Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

XLIV
Постскриптум от Кларънс

Аз, Кларънс, трябва да опиша това вместо него. Той ми предложи да отидем и заедно да видим не може ли да се окаже някаква помощ на ранените. Обявих се рязко против. Казах му, че ако те са много, с нищо не може да им помогне, а пък е неблагоразумие да се движим между тях. Но наумеше ли си нещо, той рядко се отказваше от него. Прекъснахме тока по телените мрежи, взехме и охрана, изкачихме се през стената от мъртви тела и забродихме из бойното поле. Първият ранен, който се обърна за помощ към нас, седеше, облегнал гръб върху трупа на другаря си. Когато Майстора се наведе и заговори с него, раненият го позна и го прободе. Този рицар се наричал сър Мелиагронс, както прочетох в шлема му. Той няма никога вече да извика за помощ.

Отнесохме Майстора в пещерата и превързахме раната, която не беше особено сериозна. В шетането около него ни помагаше и Мерлин, без да подозираме това. Преоблечен в женски дрехи, той се яви при нас като добродушна селянка. Загорял, добре обръснат, промъкна се няколко дни след раняването на Майстора и ни предложи да ни готви. Мнимата старица ни каза, че всичките й роднини отишли в нов лагер, който направили неприятелите, а пък нея я изоставили и тя умирала от глад. Майстора вече оздравяваше и се беше заел да довършва своя летопис.

Зарадвахме се на тая жена, защото нямахме достатъчно работни ръце. Намирахме се в капан, който си поставихме сами. Ако останехме тук, мъртъвците щяха да ни убият. Ако напуснехме нашите укрепления, нямаше да бъдем вече неуязвими. Ние победихме, но бяхме победени. Майстора съзнаваше това. Всички го съзнавахме. Ако можеше да се отиде в един от тия нови лагери и се започнат преговори с неприятеля… Но Майстора не можеше да отиде, аз също, защото по-рано от всички други се разболях, отровен от разложението на хилядите трупове. След мене се разболяха и другите. Утре…

На другия ден. Случи се беда. Това е краят. Събуждайки се в полунощ, забелязах някаква вещица, която правеше странни заклинания над главата на Майстора. Зачудих се какво значи това. Всички спяха освен ония, които дежуряха при динамото. Нито звук. Старицата прекъсна своите тайнствени дивотии и налудничави движения и на пръсти тръгна към вратата. Аз изръмжах:

— Стой! Какво правеше?

Тя се спря и със злобно задоволство каза:

— Вие бяхте победители — победени сте! Всички ще умрете — ти също. Ще умерете в тази пещера всички до един освен оня. Той сега спи и ще спи тринайсет века. Аз съм Мерлин!

И изведнъж го прихвана пристъп на такъв ехиден смях, че не можеше да се държи на нозете си, заклати се като пиян и се хвана с ръка за една от нашите жици. Устата му и сега е отворена. Продължава да се хили. Ще се хили дотогава, докато тялото му се превърне на прах.

Майстора не мърдаше, той спеше като камък. Ако не се събуди и днес, ще разберем що за сън е това и ще положим тялото му в най-отдалечения ъгъл на пещерата, за да не може никой да го намери и да се гаври с него. А ние останалите обещаваме, че който и да излезе жив оттука, ще опише всичко, което се е случило, и добросъвестно ще положи ръкописа редом с Майстора, нашия добър, любим вожд; жив или мъртъв — той все пак му принадлежи.

КРАЙ НА РЪКОПИСА