Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

XXXIII
Политическа икономия на шести век

Но аз отново се заех с него и преди първата трета на обеда той беше отново щастлив. В страната на класите и ранговете не е трудно да ощастливяваш. В страна, където има класи и рангове, човекът никога не е напълно човек, той е само част от човек и никога не може да се развие напълно. Стига да му докажете, че сте над него по чин, ранг и богатство — и всичко е свършено, той се прекланя пред вас. След това можете даже да го оскърбявате, но с големи усилия и по-добре не се опитвайте, ако не разполагате с повече време. Заслужих уважението на ковача, защото ме сметна за необикновено преуспял и богат човек. Ако можех да се перча и с някакъв благороднически произход, щеше да ме боготвори. И не само той, но и всеки човек от простолюдието, макар по ум, по достойнство и характер да би бил най-великият човек на всички времена, а пък аз да съм пълно нищожество. Така е било и така ще си остане, докато съществува Англия. С дарбата си да пророкувам аз прозирах в бъдещето и виждах как тя издига статуи и паметници на своите жалки Джорджовци и на всички останали нищожества с кралска и благородническа кръв и как погребва без почести първите — след Бога — сътворители на този свят — Гутенберг, Уат, Аркрайт, Уитни, Морз, Стефънсън, Бел.

През това време кралят се напи както се следва. И понеже не се водеше разговор нито за битки, нито за победи или дуели, налегна го сън и отиде да похърка. Жената на Марко раздигна масата, постави наблизо бурето с бира и се оттегли някъде, за да обядва с остатъците, а ние заговорихме за неща, които са най-близки до сърцето на хора от нашата черга — за работата и надниците, разбира се. На пръв поглед изглеждаше, че всичко е прекрасно в това малко кралство — чиято глава беше крал Багдемагус, — поне сравнено с положението в моя край. Тук работеха по системата на „протекцията“, а ние — по „свободната търговия“.

Разговаряхме само аз и Даули, останалите жадно слушаха. Като се разпали, Даули започна да ми задава въпроси, които според него трябваше да ме съкрушат и на които наистина не особено леко отговарях.

— Е, какви заплати получават, братко, в твоята страна управителите, ратаите, конярите, овчарите, свинарите?

— По двадесет и пет милрейса на ден, с други думи — по четвърт цент!

Лицето на ковача засия от удоволствие. Той каза:

— У нас получават двойно! А колко печели занаятчията: дърводелецът, каменарят, зидарят, бояджията, ковачът, коларят?

— Средно около петдесет милрейса — половин цент на ден.

— Хо-хо-хо! А при нас изработват по сто! Добрият занаятчия винаги печели по един цент на ден. Не говоря за шивачите, но останалите изкарват по един цент на ден, а в благоприятни времена сто и десет, пък и дори сто и петнадесет милрейса на ден. Сам аз миналата седмица платих по сто и петнадесет. Да живее протекцията, долу свободната търговия!

Лицето му засия като слънце. Но аз не се уплаших. Взех специалния си чук за набиване на дебели колци и в продължение на петнадесет минути набивах ковача в земята, докато целият влезе вътре, че даже и главата му се скри. Ето как започнах. Попитах:

— Колко плащате за фунт сол?

— Сто милрейса.

— Ние плащаме четиридесет. Колко плащате за телешкото и говеждото, когато купувате месо?

Камъкът ми попадна в целта. Ковачът се изчерви:

— Цената се мени, но не много, да кажем… седемдесет и пет милрейса фунта.

— Ние плащаме тридесет и три. Колко плащате за яйцата?

— Петдесет милрейса за дузина.

— Ние плащаме двайсет. Колко ви струва бирата?

— Литърът струва осем и половина милрейса.

— Ние плащаме четири. Двадесет и пет бутилки за цент. Колко давате за пшеницата?

— Един бушел струва деветстотин милрейса.

— Ние плащаме четиристотин. Колко струват мъжките шаячни дрехи?

— Тринайсет цента.

— А у нас — шест. А плат за рокля за жената на работника или занаятчията?

— Плащаме осем цента и четири милеи.

— Ето, обърнете внимание на разликата: вие плащате за нея осем цента и четири милеи, а ние само четири цента.

Реших, че е време да нанеса удара, и казах:

— Виждаш ли сега, драги мой, колко струват големите ви надници, с които се хвалеше преди минута? — И спокоен и удовлетворен изгледах всички, съзнавайки, че съм вързал противника и за ръцете, и за краката, без сам да се усети. — Ето ви вашите прословути високи надници. Сам виждаш, че те са надути.

Не зная ще ми повярвате ли, но той само се учуди и толкоз. Не разбра, че са му поставили капан и че е влязъл в него. Така се ядосах, че бях готов да го убия. Като ме гледаше с по-мътен поглед и с мъка напрягаше мозъка си, той възрази:

— Нищо не разбирам. Доказано е, че нашите надници са два пъти по-високи от вашите, как можеш да твърдиш, че са „надути“, ако правилно изговарям тая дивашка дума, която господ ми даде да чуя за пръв път.

Неочакваната му глупост ме изненада. Изненадах се и от това, че приятелите му застанаха открито на негова страна и бяха на същото мнение, ако въобще може да се говори за мнение. При това мисълта ми беше проста и ясна. Как да я направя още по-ясна? Трябваше да опитам:

— Ето, какво, братко Даули… Не ме ли разбираш? Вашите надници са само на думи, само по име по-високи от нашите, но не и в действителност…

— Чуйте го! Значи са двойно по-високи, сам признавате това…

— Да, да, не отричам. Но това са различни неща. Стойността на надницата в монети, към които са прикачени там нищо и никакви имена, само за да ги разпознаваме една от друга, няма нищо общо с това. Същественото е — какво може да се купи с вашите надници… Това решава. Независимо че един добър занаятчия у вас получава годишно около три и половина долара, а нашият — само около долар и седемдесет и пет…

— Значи, признаваш!

— Изобщо не съм го отричал. Искам да кажа следното: у нас с един долар можеш да си купиш нещо, за които вие у вас бихте заплатили половин долар повече. Ето защо нашите надници фактически са по-високи от вашите.

Разстроен, Даули ме погледна и възрази отчаяно:

— Наистина не проумявам. Току-що казахте, че нашите надници са по-високи и хоп — със същия език го отричате.

— Велики Боже! Нима не може да ви се налее в главата толкова просто нещо! Ето какво, внимавайте. Сега ще ви разясня. Ние плащаме четири цента за една рокля. Вие плащате два пъти повече… Колко плащате например на една жена, която работи полска работа?

— Две милеи на ден.

— Много добре. А ние й плащаме половината — само една десета от цента…

— Значи пак признавате, че…

— Почакай! Вижте. Работата е много проста. Сега ще ме разберете: например при надница от две милеи вашата надничарка трябва да работи четиридесет и два дни, това са седем седмици, за една рокля. А нашата надничарка ще работи само четиридесет дни, два дни по-малко. След като вашата си купи рокля, няма да й остане нищо от седем-седмичната заплата, докато нашата надничарка хем ще си има рокля, хем ще й останат надниците за два дни, с които ще си купи още нещо, това е. Сега стана ли ви ясно?

Даули изглеждаше малко разколебан — успях сам това да постигна. И останалите се поразколебаха. Изчаках, за да помислят. Най-сетне Даули проговори и стана ясно, че не може да се изтръгне от дълбоко вкоренените заблуждения:

— Но… но… все пак… ти не можеш да отречеш, че две милеи на ден са повече от една.

Тъпак! Не обичам да се предавам. Тръгнах по друг път:

— Да вземем такъв случай. Един от вашите майстори отива да си купува следните неща:

1 фунт сол

1 дузина яйца

12 литра бира

1 бушел пшеница

1 шаячен костюм

5 фунта говеждо месо

5 фунта овнешко месо

Всичко това ще му струва трийсет и два цента. За да спечели парите, трябва да работи трийсет и два дни — пет седмици и два дни. Ако дойде при нас и работи трийсет и два дни на половин надница, той може да купи всичките тези неща за четиринайсет и половина цента. Ще му струват труда от двайсет и девет дни и ще му остане около половин седмична надница. Сметни за годината — почти на всеки два месеца той ще спестява по едноседмична надница. А вашият работник нищо няма да спести. Моят за година ще спести надниците си от пет или шест седмици, а твоят — нито петак. Предполагам, сега разбираш, че „висока надница“ и „ниска надница“ са само думи и не значат нищо, докато не разбереш с коя можеш да си купиш повече.

Ударът беше съкрушителен, но жалко — той никого не съкруши. Трябваше да се откажа. Тези хора ценяха само „високите надници“. Нямаше значение дали с високата надница могат да си купят нещо, или не. Те държаха за „протекцията“ и се кълняха в нея, което беше обяснимо: заинтересованите ги бяха подлъгали и ги уверяваха, че „протекцията“ е създала техните „високи надници“. Доказах им, че за четвърт век техните надници са нараснали с трийсет на сто, а цените са се повишили сто на сто; докато при нас, за по-късо време, надницата се е увеличила четирийсет на сто, а цените постепенно се снишават. Но беше съвсем безсмислено. Нищо не би променило техните странни схващания.

И тъй. Претърпях поражение. Незаслужено поражение, но все пак поражение… И помислете си само при какви обстоятелства! Най-могъщият държавен деец на века, най-способният, най-образованият човек от цял свят, най-умната некоронована глава, която бродеше из политическата мъгла на много столетия — да бъде победена в спор с един невеж селски ковач!

Забелязах, че на всички им стана жално за мене и така се зачервих, че мустаците ми замирисаха на пърлено. Поставете се на мое място! Представете си целия този срам, който изпитах, и кажете, нима на мое място не бихте нанесли на противника си непозволен удар под кръста? Разбира се, бихте. Такава е човешката природа. И аз постъпих така. Не се старая да се оправдавам. Само казвам, че бях побеснял и всеки на мое място би постъпил така.

Реша ли да нанеса удар, не се ограничавам с милувки. Не, не съм от тия. Щом бия, бия както трябва. И никога не скачам изведнъж, не рискувам да се пльосна насред пътя — не, дръпвам се настрана, внимателно се подготвям, тъй че противникът ми дори не подозира кога се каня да го ударя. После — един миг — и той лежи и не знае как се е случило това. Така постъпих и с братлето Даули. Заприказвах мързеливо и непринудено само колкото да мине време; и най-великият мъдрец на вселената не би се сетил накъде клоня.

— Колко смешки, момчета, могат да се намерят в законите и обичаите. Пък и в развитието на човешките възгледи има не по-малко смешки. Съществуват писани закони: те се изхабяват. Съществуват неписани — те са вечни. Взимате например неписания закон за надниците — той гласи, че всяко столетие надницата се увеличава постепенно и непрекъснато; вижте само колко правилно действува този закон: знаем как заплащат за труда преди сто години и преди двеста години. По-далеч в миналото не можем да надникнем, но и това е достатъчно, за да се установи закон за постепенния растеж на възнаграждението на труда. Въз основа на този закон, дори без да имаме документи, можем да определим приблизително как са плащали за труда преди триста, четиристотин и петстотин години. Добре. Това ли е всичко? Не! Няма да гледаме повече в миналото. Въоръжени с този закон, ще се опитаме да погледнем в бъдещето. Приятели мои, мога да ви кажа каква ще бъде работническата заплата в бъдеще, след стотици и стотици години.

— Какво говориш, човече?

— За следващите седемстотин години надниците ще се увеличат шест пъти и чифликчийският ратай ще поучава по три цента на ден, а занаятчията по шест.

— Ах, ще ми се да умра сега и да оживея тогава! — ме прекъсна коларят Смъг и очите му жадно заблестяха.

— И при това ще живеят на разноски на стопанина. Впрочем за сметка на стопанина, както е известно, не се затлъстява. А още два и половина века по-късно, внимавайте, моля, занаятчията ще изкарва, запомнете — това е закон, а не измислица, — занаятчията ще изкарва по двадесет цента на ден.

Раздаде се обща въздишка на учудване. Дикон, зидарят, промълви, като издигна ръце и очи към небето:

— Триседмична надница само за един работен ден!

— Богаташи, ей Богу, богаташи! — повтаряше Марко, задъхан от възбуждение.

— Надниците все ще растат, малко по малко, малко по малко, както расте дървото; след още триста и четиридесет години ще има една страна в света, където надницата на занаятчията ще достигне двеста цента на ден.

Те онемяха. Цели две минути не можаха да си поемат дъх. Накрая въглищарят каза:

— Ех, да можех да доживея да го видя!

— Това е доход на един граф! — рече Смъг.

— Граф ли каза? — обади се Даули. — Можеш да кажеш и херцог, без да сбъркаш.

В цялото кралство на Багдемагус няма нито един граф с такива доходи. Хе, доход на граф! Че това е просто доход на ангел!

— Да, ето така ще се увеличи надницата. В тия далечни времена човек ще може да си купува толкова много неща, колкото вие не можете да си купите и за петдесет седмици. Братко Даули, кой определя тука всяка пролет колко следва да се заплати на занаятчията, на ратая или слугата за цялата година?

— Понякога съдилищата, понякога градският съвет, но най-често съдията. Всъщност съдията определя надниците.

— И не потърсва ли помощта на някой беден работник, за да определят тези надници?

— Ама че глупава мисъл! Нима не разбираш, че тука е заинтересован само стопанинът, само човекът, който плаща парите?

— Аз мисля, че не по-малко заинтересован е също и този, комуто плащат за труда, та дори жена му и нещастните му деца. Стопаните са хора знатни, богати и благосъстоятелни, те са малцинство, което не работи, а определя колко да се плаща на болшинството, което работи за всички. Защото богатите са се обединили, организирали са се, така да се каже, в свой „професионален съюз“, за да принуждават по-низшите си братя да получават толкова, колкото те намират за добре да им дават. А след тринадесет века — така гласи неписаният закон — ще се обединят работниците и богаташите ще скърцат със зъби и ще се възмущават от тиранията на професионалните съюзи. Да, вярно, нека съдията, ако ще, да определя цената на труда чак до деветнадесети век, но след това трудещите се ще кажат, че са достатъчни две хилядолетия, през които въпросът се е разрешавал така едностранчиво, ще се възмутят и ще започнат сами да си определят надниците. Да, и ще поискат сметка за всички издевателства и унижения, които са понесли.

— Ти мислиш, че…

— Те ще участвуват при определянето на собствените си надници? Разбира се. Тогава те ще бъдат и силни, и умни.

— Хубави времена, няма що! — изпръхтя богатият ковач.

— Има и още нещо: в тия времена стопанинът, ако пожелае, ще има възможност да наема работници и за една седмица, и за месец, и дори за ден.

— Как?

— Да, точно така. Не само това, но съдията няма да има право да кара човека да работи на един и същ господар цяла година, ако човекът не иска.

— Нима в тия времена няма да има закони и здрав разум?

— И закони ще има, и здрав разум, Даули. В тия времена човек ще принадлежи само на себе си, а не на съдията и на господаря. Ако надницата му се види малка, ще може да напусне града и да иде в друг. Никой няма заради това да го постави на позорния стълб.

— Проклет да бъде този век! — възкликна с най-голямо негодуване Даули. — Кучешки век! Нито почит към знатните, нито уважение към властта! Позорният стълб…

— Чакай, братко, не защитавай позорния стълб. Аз смятам, че позорният стълб трябва да бъде отменен.

— Странна мисъл! Защо?

— Чакай де, ще ти кажа защо. Привързват ли на позорния стълб за голямо престъпление?

— Не.

— А справедливо ли е да осъждат за нищо и никакво престъпление с незначително наказание и после да убиват?

Никой не отговори. Това беше първата ми победа. Ковачът се обърка и не можа да отговори. Всички забелязаха това. Хубаво впечатление!

— Защо мълчиш, братко, а? Нали досега се канеше да прославяш позорния стълб и да оплакваш бъдните векове, когато няма да го има. Аз смятам, че позорният стълб трябва да бъде премахнат. Какво става обикновено, когато за нищо и никакво привържат към него бедняка? Не се ли гаври тълпата с него, а?

— Да.

— Тълпата го замеря с буци пръст и се смее, докато той в старанието си да убегне от един удар попада на друг.

— Да.

— А замерят ли го с умрели котки?

— Да, замерят го.

— А сега да предположим, че в тълпата се намират и някои лични врагове, обидени от него и запомнили обидата, да предположим, че съседите му не го обичат, защото е горд или защото е богат, или нещо си там, каквото и да е — нима вместо котки и буци пръст върху него не се посипват внезапно камъни и тухли?

— Вярно.

— Обикновено се свършва с това, че го осакатяват за цял живот, нали? Счупват му челюстта, избиват му зъбите или така му премазват крака, че после загноява и трябва да го отрежат, или му избиват едното око, а понякога и двете.

— Бог е свидетел, че това е истина.

— Ако не го обичат, може да се случи дори да го убият.

— Може да се случи. Не отричам.

— Предполагам, че вас ви обичат всички, че никой не си е създал врагове нито с гордост, нито с високомерие или богатство, нито с нещо друго е предизвикал завист или ненавист у съседите си. Според вас леко ли ще ви бъде да увиснете на позорния стълб?

Даули замига. Видях, че е победен. Но на думи не се издаде. Затова пък другите открито и искрено заявиха, че са се нагледали достатъчно на позорни стълбове и за нищо на света не биха понесли този ужас — по-добре с кратката смърт чрез обесване.

— Време е да променим темата, защото според мене съвсем ясно доказах, че позорният стълб трябва да се премахне. Много наши закони са несправедливи. Например: ако извърша постъпка, за която трябва да ме вържат за позорния стълб и ти не ме обадиш, теб ще завържат на стълба, ако някой те наклевети.

— И ще го заслужа — каза Даули, — защото съм длъжен да обадя. Така гласи законът.

Останалите се съгласиха.

— Добре, така да бъде. Всички сте против мене. Но все пак има нещо съвсем несправедливо. Да предположим, че съдията е определил на занаятчията надница един цент на ден. Законът казва, че ако господарят, макар и за един ден, макар и при много напрегната работа, плати на работника повече от един цент, сам ще бъде поставен на позорния стълб. Ето това ми се струва несправедливо, Даули, и много опасно за всички нас, защото ти сам лекомислено призна преди малко, че си плащал в течение на цяла седмица по един цент и петнадесет милеи…

Ето това беше удар. Изведнъж съкруши всички. Едва сега, след този неочакван удар, усмихващият се Даули беше съборен, смачкан и убит. Чудесен ефект! Никога не съм успявал да постигна в толкова късо време такъв великолепен ефект.

Но в следния миг видях, че малко съм го попресолил. Канех се да им нанеса удар, но не и да ги убивам. А те бяха близко до смъртта. Много добре знаеха какво представлява позорният стълб и сега, когато се взрях в лицата им, когато се почувствуваха в ръцете на един чужд, непознат човек, който, стига само да ги обади, и ще ги постигне същата участ, те бяха полумъртви от страх. Побледняха, затрепериха, онемяха, бяха достойни за съжаление. Приличаха на мъртъвци. Много неприятно. Предполагах, разбира се, че ще ме помолят да мълча, че ще си стиснем ръцете, ще си пийнем, ще се посмеем и всичко ще се размине. Но не. Аз бях чужд човек, а те цял живот бяха живели под жестокия гнет и бяха научени да не се доверяват на никого. И като виждаха, че хората не изпускат случай да се възползуват от безпомощността им, не чакаха справедливост и доброто даже от родителите си. Да ме молят да бъда добър, справедлив, великодушен. Разбира се, много им се искаше, но не смееха.