Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

VII
Кулата на Мерлин

Като станах втората по значение особа в кралството и получих пълна политическа власт и авторитет, можеше вече да се каже, че ми провървя. Сега се обличах само в коприна, кадифе и сърма — т.е. много разкошно и много неудобно. Но знаех, че след време ще свикна с облеклото. Предоставиха ми най-хубавите стаи в замъка като тия на краля. Стените бяха обвити в пъстра и ярка коприна, но вместо килими върху каменния под бяха постлани криви, най-грубо изработени рогозки. Удобства, да си кажа право, нямаше никакви. Става дума за малките удобства, за ония, които всъщност правят живота приятен. Огромните дъбови столове, украсени с груба резба, не бяха лоши, но това беше всичко. Нямаше нито сапун, нито кибрит, нито огледало, освен едно металическо, в което можех да се оглеждам по-трудно, отколкото в кофа с вода. И нито една цветна реклама по стените. От години бях свикнал до такава степен с цветните реклами, че страстта ми към изкуството беше преминала в кръвта и бе станала част от самия мен, без да подозирам това. При вида на тези надути, натруфени и бездушни стени ме обзе тъга по родината и аз си спомних за нашата къща в Източен Хартфорд, колкото и непретенциозна да беше, във всяка стая висят цветни реклами за застраховане или най-малкото над вратата има една молитва в трицветен печат, а в гостната — даже девет такива молитви. Докато тук дори по стените на министерската ми парадна зала нямаше нито една-единствена картина, като изключим окачения там някакъв парцал, на големина колкото одеяло, нито изтъкан, нито извезан, тук-там закърпен, върху който всички изобразени предмети поразяваха с неправилността на цветовете и формите, а колкото до пропорциите, даже сам Рафаел, въпреки опита си от онези кошмари — „знаменитите хемптонски дворцови ескизи“, — не би могъл да набоядиса по-безобразни от тях. Но Рафаел е голям човек. У дома имаме няколко негови репродукции. Една от тях представлява „Чудният риболов“, където художникът си беше наумил да извърши чудо — беше поместил трима мъжаги в такава лодчица, която би се катурнала, ако в нея поставеха само едно куче. Винаги съм изучавал с възхищение изкуството на Рафаел, то е тъй свежо и самобитно!

В замъка нямаше нито звънец, нито съобщителна тръба. Дадоха ми множество слуги. Дежурните се мотаеха в преддверието и ако някой ми дотрябваше, излизах навън, за да го повикам. Нямаше газ, нямаше свещи. Едно бронзово блюдо, до половината пълно с масло — такова, с каквото готвят в пансионите, — и сред него един запален парцал произвеждаше тъй нареченото осветление. Множество такива блюда висяха по стените и от тях мракът ставаше още по-черен. Когато излизах вечер, слугите носеха пред мене факли. Нямаше нито книги, нито писалки, нито хартия, нито мастило, нито стъкла в отворите, които наричаха прозорци. Ще рече човек — каква проста работа е това стъклото; но когато липсва, работата вече става сложна. Ала най-лошото от всичко беше липсата на кафе, захар, чай и тютюн. Разбрах, че съм втори Робинзон Крузо, попаднал на необитаем остров, без общество от хора, а от диви животни, и ако исках да направя живота си що-годе сносен, трябваше да постъпя като него: да изобретявам, да обмислям, да творя и преобразувам нещата. Трябваше да напрягам мозъка и ръцете си. Какво по-хубаво — това беше по вкуса ми.

Едно ме безпокоеше в началото: невижданото досега любопитство, с което хората ме ограждаха. Целият народ искаше да ме види. Скоро стана известно, че затъмнението е изплашило до смърт цяла Британия и докато е траело, тя от край до край е била обхваната от ужас. Всички църкви, обители и манастири били препълнени с богомолци и плачещи хора, които помислили, че настъпва краят на света. После научили, че авторът на това ужасно бедствие бил чужденец, един могъщ магьосник в двора на крал Артур, който можел да угаси слънцето като свещ и дори щял да го направи, ако в последния момент не изпросили неговото благоволение; той отменил магията и сега този същият човек бил уважаван и почитан заради безподобната си мощ, с която предпазил земята от унищожение и народите — от гибел. Като имате предвид, че всички вярваха това, и то без капка съмнение, можете да си представите защо от цяла Британия не остана ни един човек, който да не извърви пеша петдесет мили, за да ме види лично. Разбира се, навсякъде приказваха само за мене — за нищо друго не се говореше; даже към краля започнаха да проявяват по-малко интерес и почит. След около двадесет и четири часа започнаха да се върволят делегации и това продължи цели две недели. Кемелот и околностите му бяха претъпкани с народ. Налагаше се по дванадесет пъти на ден да се показвам пред тълпата благоговеещи поклонници. Това беше доста уморително и ми отнемаше много време, но, от друга страна, ми беше приятно да се чувствувам знаменит, заобиколен от поклонници.

Брат Мерлин зеленееше от яд и завист, а на мен това ми доставяше голямо удоволствие. Едно само не можех да проумея: никой не ми поиска автограф. Говорих за това и с Кларънс. Трябваше да му обяснявам какво е автограф! Той каза, че в цялата страна никой не умее нито да чете, нито да пише освен няколко десетки попове. Ама че страна!

И още нещо ме тревожеше донякъде: насъбралите се тълпи жадуваха за нови чудеса. Това беше естествено — добре е да се върнеш у дома си от далечното странствуване и да се похвалиш, че си видял със собствените си очи човека, комуто се подчинява слънцето — тъй ще се издигнеш в очите на съседите си; но още по-добре е да можеш да кажеш, че си видял с очите си как той върши чудеса. Като помислиш само колко отдалеч се бяха вдигнали хората, за да дойдат да ги видят! Във всеки случай здравата ме притискаха. Предстоеше и едно лунно затъмнение, аз знаех деня и часа, но дотогава имаше още доста време — две години. Какво не бих дал да можех да го преместя и пусна в действие сега, когато на пазара имаше толкова голямо търсене на затъмнения. Жалко, че едно затъмнение щеше да отиде на вятъра! То щеше да дойде тогава, когато нямаше да имам никаква полза от него. Ако то беше насрочено за след един месец, аз бих го продал предварително. Ала цели две години не можех да чакам. И затова престанах да мисля за него.

Пък и Кларънс подуши, че старият Мерлин се е заел ревностно да всява смут сред народа. Той разпространявал слухове, че съм бил мошеник. Единствената причина, дето не съм правел чудеса, била, че не съм можел. Разбрах, че трябва да предприема нещо. Набързо изработих план за действие. Като се възползвах от правата си на върховен представител на изпълнителната власт, заповядах на първо време да хвърлят Мерлин в тъмница, и то в същата килия, която заемах аз преди. След това заповядах да се разгласи публично чрез херолди и глашатаи, че през следващите четиринадесет дни ще бъда зает с държавни работи. Когато изтече това време, ще си дам почивка и ще вдигна във въздуха каменната кула на Мерлин с огън, пратен от небето; а междувременно лицата, които разпространяват за мен злостни сплетни, които и да са те, да си вземат бележка. По-нататък предупреждавах, че засега ще направя само тази магия; ако и след това има все още някои недоволни и ако продължат да мърморят, да знаят, че ще ги превърна в коне, за да бъдат поне полезни. Спокойствието бе възстановено.

Доверих се отчасти на Кларънс и ние се заловихме тайно за работа. Обясних му, че следва да бъде извършено чудо, за което е необходимо известно приготовление. И ако някой започне да бърбори за това приготовление, ще бъде поразен от смърт. Това му затвори устата. Нелегално приготвихме десетина крини първокачествен барут и под мое ръководство оръжейниците измайсториха гръмоотвод и няколко проводника. Старата каменна кула беше твърде масивна, но и доста занемарена. Построена още в римско време, тя беше преживяла четиристотин години. Със своеобразна, сурова красота тя беше обвита от горе до долу с бръшлян като с ризница; стърчеше върху едно самотно възвишение на около половин миля от замъка, откъдето се виждаше добре.

Работехме само нощем. Пренесохме барута в кулата, извадихме по няколко камъка от вътрешния зид и спуснахме вътре една част от експлозива. Стената в основите беше около четири метра и половина дебела. Заредихме дванадесет такива празнини. С това количество барут можехме да хвърлим във въздуха даже и лондонския Тауър. На тринадесетата нощ издигнахме гръмоотвода, свързахме го с проводниците, които отведохме в отделните заряди. Още от деня на оповестяването всички избягваха местността около кулата; но на четиринадесетия ден намерих за добре да предупредя чрез херолди никой да не пристъпва по-близо от половин миля. А след това прибавих, че ще извърша чудо в следните двайсет и четири часа, кога именно — още не зная. И за това ще дам своевременно знак; ако бъде ден, от кулите на замъка ще се развеят флагове; ако е нощ, на същите места ще запаля факли.

Бури напоследък имаше доста често и затова не се страхувах от неуспех. Нямаше да има особено значение, ако сеансът се забавеше с ден или два. В такъв случай можех да обясня, че съм отрупан с държавни работи и народът трябва да почака.

Отначало денят беше ослепително слънчев — едва ли не първият безоблачен ден от три седмици насам; така става винаги. Аз се уединих и наблюдавах времето. Кларънс често притичваше, за да ми съобщи, че всеобщото възбуждение постоянно нараства, че цялата околност била претъпкана от народ и докъдето могло да се види от бойниците, все още прииждали хора. Най-после на смрачаване започна да духа вятър и се появи облак тъкмо оттам, откъдето трябваше. Известно време наблюдавах как далечният облак нараства и става все по-тъмен и по-тъмен. Реших, че е настъпил моментът за моето появяване. Заповядах да запалят факлите, да освободят Мерлин и да ми го доведат. Четвърт час по-късно се качих на терасата; там вече се беше разположил кралят с целия двор — всички се взираха в мрака и не изпускаха от очи Мерлиновата кула. Дотолкова се беше стъмнило, че почти нищо не се виждаше. Хората и старинните кули на замъка, ту обагрени от червенината на горящия катран, ту тъмнеещи, представляваха живописна картина в тъмната нощ.

Появи се Мерлин, доста клюмнал. Казах му:

— Ти искаше да ме изгорят жив, без да ти бях сторил зло. Преди известно време се опита да накърниш професионалната ми чест. Заради всичко това ще извикам огъня от небето и ще пръсна кулата ти. Но справедливо е да ти дам възможност да проявиш могъществото си. Ако си в състояние да разпръснеш магиите ми и разсееш небесния огън, хайде, действувай! Сега е твой ред!

— Мога, прекрасни сър, и ще го сторя! Не се съмнявай.

Той описа един въображаем кръг върху плочите и възпламени няколко зрънца от някакъв прах. Издигна се облаче благовонен дим, от което всички отстъпиха и се прекръстиха уплашено; после той започна да мърмори нещо на себе си и да размахва ръце във въздуха. Все повече и повече изпадаше в транс, докато накрая го обхвана истинска лудост; ръцете му гребяха във въздуха като крилата на вятърна мелница. В това време бурята съвсем се приближи. Поривите на вятъра раздухваха тревожно пламъците на факлите и караха сенките да се люлеят по стените. Първите тежки дъждовни капки зачукаха по плочите. Хоризонтът бе тъмен като катран, забляскаха светкавици. Моят гръмоотвод вече трябваше да влезе в действие. Моментът дойде! Аз казах:

— Дадох ти достатъчно време. Ти имаше възможност да направиш заклинания; не ти пречих. Вижда се, че заклинанията ти са слаби, че не те бива за нищо. Сега е ред да започна аз.

Замахнах три пъти с ръка; раздаде се оглушителен трясък и старата кула полетя на парчета във въздуха, последвана от гигантски огнен, като вулкан, стълб, който превърна нощта в ден и освети хилядите примрели и изпопадали на земята от страх хорица. До края на седмицата валя дъжд от мазилка и тухли — така гласяха слуховете. А всъщност действителността беше малко по-умерена.

Доста ефектно чудо. Огромната тълпа от любопитни изведнъж изчезна. На следната заран по калната земя се виждаха хиляди следи, но всички водеха навън. Ако сега обявях, че възнамерявам да извърша ново чудо, не бих могъл да събера зрители даже и с помощта на шерифа.

Акциите на Мерлин съвсем паднаха. Кралят искаше да му отнеме заплатата, дори възнамеряваше да го заточи, но аз се намесих. Казах, че все още бихме могли да го използваме да предсказва времето и ветровете или за други подобни дреболии. Дори изказах готовност да му помагам, в случай че жалките му салонни фокуси започнат да се вкисват.

От кулата му не остана и камък, но аз накарах правителството отново да му я построи и го посъветвах да я даде под наем. Той обаче беше прекалено високомерен, за да го направи. Не чувстваше към мен никаква признателност, дори едно „благодаря“ не ми каза. Такъв твърдоглав старичок беше, че просто няма накъде повече.

Впрочем не можеш да очакваш да бъде любезен човекът, когото толкова си унижил.