Марк Твен
Един янки в двора на крал Артур (34)

XXXI
Марко

Разхождахме се и бъбрехме непринудено. Трябваше да се помаем точно толкова време, колкото щеше да ни е необходимо да отидем до съседното селце Аббласур, да отправим правосъдието по следите на убийците и да се върнем обратно. Докато се разхождахме, аз се развличах по начин, който не губеше за мене забавността си, откакто се намирах в кралството на Артур — наблюдавах как случайните минувачи се поздравяват един друг при среща. Въглищарят се обръщаше с нисък, почтителен поклон към бръснатия монах, по чиито тлъсти бузи струеше пот. На благородника се кланяше раболепно. С дребните чифликчии и свободни занаятчии беше сърдечен и приказлив. А когато имаше роб, почти не го поглеждаше — толкова високо си виреше носа. Честна дума, понякога ти иде да обесиш целия човешки род, за да се тури край на тази комедия.

Внезапно станахме свидетели на един любопитен инцидент: от гората изскочиха срещу нас групичка полуголи деца — момченца и момиченца; те изплашено крещяха. Най-голямото от тях беше на не повече от дванадесет или четиринадесет години. Те викаха за помощ, но бяха така развълнувани, че не можехме да разберем какво се е случило. Мушнахме се в гората, те тичаха пред нас и ни водеха и скоро работата се изясни. Обесили своето другарче с лико от брезова кора, а то в старанието си да се откопчи, се борело, все повече затягало примката и едва не се удушило. Ние го освободихме и го върнахме в съзнание. Още една черта на човешката природа: децата подражават на възрастните във всичко. Тази очарователна малка банда играеше с такъв успех, че последствията можеха да бъдат много по-сериозни, отколкото те подозираха.

За мене това не беше празно скитане. Много добре използувах времето. Направих най-различни познанства и като чужденец можех да разпитвам и задавам въпроси, каквито си искам. Естествено като държавник ме интересуваше едно нещо — въпроса за надниците. И този следобед научих колкото можах за него. Човек, който няма достатъчен опит и не мисли, е склонен да оценява националното благоденствие или липсата на благоденствие с такава проста величина, каквато е средната надница. Ако надницата е висока, нацията благоденствува. Ако е ниска — тя е в упадък. Това е заблуда. Не е важно колко пари поучаваш, а какво може да си купиш с тях. И само това определя дали надницата ти е действително висока, или само на думи. Спомням си как беше по времето на голямата гражданска война в Съединените щати в деветнадесетия век. В Северните щати един дърводелец получаваше три златни долара на ден. В Южните — той получаваше петдесет в банкноти на конфедерацията, един бушел от които имаше стойността на един златен долар. На Север чифт работни дрехи струва три долара — една надница; на Юг — седемдесет и пет, което правеше две надници. В такова съотношение бяха и другите неща. Следователно надницата на Север беше два пъти по-висока, отколкото на Юг, защото имаше много по-голяма покупателна сила, отколкото другата.

Да, в селцето се запознах с мнозина. Много се зарадвах, че тук бяха вече в обращение нашите нови монети — много милрейси, много милеи, много центове, извънредно много петцентови монети и сребро — и у занаятчиите, и у селяните; имаше дори и злато, в банката — тоест у златаря. Отбих се при него, докато въглищарят Марко, син Марков, се пазареше с бакалина за четвърт фунт сол, и поисках да ми разменят една двадесетдоларова златна монета. Размениха ми я, след като я изпробваха предварително със зъби, чукнаха я върху тезгяха да звънне, изпитаха я с киселина и поискаха да узнаят откъде съм си я доставил, кой съм, откъде идвам и накъде отивам, колко смятам да остана тука и стотици други въпроси.

Като им отговорих на въпросите, аз по собствено желание дадох още много други сведения: казах, че си имам куче, което се казва Страж. Че първата ми жена е била баптистка, а дядо й бил прохибиционист, че знам един човек, който има по два палеца на всяка ръка и брадавица от вътрешната страна на горната уста и който умря в надежда за славното възкресение, и така нататък, и така нататък и така нататък, докато накрая този любител селски клюкар се почувствува удовлетворен и дори малко нещо отегчен. Той, разбира се, беше принуден да се отнася с уважение към такъв богат човек като мене, но не посмя да ми се разсърди, но забелязах, че пренесе раздразнението си върху своите подчинени, което е напълно естествено. Да, те размениха моя двадесетак, но както ми се стори, с известно затруднение на банката; същото би било да осребриш чек за две хиляди долара в бакалницата на някое бедно селце в деветнадесетия век. Съдържателят на бакалницата, разбира се, би могъл може би да размени такъв чек, но в същото време би се учудил, че един чифликчия може да носи със себе си толкова много пари. По същата причина се смая и този златар. Той ме изпроводи до вратата и гледа дълго време подир мене с почтително учудване.

Нашите монети не само че бяха вече в обращение, но дори хората дотам бяха свикнали с новите им наименования, че бяха започнали да забравят старите. Навсякъде се чуваше: това струва толкова и толкова долара или цента, или милеи, или мил рейса. Извънредно приятно! Очевидно вървяхме към прогрес.

Запознах се с няколко занаятчии, но най-интересен от тях излезе ковачът Даули. Той беше пъргав човек, голям бъбривец. Държеше двама помощници и трима чираци, все пак едва смогваше — толкова много работа имаше. Разбира се, бързо забогатяваше и се ползуваше с всеобщо уважение. Марко се гордееше с дружбата на тоя човек. Заведе ме при него уж да ми покаже мощното предприятие, за което той произвежда толкова много въглища, а всъщност, за да видя, че той стои с този тъй велик човек на равна нога. Ние с Даули веднага си допаднахме. При мен, в оръжейния завод „Колт“, работеха много такива славни момчетии. Исках да го опозная по-добре и го поканих в неделя у Маркови да обядва с нас. На Марко просто му спря дъхът; а когато богаташът прие поканата, той толкова се зарадва, че дори забрави да се учуди на тази снизходителност.

Марко се възрадва, но само за момент. Той се умисли, после се натъжи; а когато чу да казвам на Даули, че смятам да повикам зидаря Дикон и коларя Смъг, въглищният прах по лицето му стана на тебешир и той съвсем отпадна духом. Но аз знаех, че причина за лошото му настроение са разноските. Той се виждаше вече разорен, стори му се, че е пред края на благосъстоянието си. Когато тръгвах да каня другите, му рекох:

— Позволи ми да поканя тези приятели, а разноските поемам върху себе си.

Лицето му светна и той каза разпалено:

— Но не всичките, не всичките! Само за твоя сметка няма да ти бъде по силите.

Прекъснах го:

— Разбери ме добре, стари приятелю. Наистина аз съм управител на чифлик, но съвсем не съм беден. Тази година много ми провървя — ще се учудиш, ако чуеш колко съм спечелил. Честна дума, казвам ти, мога да дам една дузина такива обеди и няма да ми мигне окото — и щракнах с палец.

Чувствувах, че с всяка дума раста в очите на Марко. И когато изговорих последната фраза, станах висок като кула.

— Така че позволи ми да постъпя, както намеря за добре; ти няма да похарчиш цент за тази гощавка, това е решено.

— Колко си великодушен и добър!

— Ни най-малко. Ти великодушно отвори вратите на къщата си пред мене и Джонс. Джонс сам ми каза днес това. На тебе, разбира се, нямаше да го каже, защото е неразговорлив и се срамува в обществото. Но сърцето му е добро и благородно, той умее да цени хубавото отношение към него, а пък ти и жена ти ни приехте много гостоприемно…

— Ах, братко, такова гостоприемство не струва кой знае какво.

— Много струва. Когато човек даде най-хубавото, което има, то струва винаги много. И принцът не може повече, защото и той ще даде най-хубавото, което има. Сега да идем в бакалницата и да купим туй-онуй — не се грижа за разноските. Аз съм прахосник, какъвто светът не е виждал! Понякога за една седмица изхарчвам… не, няма смисъл, и без това няма да повярваш.

Така скитахме из селцето, от бакалница на бакалница, като се пазаряхме и бъбрехме с бакалите за вчерашните събития. За тях ни напомняха ежеминутно потресените и уплашени деца, чиито домове бяха иззети, а родителите им — убити или обесени. Дрехите на Марко и на жена му бяха от платно и шаяк; приличаха на градски план — парченце до парченце, кръпка до кръпка. За пет-шест години от първоначалната тъкан не бе останала нито педя. Искаше ми се да им подаря по една нова дреха, за да не се излагат пред гостите, но не знаех как по-деликатно да пристъпя към тая работа, когато изведнъж ми хрумна да подкрепя измислицата си с признателността на краля с веществени доказателства. И му казах:

— Марко, ще ми позволиш сега… тъй да… заради твоята любезност към Джонс, ако не искаш да го обидиш… Той много иска да изрази любезността си към теб, но е тъй срамежлив, че не умее да го направи сам. Помоли ме да купя за негова сметка някоя дреболия за тебе и госпожа Филис, но така, че да не знаете от кого са подаръците… Той е човек чувствителен и ще му бъде неудобно, ако… Разбира се, аз му обещах да държа в тайна всичко това от вас, тъй че, моля ти се, не ме издавай! Той намира, че е най-хубаво да ви купи нови дрехи.

— О, прекалено е! Недей, братко, недей! Помисли само колко ще струва това!

— Колкото и да струва. Я мълчи, мълчи, от теб човек не може да вземе думата, прекалено много бърбориш. Трябва да се изцериш от бъбривостта си, Марко. Тя ще се развие, ако не й обърнеш навреме внимание. Хайде да се отбием тука и да се спазарим за оная материя… Не забравяй, Джонс в никой случай не бива да се досети, че знаеш всичко. Нямаш представа колко е чувствителен и горд. Той е владелец, заможен чифликчия, а аз съм негов управител. Но какво въображение има този човек! Понякога се захласва и дрънка, каквото му дойде на ума — ще помислиш, че е солта на земята. И сто години да го слушаш, няма да се сетиш, че е чифликчия, особено ако го заговориш за селско стопанство. Смята се за най-големия познавач на земеделието, но между нас да си остане, от селски работи разбира толкова, колкото и от управлението на кралството. Всеки случай, когато говори, трябва да мълчиш и да си даваш вид, че никога през живота си не си чувал подобни мъдрости. Това много ще се хареса на Джонс.

Марко се кискаше, като слушаше разказите за този чудак, и беше добре подготвен за всякакви изненади. От опит зная, че когато скитам с крал, който се представя за някакъв друг и всяка минута забравя за какъв именно, трябва да бъда колкото се може по-предпазлив.

Стигнахме до най-хубавата бакалница в селището. В нея имаше от всичко по малко: като почнеш от чукове и манифактура, та чак до риба и изкуствени скъпоценности. Реших да купя оттук всичко, което ми беше нужно, и да не ходя повече. Първо се отървах от Марко, като го пратих да покани зидаря и коларя, и така си разчистих полето за действие. Никога и нищо не върша тихо — щом в една работа няма театралност, изгубвам интерес към нея. И така аз безгрижно хвърлих пари върху тезгяха, за да спечеля уважението на бакалина, а след това направих списък на необходимите вещи и му го поднесох, за да видя умее ли да чете. Оказа се, че умее, и беше доволен, че му се удава случай да го покаже. Рече ми, че се е учил при свещеника и знае да чете и да пише. Като прегледа списъка, той с удоволствие установи, че сметката е порядъчна. Така си и беше, особено за една малка фирма като тази. Накупих не само продукти, но и много други неща. След това поръчах да докарат всичко с каручка в дома на Марко, сина Марков в събота вечер, а в неделя по обед да ми изпратят сметката. Той ме увери да бъда съвсем спокоен, тъй като точността и акуратността са закон за фирмата му. Добави още, че ще изпрати за Марко и две портмонета във формата на пистолет — такива сега много се употребявали. Той се отнасяше с почит към това мъдро изобретение. Казах му:

— Напълни ги до половина и прибави това към сметката.

Той с удоволствие се съгласи. Напълни ги и аз ги взех със себе си. Не можех да му кажа, че тия портмонета-револвери са мое изобретение и че официално задължих всички бакали да ги имат под ръка и да ги продават на костуеми цени, тоест на дребно, а не за печалба. Ние им ги доставяхме безплатно.

Върнахме се вечерта, но кралят дори не забеляза идването ни. Още отрано беше потънал в блянове за едно грандиозно нахлуване в Галия с цялата армия на кралството си. Така незабелязано беше изминала и втората половина на деня, без той да дойде на себе си.