Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2019)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Марк Твен

Заглавие: Един янки в двора на крал Артур

Преводач: Петър Божков

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателство „Захарий Стоянов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

Коректор: Невена Николова

ISBN: 954-9559-21-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9305

История

  1. — Добавяне

IX
Турнирът

В Кемелот се устройваха винаги големи турнири. Това бяха напрегнати, живописни и смешни, но и доста уморителни за всеки трезв разсъдък човешки бикоборства. Въпреки това аз присъствувах почти винаги на тях — по две причини: първо, когато човек иска да го обичат, не трябва да страни от неща, които са по вкуса и нравите на приятелите му и обществото; това важи особено за държавника; и, второ — като държавник и бизнесмен, исках да изуча турнирите и да видя дали не мога по някакъв начин да ги усъвършенствувам. Забравих да спомена, че първият държавен акт, който предприех, бе основаването на едно бюро за патенти; знаех, че една страна без бюро за патенти и без добри закони в защита на изобретателите прилича на рак, който се движи само встрани или назад.

Работите вървяха по своя обикновен ред: почти всяка неделя — по един турнир. От време на време момчетата (думата ми е за сър Ланчелот и другите) ме увещаваха да взема участие в тях, но аз любезно отклонявах поканите им, като обяснявах, че имам намерение това да стане постепенно, че засега с тази работа не бива да се бърза, докато не бъде смазана държавната машина, докато не се приведе в ред и пусне в ход.

Случваше се един турнир да продължава с дни и седмици и в него да вземат участие повече от петстотин рицари, като се почне от най-известните и се свърши с дребосъка. Престояваха по няколко недели. Те идваха на коне от всички краища на страната, някои даже отвъд морето.

Мнозина водеха и дамите си, оръженосци и множество слуги. Една пъстра и живописна тълпа, с много характерни за страната и епохата костюми и с присъщите за времето весела разпуснатост, простодушно неприличие в езика и щастливо безразличие в морала. Всеки ден от сутрин до вечер те или се биеха, или наблюдаваха битки. А през нощта пееха, играеха комар, танцуваха и пиянствуваха. Всичко това се считаше за най-благородно прекарване на времето. Такива хора не бях виждал досега.

От скамейките хубавите дами, блестящи във варварското си великолепие, гледаха най-спокойно как промушеният с дебело колкото глезена ви копие рицар пада от коня и как кръвта пръска наоколо и не само не падаха в безсъзнание от това, а ръкопляскаха въодушевено и се струпваха напред, за да виждат по-добре зрелището. Само от време на време някоя от тях прикриваше лицето си с кърпичка и хълцаше престорено. Тогава човек можеше да се хване на бас — две срещу едно, — че тук има някаква съкрушителна любовна история и дамата се бои да не би публиката да не забележи.

Обикновено аз не мога да спя, когато нощем се вдига шум, но в случая даже му се радвах, защото заглушаваше стърженето на трионите, с които народните знахари режеха ръцете и краката на ранените през деня рицари. При това те ми опропастиха един от най-хубавите триони — този, с който режех дънери, счупиха ми също и едно магаре за рязане на дърва, но всичко това оставих без последствие. Зарекох се само, че по-скоро ще се преселя в друго столетие, отколкото да услужа с брадвата си на тези хирурзи.

Не се задоволявах с всекидневното наблюдение на зрелището, но избрах от департамента за обществена нравственост и земеделие един по-интелигентен свещеник и го задължих да напише репортаж за турнира. Имах намерение по-късно, когато народът поне малко се цивилизова, да започна издаването на вестник. Попаднете ли в някоя нова страна, трябва веднага да откриете бюро за патенти, да отворите училища и след това да основете вестник. Вярно е, че вестникът може да има известни недостатъци, но той е в състояние да извади от гроба дори една мъртва нация — това не бива да се забравя никога! Без помощта на печата не ще възкресите мъртвата нация, друго средство не съществува. Ето защо исках да направя този опит и да видя какви репортерски записки можех да получа в шестия век, когато щяха да ми дотрябват.

Гледай ти! Моят свещеник работеше задоволително. Той описваше изчерпателно, впускаше се в подробности, а това е извънредно важно за успеха на един местен вестник. Оказа се, че на младини той водел погребалните книги на своята църква, а в погребалното дело главният доход иде от подробностите; колкото повече подробности, толкова повече пара: носачи, полилеи, свещи, молитви — всичко това се вписва в сметката. Ако роднините на покойника поръчат по-малко молитви, не ти остава нищо друго, освен да удвоиш броя на свещите и отново сметката е в ред. Освен това той умееше да напише по някоя ласкава дума точно за онзи рицар, който беше подходящ — искам да кажа, който имаше влияние в двора на краля. Въобще свещеникът притежаваше дарба да преувеличава, тъй като навремето си бил на служба портиер при един благочестив отшелник, който живеел в пещера и правел чудеса.

Разбира се, в репортажа на този новак липсваше доста от обичайния репортерски шум, крясък и страхотни описания, но затова пък старинният му начин на изразяване събуждаше умиление. От този репортаж лъхаше благоуханието на епохата и това смекчаваше големите му недостатъци. Ето ви кратък откъс от него:

Тогава сър Брайън де лез Айлс и сър Гръммор Гръмморсън, придворни рицари, се сблъскаха със сър Ъгловал и сър Тор и сър Тор свали сър Гръммор Гръмморсън на земята. И сега бяха наред сър Карадос от Печалната кула и сър Тюркуайн, придворни рицари, и се сблъскаха със сър Персифал де Галис и сър Ламорак де Галис, които бяха братя, и сър Персифал се би срещу сър Карадос и двамата си строшиха копията и след това се биха сър Тюркуайн със сър Ламорак и двамата паднаха заедно с конете си на земята, но им се притекоха на помощ и отново ги качиха на седлата. И сър Арнолд и сър Готер, придворни рицари, се сблъскаха със сър Брендайлс и сър Кей. Тези четиримата рицари се биха яростно и си избиха копията из ръцете. След това пристигна сър Пертолоуп, придворен рицар, и с него се сблъска сър Лайонел и сър Пертолоуп — Зеления рицар — свали заедно с коня си сър Лайонел, брат на сър Ланчелот. Благородни херолди го обявиха за победител и възхвалиха името му. След това сър Блеобарис прекърши копието си о сър Гарет, но сам не издържа силата на своя удар и падна на земята. Виждайки това, сър Галиходин хвърли ръкавицата на сър Гарет, но сър Гарет и него хвърли на земята. Тогава сър Галихуд вдигна копието си, за да отмъсти за своя брат, но хитрият сър Гарет свали и него на земята, свали и сър Дайнадан, и брат му Ла Кот Мейл Тейл, и сър Саграмор Желаний, и сър Додинас Свирепий. Той ги срази тези всичките с едно копие. Когато крал Агвизенс Ирландский гледаше сър Гарет, той му се удивляваше как този рицар преди малко беше зелен, а сега беше син. Именно сър Гарет беше този, който си менеше цвета при всяко ново влизане в боя и нито кралят, нито рицарите можеха да го познаят. След туй сър Агвизенс, крал на Ирландия, се срещна със сър Гарет и сър Гарет го прекатури от коня заедно със седлото му; тогава връз Гарет се спусна крал Карадос Шотландский, но сър Гарет хвърли на земята и него, и коня му. Тъй стори той и с крал Уриенс от Планинските страни. След това дойде сър Багдемагус и сър Гарет свали и него и коня му. След това сър Мелиганус, син на Багдемагус, достойно и рицарствено прекърши копието си о сър Гарет. И тогава сър Галахад, благородният принц, извика: „Рицарю с многото цветове, ти се сражаваш добре, но сега се готви, защото аз искам да те сваля!“ Сър Гарет го чу и взе едно грамадно копие и те се сражаваха люто и по едно време сър Галахад счупи копието си, но сър Гарет го удари тогава с такава сила по лявата страна на шлема, щото той се разклати на седлото си и щеше да падне, ако неговите хора не го подпряха. „Наистина — каза крал Артур — този рицар с многото цветове е един добър рицар!“ След което крал Артур повика при себе си сър Ланчелот и го помоли да се бие срещу сър Гарет. „Сър — каза Ланчелот, — моето сърце ми подсказва, че днес трябва да се въздържа от среща с тогози рицар, тъй като той има днес много работа и след като този славен рицар има в този ден толкова славни подвизи, не подобава на други славен рицар да му отнеме заслужената чест, когато е уморен. Освен това помежду рицарите се намира може би и съперникът му, а може би дамата, която той най-много от всички тук обича, да предпочита този съперник, защото аз наистина виждам как той прави усилия да извърши големи подвизи; ето защо — каза сър Ланчелот — аз желая за днес да му остане славата непокътната и ето защо аз не бих го лишил от тази чест, даже и да можех да сторя същото.“

Същия ден се случи едно малко неприятно събитие, което аз задрасках от репортажа на моя свещеник — по държавнически съображения. Както вече забелязахте, в тези побоища взе най-живо участие Гари. Като казвам Гари, аз имам предвид сър Гарет, но го именувах просто Гари, и това ви кара да мислите, че се отнасях добре към него. Всъщност така си и беше. Само че ласкавото умалително име не бях произнесъл нито веднъж пред приятелите му, камо ли пък пред него. Като благородник той не би претърпял такова интимничене от моя страна. Та да се върнем на думата. Седях в запазената специално за мен като кралски министър ложа. Сър Дайнадан, докато чакаше реда си да излезе на арената, дойде при мен, седна и започна да дърдори. Той постоянно се увърташе около мен, понеже все още бях нов човек, и се радваше, че е намерил още една жертва за своите вицове, повечето от които бяха толкова изтъркани, че само той им се смееше, докато слушателят прежълтяваше от болки в корема. Стараех се да отговарям на усилията му, доколкото ми беше възможно, и се отнасях към него с дълбоко, искрено снизхождение само защото още не бе успял да ми разкаже анекдота, който съм слушал най-често през живота си и който повече от всичко друго на света проклинах и ненавиждах, независимо от това че този анекдот беше известен и на сър Дайнадан. Анекдотът се приписва на всички шегобийци, живели на американска земя от времето на Колумб до Артемус Уорд[1]. В него се разправя за един сказчик хуморист, който цял час говорел пред невежи слушатели най-остроумните си смешки, без да предизвика у тях нито една усмивка, а когато вече си тръгвал, няколко простаци му стиснали ръката и заявили, че никога през живота си не били слушали по-смешни неща и че „през цялото богослужение те с мъка се сдържали да не прихнат на глас“. Този виц едва ли ще доживее деня, в който ще си струва да бъде разказан, а при все това е трябвало да го слушам стотици, и хиляди, и милиони, и милиарди пъти и да плача, когато го чувам, и да проклинам всичко на света. Така че лесно е да си представите какво почувствувах, когато това бронирано муле Дайнадан се запретна да ми разказва същия анекдот в тъмния здрач на Средновековието, пред изгрева на историята, когато дори за Лактанций казваха „неотдавна починалия Лактанций“, а до появата на кръстоносците оставаха повече от пет столетия.

Едва сър Дайнадан успя да свърши и го извикаха на турнир. Той напусна ложата си, задавен от демоничен смях, съпроводен от дрънченето и звънтенето на рицарската си броня. Сякаш се изтърколи чувал с пирони. Под въздействието на анекдота аз паднах в несвяст и в момента, когато дойдох на себе си, видях как сър Гарет му нанесе ужасен удар. Неволно възкликнах: „Дай Боже да умре!“ Но за нещастие, преди още да изговоря тези думи, сър Гарет се спусна към сър Саграмор Желаний и го цапна така силно, че тоя се смъкна с трясък от коня си. При падането си сър Саграмор чу възклицанието ми и помисли, че се отнася за него.

А втълпят ли си тези хора веднъж нещо в главата, никой не може да ги разубеди. Затова и винаги щадях дробовете си от дълги обяснения. Когато оздравя, сър Саграмор прати да ми кажат, че между нас има да се урежда една малка сметчица. Той определи деня на дуела за след три или четири години, както и мястото — там, където беше нанесена обидата. Аз заявих, че ще бъда готов, когато се завърне. За сведение той тръгваше да търси светия Граал[2]. От време на време момчетата предприемаха експедиции за светия Граал. Това скитане продължаваше по няколко години. Отправяйки се на странствувания, те най-добросъвестно блуждаеха без всякаква посока, тъй като нямаха и най-малка представа къде се намира този свети Граал. Дори допускам, че едва ли някой от тях дълбоко в душата си се е надявал да го намери и ако пък случайно го намереше, нямаше да знае какво да прави с него. Тази „света граалщина“ се практикуваше всяка година и на следващата година излизаха спасителни експедиции, за да ги търсят. Това бяха походи за печелене на слава, но не и на пари. Искаха да въвлекат и мене! Как да не се смееш!

Бележки

[1] Артемус Уорд — псевдоним на американския писател-хуморист Чарлз Фарер Браун (1834–1867).

[2] Светият Граал — тайнствен свещен предмет, който щял да придаде на своя притежател земно и небесно щастие, но който можел да бъде намерен само от нравствено чист и предопределен от съдбата рицар. Всички рицари скитали безцелно, за да търсят своя Граал, без да имат представа за него, осланяйки се на провидението, което трябвало да им подскаже дали той е камък, делва или потир.