ми отстъпи дрехата си, преоблякох се в гората и продължих по-нататък сам. Така беше по-безопасно.

Нерадостно пътуване. Навсякъде дълбока тишина. Дори в Лондон. Движението беше прекъснато. Хората не разговаряха, не се смееха, не се тълпяха. Те се щураха сами с наведени глави, тъга и страх в сърцата. На Тауър имаше пресни следи от сражение. Да, ставали са големи събития!

Разбира се, смятах да замина за Кемелот с влака. Влак? Гарата беше безлюдна като пещера. Тръгнах пеша. Пътуването до Кемелот беше едно повторение на това, което бях вече видял. Понеделникът и вторникът не се отличаваха по нищо от неделята. Пристигнах късно през нощта. Градът, който някога сияеше като слънце от електричество, бе погълнат от мрак, по-черен дори от заобикалящата го тъмнина. Стори ми се, че в това има нещо символично — знак, че църквата е победила и е угасила всички светлини на моята чудесна цивилизация. По тъмните улици беше пусто. Продължих пътя с натежало сърце. Тъмната грамада на замъка се чернееше на върха на хълма. Нито една светлина по прозорците. Подвижният мост бе спуснат, огромните врати зееха отворени, никакъв звук освен стъпките ми, които отекваха зловещо по огромния пуст двор.