Марк Твен
Един янки в двора на крал Артур (13)

X
Наченки на цивилизацията

На Кръглата маса скоро научиха за обявяването на дуела и, разбира се, по този случай се завързаха разгорещени спорове, защото момчетата се интересуваха извънредно много от такива неща. Кралят смяташе, че сега е дошло време и за мене да тръгна да търся приключения и да спечеля слава, за да бъда още по-достоен за срещата си със сър Саграмор, когато определените години се изтърколят. Постоянно се извинявах и казвах, че ще ми са нужни още три-четири години, докато оправя работите в страната и всичко да тръгне гладко. По всяка вероятност дотогава и сър Саграмор все още щеше да бъде зает със своето граалствуване, така че пак щях да набера достатъчно слава, без да загубя ценно време. От деня на встъпването ми в длъжност щяха да са изминали вече шест или седем години. Надявах се, че моята система и организация щяха да бъдат развити до такава степен, че щях да мога да си позволя по-дълга отпуска без вреда за държавата.

Бях много доволен от това, което бях постигнал вече. В различни усамотени кътчета на страната основах първите работилници — зародишите на бъдещите огромни заводи, железните и стоманени пионери на моята бъдеща цивилизация. Там събрах най-способните младежи, които успях да открия. Постоянно изпращах своите агенти на обиколки из страната със задача да търсят все нови и нови хора. Непросветените превръщах в специалисти във всяка област на знанието и науката. Обучението на тези мои питомци, които обитаваха най-уединените ъгли на страната, вървеше безпрепятствено и спокойно. Никой не ги смущаваше, тъй като никой не можеше да проникне там без специално разрешение — бояха се от църквата.

Основах учителски семинар и много неделни училища. В резултат по тези затънтени места разцъфтя превъзходна система на народно образование, разрасна се и цяла мрежа от протестански секти. В това отношение давах пълна религиозна свобода. Всеки можеше да бъде какъвто си ще християнин. Преподаването на закон божи можеше да става само в църквите и неделните училища. В другите учебни заведения и дума не можеше да става за вероучение. Бих могъл да дам предимство и привилегии на моята секта и без особени трудности да направя всички презвитерианци, но това щеше да бъде насилие над човешката природа: духовните желания и влечения на хората са толкова разнообразни, колкото телесните потребности, колкото цветът на кожата или чертите на лицето. Човек се чувствува добре тогава, когато е облечен в одеждите на оная религия, която по цвят, форма и размери най-добре приляга на духовния му манталитет, най-добре покрива гънките и снагата на личността му. Освен това аз се страхувах от създаването на единна църква. Такава църква би представлявала могъща власт; най-могъща от всичко друго на света. И като попадне в себични ръце, както обикновено се случва, тя убива човешката свобода и парализира мисълта.

Всички рудници бяха собственост на краля, а рудници имаше доста. По-рано ги разработвали съвсем по дивашки — изкопавали ями в земята и изнасяли оттам руда в кожени торби, по един тон на ден. Но аз се постарах за кратко време да поставя използването на рудниците на научна основа.

Да, бях постигнал значителни успехи, когато получих поканата на сър Саграмор.

Каква работа беше извършена за четири години! Никога не можете да си го представите. Неограничената власт е превъзходно нещо, когато се намира в сигурни ръце. Небесното самодържавие е най-добрата форма на управление на небето. Земното самодържавие би могло да бъде също такава добра форма на управление, ако владетелят е най-съвършеният човек на земята и животът му продължава вечно. Но понеже и най-съвършеният човек на земята трябва един ден да умре и да остави властта в ръцете на много по-несъвършен приемник, то земното самодържавие е не само лоша форма на управление, но и най-лошата от всички възможности.

Моите дела доказваха какво може един деспот, щом разполага с всичките богатства на кралството. Забулената в мрак страна дори не подозираше, че под носа й бях посеял цивилизацията на деветнайсетия век. Тя съществуваше скрито от погледите на хората, но все пак съществуваше. Това беше огромен и неоспорим факт. За нея ще има да слушат, ако само не умра или щастието не се отвърне от мен! Цивилизацията съществуваше тъй несъмнено и тъй скрито, като лавата и адската жар в недрата на незатихналия вулкан, който невинно издига бездимен връх към синьото небе.

Преди четири години моите училища и църкви бяха още деца, а сега бяха вече израснали. Вместо една дузина сръчни хора сега имах хиляда. Там, където работеше един отличен специалист, сега работеха петдесет. Държах, така да се каже, ръката си на ключа, готов всеки миг да го завъртя и да залея средновековната нощ с поток от светлина. Но нямах намерение да го направя изведнъж. Политиката ми не е такава. Народът не би го понесъл. И нещо повече — господствуващата римокатолическа църква веднага щеше да ме улови за гушата.

Не, през всичкото време действувах внимателно. Изпращах често в различни посоки агенти да подкопават постепенно авторитета на рицарството, да поразровят около това или онова суеверие и така да проправят път към един по-добър строй. Палех огромната лампа на цивилизацията свещ по свещ, така смятах да вървя и занапред.

Бях разпръснал тайно по цялото кралство школите със специално предназначение и те работеха отлично. Исках с течение на времето да развия по-нашироко това дело, ако, разбира се, не ми се случеше нещо, което да ме спре. Една от най-големите ми тайни беше моят Уест Пойнт^[1] — военната ми академия. Ревниво я пазех от любопитни погледи. Не по-малко ревниво криех и морската академия, която основах в едно далечно пристанище. За мое задоволство и двете академии се развиваха добре.

Кларънс вече навърши двадесет и две години и стана главният ми изпълнителен орган, моя дясна ръка. Той излезе златно момче. Можех да го използувам за всичко и нямаше нещо, което да не му се удава. В последно време го насочвах към журналистиката, понеже ми се струваше, че е назрял моментът за пускането на един информационен вестник. Не нещо голямо; просто един малък седмичен лист сред яслите на цивилизацията. В това отношение Кларънс се оказа незаменим. Сто на сто у него се криеше истинският журналист. До известна степен той се беше раздвоил: говореше с езика на шестия век, а пишеше с езика на деветнадесетия. Вестникарският му стил непрекъснато се развиваше. Достигна даже до висотата на вестниците на Алабама и не им отстъпваше нито по съдържание, нито по език.

Подготвяхме и още едно голямо въведение: телеграфа и телефона. В тази насока направихме вече първите опити. Отначало ще използваме жиците само за лични нужди и ще държим това в пълна тайна, докато му дойде времето. Поставянето на линиите извършваха работнически дружинки, които работеха предимно нощем. Намерихме за по-благоразумно да поставим подземни кабели; не се решавахме да използуваме стълбове, за да не възбудят излишно любопитство. Кабелите се оказаха добри: бяха обвити с предпазна изолация. Хората ми имаха нареждане да прокарат линия през цялата страна, да избягват пътищата, да установяват връзки с всички по-големи градове, като оставят навсякъде специалисти за обслужване.

Нито един човек в цялото кралство не можеше да ви посочи как да отидете от едно място на друго, защото никой не пътуваше с предварителна цел. Като скитосваха, хората случайно попадаха в някое селище и обикновено го напущаха, без да им мине през ума да запитат за името му. На няколко пъти изпращахме топографски експедиции, за да измерят кралството и да съставят карта, но всеки път се намесваха свещениците и пречеха на хората ми. Ето защо трябваше да се откажем от това засега. Да предизвикаш срещу себе си църквата, беше наистина глупаво.

Но страната все още си беше в същото положение, в каквото я заварих. Успях да променя някои неща, но измененията бяха за съжаление незначителни, едва забележими. Дори не се възползувах от данъците, които постъпваха непосредствено в кралската хазна. Въведох ред и ги поставих на справедливи основи. В резултат доходите почти се учетвориха, но понеже тежестта на данъците се разпределяше равномерно, цялото кралство въздъхна от облекчение и всички възхваляваха моята власт.

Сега нямах нищо против да си взема отпуск, защото надали щях да имам по-удобно време. По-рано бих се страхувал да го сторя, но сега всичко беше в надежни ръце и течеше гладко.

Пък и кралят напоследък все ми напомняше, че исканият четиригодишен срок е почти изтекъл. С това намекваше, че трябвало да се отправя на далечен път в търсене на приключения, да се прославя, за да бъда достоен да кръстосам оръжието си със сър Саграмор. Той все още граалствуваше и за него бяха изпратени няколко спасителни експедиции, които много скоро можеха да го намерят. Както виждате, аз бях готов да изляза във ваканция, без да се опасявам от изненади.