Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

XLII
Война!

Намерих Кларънс сам в квартирата му, потънал в меланхолия. Вместо електрическа лампа пред него гореше старинен свещник. Капаците на прозорците бяха спуснати, стаята — потънала в полумрак. Той скочи и се спусна към мене.

— О, готов съм да платя билион милрейса за щастието, че те виждам жив!

Позна ме веднага, макар че бях преоблечен. Естествено това ме уплаши.

— Бързо, разправяй как е станал това нещастие! — попитах. — Какво се е случило?

— Ако не беше тази кралица Гиневра, бедата нямаше да ни постигне толкова скоро. Но все пак нямаше да я избегнем. Не можеше въобще да се предотврати. А за нещастие се случи, че кралицата й сложи началото.

— И сър Ланчелот ли?

— Именно.

— Разкажи ми подробности.

— И ти много добре знаеш, че през последните години само един човек в кралството не виждаше отношенията между кралицата и Ланчелот…

— Да, крал Артур.

— Само едно сърце не подозираше нищо…

— Да, сърцето на краля. Сърце, което не помисля никога зло на приятеля.

— Кралят може би щеше да доживее до края на живота си в щастливо неведение, ако не беше тази твоя новост — борсата. Когато замина, железопътната линия между Лондон, Кентърбъри и Дувър беше почти готова и железопътните акции узряваха за борсовата игра. Какво направи сър Ланчелот…

— Зная какво е направил. Той спокойно е продал почти целия си пакет акции и когато благодарение на това цената им е паднала, купил е на безценица два пъти повече акции, отколкото е продал, и е разорил всички.

— Точно така. Притежателите се подсмиваха, когато му продаваха акции по петнадесет и шестнадесет, а цената им беше десет. Но не се смяха дълго. След няколко дни с удоволствие биха платили на Непобедимия по двеста осемдесет и три за всяка акция!

— Охо!

— Той ги одра живи и те си го заслужиха. Цялото кралство се радваше. Но в числото на разорените се оказаха и сър Агравен, и сър Мърдред, племенниците на краля. Края на първо действие. Действие второ, сцена първа. Замъкът Карлайл, където кралският двор отиде за няколко дена на лов. Присъствуват всички племенници на краля. Мърдред и Агравен предлагат да отворят очите на Артур за отношенията между Гиневра и Ланчелот. Сър Гоуен, сър Гарет и сър Гахерис не желаят да участвуват в такава подлост. Започва спор, и то на висок глас. В този момент влиза кралят. Мърдред и Агравен му издрънкват ужасната история. Картина втора. По заповед на краля поставят клопка на сър Ланчелот и сър Ланчелот попада в нея. Това е добре дошло за доносниците Мърдред, Агравен и дванадесет други по-дребни рицари, защото сър Ланчелот е разорил всички с изключение на Мърдред. Но, разбира се, това не можеше да оправи работите между сър Ланчелот и краля и не ги оправи.

— Ама слушай, драги, резултат от това може да бъде само война. Рицарите от цялото кралство са се разделили на две партии — партия на краля и партия на сър Ланчелот.

— Точно така се случи. Кралят осъди кралицата да я изгорят на клада, за да се прочисти от огъня. А Ланчелот с рицарите си я спаси и при спасяването уби много твои и мои стари приятели, и то най-добрите от тях. Загинаха сър Белиас, Льо Оргюлъс, сър Сегваридас, сър Грифлет льо Фис дьо Диьо, сър Брендайлс, сър Ъгловал…

— О, сърцето ми се къса!…

— Почакай, още не съм свършил… Сър Тор, сър Готер, сър Джилимър…

— Най-добрият играч в бейзболния ми тим! Какво чудесно крило беше той!

— Тримата братя на сър Рейнолд — сър Дамус, сър Приам, сър Кей Странника.

— Такъв добър играч! Виждал съм го да лови топката със зъби. Стига, не мога да слушам повече.

— Сър Драян, сър Ламбегъс, сър Хърмайнд, сър Пертипол, сър Перимонс и кого мислиш още?

— По-скоро, не ме мъчи!

— Сър Гахерис и сър Гарет — и двамата!

— Не може да бъде! Те обичаха Ланчелот.

— Това стана случайно. Те присъствуваха като зрители. Идваха да видят как ще накажат кралицата. Сър Ланчелот, заслепен от гняв, повали всички, които му се изпречеха на пътя, той уби сър Гахерис и сър Гарет, без дори да забележи кои са. Ето и фотоснимка от това сражение. Продава се във всяка вестникарска будка. Виж тука — сър Ланчелот стои до кралицата с вдигнат меч. До него умира сър Гарет. Даже през дима могат да се видят мъките по лицето на кралицата. Отлична снимка на военен репортер.

— Отлична! Трябва да я запазиш. Това е ценен исторически документ. Продължавай!

— След това започна война. Ланчелот се оттегли в своя замък „Веселата крепост“ и събра около себе си преминалите на негова страна рицари. Кралят обкръжи замъка с голяма войска, сражаваха се много отчаяно в продължение на няколко дни, околностите почерняха от трупове и железария. След това църквата помири Артур с Ланчелот и кралицата и всички други освен сър Гоуен. Той оплакваше убитите си братя сър Гарет и сър Гахерис и за нищо на света не искаше да се примири. Предупреди Ланчелот, че му обявява война, да се приготви и да чака нападение. Ланчелот с привържениците си отплува към своето херцогство Гийен, а Гоуен го последва с армията си и придума Артур да тръгне с него. Артур остави управлението на кралството в ръцете на сър Мърдред до завръщането…

— О, познавам краля и неговата прословута мъдрост!

— Да, сър Мърдред реши да остане крал за постоянно. Преди всичко намисли да се ожени за Гиневра, но тя избяга и се скри в лондонския Тауър. Мърдред нападна Тауър. Кентърбърийският епископ го отлъчи от църквата. Кралят се върна. Мърдред се би с него в Дувър, в Кентърбъри и Долен Бархем. После започнаха преговори за мир. Условия: Мърдред да владее Корнуъл и Кент, докато е жив Артур, а след това да вземе цялото кралство.

— Жалко! Моята мечта за република ще си остане само мечта!

— Да. Двете армии се спряха под Солсбъри. Гоуен — главата на Гоуен почива в Дувърския замък, където той падна в боя, — Гоуен се яви на Артур насън; не самият Гоуен, а неговият дух и го посъветва да не встъпва в сражение един месец, каквото и да му коства такова забавяне. Но случайността ускори решителното стълкновение. Артур бе заповядал: ако по време на преговорите за мир с Мърдред макар и един рицар да извади меч, веднага да се тръби и да се хвърлят срещу неприятеля, защото той не се доверявал много на Мърдред. Мърдред даде подобна заповед до своята армия. Скоро усойница ухапала един рицар по петата. Той забравил заповедта, измъкнал меча си я убил. След минута двете вражески армии се нахвърлиха една срещу друга. Клаха се цял ден. Накрая кралят… знаеш ли, след заминаването ти въведохме нови неща във вестника…

— Не! Какви?

— Военна кореспонденция.

— Много добре.

— Да, вестникът върви чудесно, защото, докато продължаваше войната, отлъчването не ни засягаше. Аз имах военни кореспонденти и при двете армии. Ще ти прочета как едно от момчетата описва края на битката:

„… Тогава кралят погледна наоколо и видя, че всичките му най-добри рицари вече са паднали с изключение на двама — сър Лукан дьо-Бътлър и брат му сър Бедивер. Но и те бяха тежко ранени. «Господи Исусе, каза кралят, къде са всичките мои рицари благородни? Уви, защо доживях този ден тъжовен! И моят край е вече близко… Само Господ да ми помогне да разбера къде е този предател сър Мърдред, който забърка цялата каша!» И крал Артур забеляза сър Мърдред, който стоеше върху купчина мъртви тела, подпрян на меча си. «Дай ми копието си, каза Артур на сър Лукан, защото съгледах неприятеля, виновника за всичките бедствия наши!» — «Господарю, пощади го, каза сър Лукан, защото той е нещастен. Спомни си съня, господарю, спомни си какво ти рече през нощта духът на сър Гоуен, спомни си за всемилостивото предупреждение господне. В името на Отца, господарю, остави го в мир! На нас ни останаха трима живи, а сър Мърдред си няма никого, един е той! Ако сега не го докоснеш, целият злополучен ден ще отмине.» — «Все ми е едно ще ли живея, или ще умра, каза Артур, той сега е сам и няма да ми избяга, а по-добър случай не мога да дочакам!» — «Да те пази Господ!», каза сър Бедивер. Кралят стисна копието си с две ръце и се втурна към сър Мърдред, викайки: «Предателю, смъртният ти час настъпи!» И като чу гласа на сър Артур, сър Мърдред се спусна върху него с меч в ръка. И тогава крал Артур го продупчи под щита и копието му прониза дълбоко бронята. Сър Мърдред, като видя, че раната му е смъртоносна, се вдаде с последни сили още по-напред към дръжката на копието. И като държеше меча си с две ръце, той го стовари върху главата на татко Артур с такава сила, че му разсече шлема заедно с черепа на две парчета. Като свърши това, сър Мърдред падна мъртъв на земята. И благородният Артур падна в безсъзнание и не можаха да го свестят…“

— Отличен образец на военен репортаж, Кларънс! Ти си станал прекрасен журналист! Е, кралят оздравя ли? Оправи ли се?

— Уви! Не! Умря!

Бях просто покъртен. Не допусках, че за този човек съществуват смъртни рани.

— А кралицата, Кларънс?

— Тя стана монахиня в Алмъсбъри.

— Какви промени! И то за толкова късо време! Просто умът ми не го побира. Чудя се какво ще правим сега?

— Позволи ми да ти кажа.

— Е?

— Ще рискуваме докрай.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Властта сега е в ръцете на църквата. Ти си отлъчен заедно с Мърдред. Отлъчването няма да бъде отменено до края на живота ти. Клановете вече се събират. Църквата призовава всички рицари, които са оцелели, и само да разбере, че си се върнал, ще ни създаде доста грижи.

— Глупости! При нашите смъртоносни бойни материали, с нашите обучени войски и нашите…

— Остави тая работа! Нямаме и шестдесет души, на които можем да разчитаме.

— Какво? А нашите училища, нашите колежи, работилници, нашите…

— Когато пристигнат рицарите, всички тия институти ще преминат на страната на врага. Мислиш ли, че си успял да освободиш хората от предразсъдъците им?

— Да си призная, мислех.

— Тогава повече недей да мислиш! Те ти се подчиняваха до деня на отлъчването. След това се отрекоха от тебе. Сърцата им се отчуждиха. Разбери това. Когато настъпят вражеските армии, всички ще ти изменят.

— Лоши новини! Работата ни е спукана. Те ще обърнат против нас всичко, на което съм ги учил.

— Не, няма да успеят.

— Защо?

— Защото аз с една група верни хора вече взех предварителни мерки. Ще ти разкажа после какво съм направил и защо. Ти си хитър, но църквата е по-хитра. Тя е, която те накара да заминеш. Докторите до един са на служба при нея.

— Кларънс!

— Казвам ти истината! Положително зная какво приказвам. До един — и офицерите, и матросите от вашия кораб са били подкупени от църквата.

— Е, стига де!…

— Точно така! Всичко това разкрих не отведнъж, но все пак се добрах до истината. Заповядал си на капитана на твоя кораб да ми предаде устно, че след като се върне при теб с припасите, ти си щял да напуснеш Кадикс…

— Кадикс ли? Че аз никога не съм бил в Кадикс!

— … Да напуснеш Кадикс и да кръстосваш по далечни морета, докато възстановиш здравето на семейството си. Поръчал ли си да ми кажат това?

— Разбира се, че не съм! Нали можех и да ти пиша?

— Ясно. Обезпокоих се и започнах да се съмнявам: когато капитанът отплува, пратих с него на кораба и един шпионин. Оттогава не чух нито за кораба, нито за шпионина. Реших да почакам две седмици и тогава да изпратя друг кораб за Кадикс. Но не можах.

— Защо?

— Внезапно и тайнствено флотата ни изчезна. Едновременно и също така внезапно и тайнствено престанаха да работя железниците, телеграфът и телефонът. Служещите се разбягаха, стълбовете бяха повалени, църквата забрани електрическото осветление. Трябваше да действувам незабавно. За живота ти не се безпокоях, защото знам, че никой от кралството, освен Мерлин, не би посмял да се докосне до такъв магьосник като теб, без да има зад гърба си поне десетхилядна войска. Нямаше за какво друго да мисля, освен какви приготовления да направя до твоето идване. За себе си не се страхувах. Никой няма да пипне твоя любимец. Ето какво направих: от различните работилници избрах хора, по-точно момчета, на които можем да разчитаме при всички обстоятелства, събрах ги тайно и им дадох нареждания. Те са петдесет и двама. Никой не е по-млад от четиринадесет години и по-стар от седемнадесет.

— Но защо си избрал само момчета?

— Защото всички останали са родени и израснали всред предразсъдъци. Предразсъдъците са в кръвта и в костите им. Въобразявахме си, че сме ги променили с новото възпитание. Сами те мислеха така. Но отлъчването ги сепна като гръм. Опомниха се, разбраха себе си и аз ги разбрах. А с момчетата е съвсем друго. Ние ги обучавахме в продължение на десетина години, не се страхуват от църквата и именно затова избрах нашите петдесет и двама измежду най-младите. После посетих старата Мерлинова пещера, не малката, а голямата…

— Да, онази, в която инсталирахме първата електрическа машина, когато замислях чудото.

— Да, именно тя. Понеже тогава не я използувахме за чудото, сега можем да я употребим за друго. Складирах в пещерата припаси в случай на обсада…

— Отлична идея! Първокласна.

— И аз така мисля. Поръчал съм на четирима от момчетата да пазят пещерата, разбира се, отвътре и да не се показват. Заповядано им е да не закачат никого, но ако някой се вмъкне в пещерата, Господ да му е на помощ! След това обиколих хълмовете, разкопах и прерязах тайните кабели, които съединяваха стаята ти с динамитните мини, заровени под всички наши фабрики, заводи, складове, под работилниците. С помощта на момчетата ги съединих с пещерата и сега никой освен двама ни не знае откъде водят и накъде отиват. Разбира се, всичко е под земята. За няколко часа свързахме всичко, сега, без да става нужда да напущаме крепостта си, можем в един миг да вдигнем във въздуха цялата наша цивилизация.

— Много добре, правилно си постъпил! При изменените обстоятелства това ни налага военна необходимост. О, как се е променило всичко! Някога допускахме, че ще се наложи обсада на двореца, но не и на… впрочем разказвай!

— След това поставихме телени мрежи.

— Телени мрежи?

— Да, ти сам ми подсказа това преди няколко години.

— Аха, спомням си. Когато църквата се опита за първи път да мери силите си с нас, а след това реши да го отложи за по-благоприятен момент… Е, как направихте оградата?

— Взех дванадесет много здрави голи жици, без изолация, които са скачени с голямото динамо в пещерата. Динамото има два полюса — положителен и отрицателен.

— Да, правилно.

— Изведох жиците от пещерата и почти наравно със земята обградих кръгло пространство в диаметър от сто крачки. Инсталацията се разделя на дванадесет отделни линии по на десет крачки една от друга. С една дума — дванадесет концентрични кръга и краищата на жиците отново се събират в пещерата.

— Добре! Продължавай.

— Оградата е закрепена на тежки дъбови колове, на три крачки един от друг и забити в земята на дълбочина метър и половина.

— Да, така е здраво.

— Вън от пещерата жиците не са заземени. Те излизат от положителния полюс на динамото, а са в контакт със земята чрез отрицателния. Другите краища на жиците се връщат в пещерата и всеки е заземен поотделно.

— Не, не, така не бива!

— Защо?

— Много е скъпо, хаби се напразно енергия. Цялата система трябва да се заземи само чрез отрицателния полюс. Краищата на жиците да се върнат направо в пещерата и да се закрепят поотделно без никакво заземяване. Помисли само каква икономия ще се направи: кавалерията се втурва в атака срещу електрическата мрежа, ти не хабиш енергия, не хабиш пари, защото имаш само едно заземяване до момента, когато конете не са още докоснали жиците. Но докоснат ли се, става съединение с отрицателния полюс чрез земята и конете падат мъртви. Разбираш, нали? Енергия ще се изразходва само в ония миг, когато е необходимо. Машината е при тебе и е готова за действие като заредено оръдие. Но тя не харчи нито цент, докато не се докоснат до нея. Необходимо е само едно заземяване…

— Разбира се! Ех, как можах да пропусна това! Не само че е по-икономично, но е и по-удобно, защото, дори и да се омотаят и скъсат жиците, няма да има вреда.

— Особено ако в пещерата имаме автоматичен бушон за повредените линии. Разказвай! А картечно гнездо имаме ли?

— Имаме. В средата на вътрешния кръг върху една платформа съм разположил тринадесет картечници и големи запаси от амуниции.

— Добре. Картечниците ще владеят околността и когато рицарите на църквата се появяват, ще бъдат посрещнати от музиката на куршумите. А скалата, която се надвисва над пещерния вход?

— Там има също телена мрежа и картечници. Бъди спокоен, няма да им позволим да хвърлят камъни по нас.

— А динамитни мини?

— И с мини сме запасени. Посадил съм една чудесна градинка. Разположена е зад оградата в пояс, широк шестдесет крачки. Всяка педя земя си има и мина. Мините са заровени в земята и посипани отгоре с пясък. Градинката изглежда съвсем невинна, но само да стъпи някой в нея и ще видиш какво става…

— А изпробва ли мините?

— Канех се да ги изпробвам, но…

— Какво „но“? Да не ги изпробваш с голямо опущение.

— Да, зная, но те са в ред. Бях оставил няколко парчета на шосето за проба.

— Е това е друго нещо. Кой ги изпробва?

— Църковната комисия.

— Колко мило!

— Да, тя се беше запътила да ни призове към покорност. Нали разбираш? Съвсем нямаше намерение да изпробва мините. То стана случайно.

— Комисията доложи ли на началството за резултата от пробата?

— Да, доложи. Докладът им се чу на цяла миля.

— Единодушен доклад?

— Такъв беше. Поставих предупредителни знаци по пътя за следващите комисии, но повече не са ни безпокоили.

— Браво, Кларънс, отлично си работил!

— Имахме достатъчно време. Нямаше защо да бързаме.

Замълчахме за миг, умислени. След това аз казах:

— Да. Всичко е готово. Всичко е предвидено, не е пропусната нито една подробност. Знам какво ще правим сега.

— И аз също знам — ще стоим и ще чакаме.

— Не, сър, ще скочим и ще нанесем удар.

— Така ли мислиш?

— Именно така. Не съм привърженик на отбраната, привърженик съм на нападението, поне когато силите са равни. О, разбира се, че ще нанесем удар! Това е нашата игра.

— Май че си прав. Кога започва представлението?

— Сега. Ние ще провъзгласим република.

— Това сигурно ще ускори нещата.

— Да, и още как. Ако църквата не млъкне, утре цяла Англия ще се превърне в гнездо на оси. А църквата няма да млъкне. Пиши, ще ти диктувам:

ПРОКЛАМАЦИЯ

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ВСИЧКИ. Тъй като кралят умря, без да остави наследник, дългът ми повелява да не изпускам из ръцете си кормилото на властта, което ми е връчено, докато се създаде правителство. Монархията падна и повече няма да съществува. Следователно цялата политическа власт се връща към своя първоизточник — народа. Заедно с монархията умряха и всички нейни учреждения: няма вече нито благородници, нито привилегировани класи, нито държавна църква. Отсега нататък всички хора са равни, всеки може свободно да си избира вероизповеданието. С това се провъзгласява република, като естествено състояние на нацията, тъй като са престанали да съществуват всички останали видове власт. Дълг е на британския народ да избере чрез гласоподаване своите представители и да им възложи да образуват ново правителство.

Майстора

Подписах се, поставих датата и означих мястото: „Мерлиновата пещера“. Кларънс каза:

— С други думи, съобщаваме им къде се намираме — елате и ни хванете.

— Така трябва. С прокламацията ние им нанасяме удар. Сега е техен ред. Погрижи се това да бъде отпечатано и разпространено. А след това, ако имаш два велосипеда, ще отидем в Мерлиновата пещера.

— След десет минути всичко ще бъде готово. Ах, каква буря ще вдигне това книжленце, когато утре започне да действува… Този дворец беше все пак славен. Любопитен съм дали някога ще го ви… Но това не е важно.