Марк Твен
Един янки в двора на крал Артур (24)

XXI
Поклонниците

Най-после се добрах до постеля! Чувствувах се неизказано уморен. Как приятно и сладко е да изпънеш тялото си и да отпуснеш отеклите мускули! Но трябваше да се задоволя само с това — за заспиване и дума не можеше да става. Аристократките квичаха, грухтяха из коридорите и залите като на дяволско сборище. Не ме оставиха да заспя. А когато не спя, разбира се, размишлявам. Размишлявах главно за интересното заблуждение на Сенди.

Тя беше без съмнение напълно нормална, доколкото в кралството се раждаха такива, обаче от моя гледна точка се държеше като умопомрачена. Това е то силата на възпитанието, внушението и образованието! Могат да накарат човека да повярва във всичко. Като се поставих на мястото на Сенди, се убедих, че тя съвсем не е умопомрачена. Ако тя застанеше на мое място, щеше без усилие да разбере колко лесно човек може да мине за луд в очите на онзи, когото са учили и възпитавали другояче. Ако кажех на Сенди, че съм виждал вагон, който без всякакви заклинания се носи с петдесет мили в час, че съм виждал човек, който, без да е магьосник, се качва в кошница и лети над облаците, че сам аз, без помощта на магии и вълшебства, съм разговарял с човек, намиращ се на стотици мили разстояние от мен, тя веднага би ме помислила за умопобъркан. Всички около нея вярваха в магиите и никой не се съмняваше в тяхното съществуване. Населението на Артуровото кралство не се съмняваше във възможността да бъде превърнат един замък в кочина и обитателите му — в свине, както жителите на Кънектикът не се съмняват във възможността да говорят по телефон. И в двата случая всяко съмнение би било неопровержимо доказателство за смахнатост. Да, трябва да призная, че Сенди беше напълно нормална. А за да ме счита тя за нормален, трябваше да запазя за себе си сведенията за действуващите без заклинания локомотиви, балони, телефони. Аз вярвах, че Земята не е плоска, че не е подпряна на стълбове и над нея няма покривало, което да я защитава от водата, запълваща цялото небесно пространство. Но понеже бях единственият в кралството човек, който застъпва такива нечестиви и престъпни възгледи, най-добре беше да си мълча, ако не исках да ме сочат като смахнат.

На сутринта Сенди събра свинете и им поднесе закуска, обслужвайки ги с такава дълбока почтителност, каквато родените на нейния остров, древни и съвременни, винаги изпитват към хората със знатен произход независимо от умствените им и нравствени качества. И на мене биха сложили при свинете, ако произхождението ми съответствуваше на високото положение, което заемах. Но като човек с обикновен произход бях принуден да ям отделно от тях, и, честно казано, не се оплаквах. Ние със Сенди закусихме на отделна маса. Стопаните на къщата ги нямаше. Попитах:

— Голямо ли ви е семейството, Сенди, и къде е то?

— Семейство?

— Да.

— Какво семейство, добри ми лорде?

— Как какво семейство — твоето семейство.

— Да си призная, не те разбирам. Аз нямам никакво семейство.

— Нямаш семейство? Та това не е ли вашият дом, Сенди?

— Не, защо пък моят дом. Аз нямам никакъв дом.

— Но чия е тогава тази къща?

— О, да знаех, с удоволствие щях да ви отговоря.

— Как, ти не познаваш дори стопаните на къщата! Но кой ни е поканил тук?

— Никой не ни е канил. Ние сами дойдохме и това си е.

— Но слушай, момиче, това е такава постъпка… Та това е върхът на безобразието! Ние се вмъкваме най-нахално в чужда къща, претъпкваме я догоре с най-изисканата аристокрация, каквато досега е отглеждана под слънцето, и накрая излиза, че не знаем дори името на хазаина. Как можа да се осмелиш! Това е необикновено нахалство! Бях сигурен, че тук е твоят дом. Какво ще каже стопанинът?

— Какво ще каже ли? Че какво друго може да каже, освен да ни благодари.

— Да благодари? За какво?

По лицето й се изписа пълно недоумение.

— Наистина, сър, вие смутихте разсъдъка ми със странни думи. Нима мислите, че на хазаина ще му се падне втори път високата чест да приеме такива важни гости, каквито благодарение на нас го удостояват с посещението си?

— Не, моля ти се, не! Такава чест никога вече не ще му се падне. Дори се басирам, че за първи път е удостоен с такова приятно посещение.

— И значи той трябва да е благодарен и нека прояви благодарността си със слова и смирение. Ако постъпи иначе, той е куче или потомък и прародител на кучета.

Положението, в което бяхме изпаднали, ми се струваше неловко. Опасявах се да не се влоши още повече. Може би най-благоразумното ще бъде да подберем свинете и да се махаме. Затова казах:

— Напразно се маем, Сенди. Време е да съберем нашите аристократки и да тръгнем на път.

— Къде, благородни сър Майсторе?

— Как къде? Нали трябва да ги придружим до домовете им?

— Ах, чуйте го само какво приказва! Та те са от всички краища на земята! Всяка да бъде заведена в своя дом?! Но нима мислите, че сме в състояние да извършим всички тия пътешествия през краткия си живот, чийто близък край е бил определен от този, който е създал и живота, и смъртта, който е създал Адама прегрешившия, който под изкушението на една жена е прегрешил, която под съблазънта на най-величайшия враг на човечеството, змията на княз Сатана, която от векове се влачи към този зъл грях с непреодолима злоба и завист, свиваща гнездо в неговото сърце заради несбъднатите негови честолюбиви желания, които бяха разкривали и загрозили духа му, някога тъй чист и непорочен, щото му бе позволено да обитава заедно с лъчезарните тълпи на своите братя за слава на самите небеса, където витаят само достойните и…

— Да го вземат мътните!

— Милорд!

— Ти знаеш, че сега нямаме време за такива дълги разсъждения. Щяхме да заведем всичките по домовете им за времето, което ти изгуби в доказване, че не ще успеем да ги заведем. Не трябва да се говори, а да се действува. Позадържай малко езика си, спирай мелницата. Сега не е време за дърдорене. По-малко думи, повече дела. Кой ще заведе аристокрацията по домовете й?

— Техните приятели. Те ще дойдат от всички краища на земята.

Тези думи паднаха като гръм от ясно небе. Беше така приятно, както е приятно на затворника съобщението за помилване. Разбира се, Сенди ще остане тук със своите принцеси.

— Е, тогава, Сенди, тъй като доведохме до благополучен край възложената ни работа, аз трябва да отида при краля и да му докладвам и ако някога пак…

— Аз съм готова. Ще тръгна с теб.

Помилването беше отменено.

— Как? Ще дойдеш с мен? Защо?

— Нима съм способна да изменя на рицаря си? Такава измяна би ме покрила с безчестие. Аз не бива да се разделям с теб дотогава, докато някой друг рицар в рицарски двубой на полето на честта не те победи и не ме отвлече. Бих била достойна за осъждане, ако допуснех дори в мислите си, че такова нещо може да се случи.

„Избран за дълго — въздъхнах. — Няма що, трябва поне да се постарая да извлека някаква полза от това.“ Казах й:

— Добре. Тогава да тръгваме веднага.

Докато тя проливаше прощални сълзи за свинете, аз подарих цялата кралска аристокрация на слугите. Помолих ги да вземат метли и да изметат пода на помещенията, в които се бяха разполагали и разхождали знатните дами, но слугите заявиха, че не си струва трудът. Освен това метенето би нарушило традицията и би дало повод за различни тълкувания… Нарушението на традицията — това бе достатъчно. Британският народ е способен на всякакво престъпление, само не на такова, което нарушава традицията. Слугите заявиха, че ще постъпят според традицията, съществуваща от незапомнени времена и осветена от самата старинност: те ще посипят пода на стаите и коридорите с прясна слама и по този начин ще скрият следите от посещението на аристократичните гости. Това беше някаква сатира на природата. Методът беше научен, геологически. Увековечаваха се родовата аристократична история чрез напластяване. В по-късни времена археологът, след като се порови в пластовете, би могъл да установи според остатъците от всеки период какви промени са ставали в храненето на едно семейство в течение на стотици години.

Същия ден тръгнахме на път и попаднахме на едно шествие от поклонници. Макар да не беше в нашата посока, присъединихме се към него, защото с всеки изминал час у мен се затвърдяваше убеждението, че ако искам да управлявам мъдро тази страна, трябва хубавичко да я изуча, и то не по чужди разкази, а по пътя на логичното наблюдение.

Тази сбирщина от поклонници твърде много ми напомняше описанията на Чосър^[1]. В нея можеха да се срещнат всички носии, всички занаяти от тогавашна Англия. Тук имаше млади и стари мъже, млади и стари жени, хора весели и хора тъжни. Те пътуваха на мулета и коне, но не забелязах нито едно дамско седло. То се е появило в Англия почти деветстотин години по-късно.

Това беше добродушна, дружелюбна, общителна тълпа; набожна, щастлива, весела, предразположена към несъзнателни грубости и невинни цинизми. Разказите, които тези хора смятаха за весели, минаваха безконечно от уста в уста и засрамваха слушателите толкова, колкото биха засрамили и най-доброто английско общество дванадесет века по-късно. Те пущаха весели шеги, достойни за английското остроумие от първата четвърт на деветнадесетото столетие, и предизвикваха всеобщ възторг. От време на време някоя крилата дума политаше от единия край на процесията и пътят й можеше да се проследи по здравия смях, който се раздаваше ту тук, ту там, както и по срамежливата руменина, пламнала по муцуните на мулетата. Сенди знаеше къде отиват поклонниците и веднага ми съобщи за това: те пътуват за Свещената долина, за да получат благословията на отшелниците и да пият от чудотворната вода, която ще ги очисти от греховете им.

— Къде се намира този бански курорт?

— Той се намира на два дни път оттук, в пределите на страната, наречена Кукувиче кралство.

— Разкажи ми за този курорт, прочут ли е много?

— И още как! Няма по-знаменит от него. В стари времена там се поселил един игумен със своите монаси. По цялата земя нямало по-свети хора от тези. Те изучавали свещеното писание и не приказвали с никого, дори и един с друг, яли само гнили треви и нищо друго, спели на твърдата земя, много се молели, никога не се миели и не сменяли одеждите си, докато не се скапят на гърба им. Славата на тяхното свето въздържание се разпространила по цял свят и при тях започнали да отиват и бедни, и богати и всички ги почитали.

— Продължавай.

— Едно само било лошо: там нямало никаква вода. И игуменът се молел Богу да им даде и един ден, както се молел, в отговор, по някакво чудо, на едно пусто място от земята шурнал силен поток чиста вода. Но ето че злият дявол изкушил няколко слаби духом монаси и те започнали да молят игумена да построи баня. Игуменът се уморил да спори с тях и казал: „Нека да бъде вашето, амин“ — и изпълнил желанието им. Сега слушай какво значи да нарушиш угодната Богу девственост и да се отдадеш на чистотата, угодна на светската суета. Монасите влезли в банята и излезли оттам бели като сняг, но, уви, още същия ден Господ дал знамение и оскърбената вода от божия източник престанала да тече и изчезнала напълно. Изворът пресъхнал!

— Това все пак е милостива постъпка, Сенди, като се има предвид как в тая страна гледат на подобно престъпление.

— Възможно. Но това е било първото им прегрешение. А дотогава те водели безупречен живот и с нищо не се различавали от ангелите. Молитви, плач, изтезания на плътта — нищо не могло да накара извора да потече отново. Даже процесии, даже изгаряне на жертви, светени свещи пред светата Дева — нищо не помагало, цялата страна се удивлявала на божието наказание.

— Колко странно, че дори в този отрасъл на промишлеността има финансови кризи, през време на които цената на акциите спада до нула и всичко спира. Продължавай, Сенди.

— Минала една година и един ден. И добрият игумен, като се смирил, разрушил банята и изведнъж изчезнал гневът господен и водата отново рукнала изобилно от земята и си тече и до ден-днешен.

— Значи оттогава вече никой не се е мил?

— Онзи, който се опита да се изкъпе във водите, ще получи подарък въже, което много скоро ще му дотрябва.

— И оттогава светата обител процъфтява?

— О, още същия ден. Славата на това чудо се разнесла навсякъде, по цялата земя. И започнали да се стичат монаси от всички краища. Те идвали на стада като рибите. И манастирът строил здания до здания, расъл и се разширявал, докато приел всички пришълци в обятията си. Дошли и монахини. Те основали отделна обител на другия край на долината и те строили здания до здания, докато накрая израсъл голям женски манастир. Монасите и монахините били любезни едни към други, живеели си дружно и обединили своя труд, като издигнали превъзходен приют за подхвърлени деца — насред пътя между двата манастира.

— Ти искаше да ми разправиш за отшелниците, Сенди.

— И тука се стекли отшелници от всички краища на земята. Отшелникът благоденствува там, където има поклонници. В Свещената долина ще видите всякакви отшелници. Ако някой иска да види отшелник, какъвто не се среща никъде освен в далечните страни, нека се порови из ямите, пещерите и блатата на Свещената долина.

Аз тръгнах редом с един кръглолик, весел дебеланко и го заприказвах, за да се добера до още няколко зрънца истина. Едва се запознах с него и той, за най-голям мой ужас, започна да разказва с необикновено оживление същия онзи анекдот, който ми бе разправил сър Дайнадан в деня, когато сър Саграмор ми се разсърди и ме покани на двубой. Извиних се и се оттеглих назад, на опашката на шествието. Бях тъжен и отчаян: да можех да напусна този живот, пълен с тревоги, тази долина на сълзите, да сложа край на безпокойното кратко съществуване, помрачено от облаци и бури, в уморителна борба и постоянни поражения. Но се страхувах от смъртта при мисълта колко дълга е вечността и колко хора, които знаят този анекдот, са се преселили в нея. Малко след пладне настигнахме друго шествие. Но там нито сред старите, нито сред младите се забелязваше веселие. Нямаше ни шеги, ни смях, ни забавни постъпки, ни щастливи глупости. Между тях имаше и стари, и млади: побелели старци и баби, здрави мъже и жени на средна възраст, младоженци, момичета и момчета и три кърмачета. Дори децата не се усмихваха. Всички тези хора — а те бяха около петдесет — ходеха с оборени глави, лицата им носеха печат на безнадеждност, породена от дълги тежки изпитания и старо познанство с отчаянието. Те бяха роби. Ръцете и краката им бяха приковани с вериги към един кожен пояс. Всички, с изключение на децата, бяха скачени с една обща верига, която свързваше нашийниците им и ги принуждаваше да вървят в редици на разстояние две крачки един от друг.

Те кретаха пеша и бяха изминали триста мили за осемнадесет дни, хранени оскъдно и лошо. Нощем спели, без да свалят веригите си, накуп като свине. Около телата си носеха навити някакви парцали, но не можеше да се каже, че са облечени. Белезниците бяха протрили кожата на глезените им и раните гъмжеха от червеи. Босите им крака бяха изподрани. Всички до един куцаха. В началото на пътуването тези нещастници били стотина на брой, но половината от тях разпродали по пътя. Търговецът, който ги караше, яздеше на кон отстрани и размахваше камшик с къса дръжка, разплетен на много възлести ремъчета в края. С този камшик пляскаше по раменете ония, които се люшкаха от умора и болки, и ги стряскаше отново. Той мълчеше. Камшикът изразяваше желанието му по-красноречиво от всякаква реч. Нито един от тези нещастници не повдигна очи, когато се изравнихме с тях; като че ли не забелязваха нашето присъствие. Те вървяха безмълвно и всеки път, когато четиридесет и тримата човеци повдигаха едновременно крак, веригата, подръпвана от единия до другия край, мрачно подрънкваше. В движението си редиците вдигаха около себе си облаци прах.

Той се напластяваше в дебел слой по лицата им. Такъв пласт сте виждали по мебелите на някоя безлюдна къща и сте писали с пръсти по него своите празни мисли. Спомних си за това, когато видях по прашните лица на младите майки, чиито кърмачета бяха близо до смъртта и свободата, такива красноречиви думи, каквито само сърцата могат да пишат — следите на сълзите им! Една от тези майки беше почти дете и ме заболя сърцето, когато прочетох по лицето й това писмо, защото бе написано със сълзите на детенцето, а то не трябваше да знае никакви грижи, наслаждавайки се на зората на живота; и, разбира се…

Тя се препъна, изтощена от умора, и веднага върху й се стовари камшикът, обелвайки кожата на голото й рамо. Подскочих, сякаш мен бяха ударили. Търговецът спря робите и слезе от коня. Той вдигна врява, руга и крещя, че тази негодна девойка го е измъчила със своята леност и тъй като днес беше последният ден, в който тя се намираше под негова власт, той поиска да оправи сметките си с нея. Тя падна на колене, протегна ръце и в плач и ужас започна да го моли, но той не обърна внимание на това. Измъкна от ръцете й детенцето и заповяда на един от мъжете роби, най-близкия й съсед по окови, да я повали на земята, да я разсъблече и да я държи, а той като побеснял започна да я бие до кръв с камшика по гърба; тя плачеше жално и се дърпаше. Един от мъжете, които я държаха, отвърна лицето си и за тази проява на състрадание бе обруган и бит.

Поклонниците стояха, гледаха и обсъждаха като вещи лица дали онзи владее добре камшика. Расли цял живот в робство, те бяха дотам загрубели, че не бяха свободни да погледнат това изтезание от друга гледна точка. Ето как робството умъртвява и най-добрите чувства, а поклонниците бяха добросърдечни хора и в никакъв случай не биха позволили на този човек да се отнася така дори с кон.

Искаше ми се да прекратя изтезанието, да освободя робите, но не биваше. Не биваше да се бъркам толкова често в чуждите работи и да се прочувам като човек, който нарушава законите и не зачита правата на гражданите. Дадох си дума, че ако остана жив и не загубя властта си, ще унищожа робството. Исках да бъда палач на робството, но трябваше да се старая да стана палач по волята народна.

Край пътя имаше ковачница. Земевладелецът, който беше купил още преди това на няколко мили оттук тази млада жена, причака шествието на робите, за да й свали оковите, разковаха я. Между купувача и търговеца се завърза спор кой да плати на ковача. Едва я освободиха, и тя се спусна с плач в обятията на онзи роб, който се бе отвърнал, като я биеха. Той я притисна към гърдите си, обсипа разплаканото й лице и лицето на детенцето с целувки и ги ороси със сълзите си. Досетих се. Разпитах. Имал съм право: те бяха мъж и жена. Разделиха ги насила. Жената поведоха нататък, тя се раздираше от плач, блъскаше и викаше като луда, докато завоят не я скри от погледите ни. Но и след това до нас долитаха отдалечаващите се ридания. А как се държеше мъжът и бащата, който никога вече нямаше да види жена си и детенцето си? Нямах сили да го погледна и се обърнах настрани, но знаех, че тази картина няма да се изличи от паметта ми. Тя и сега стои пред очите ми и всякога, когато си спомня за нея, сърцето ми се къса.

Прекарахме нощта в един селски хан. На следната заран, като станах и погледнах навън, забелязах в златното утринно сияние препускащ конник и веднага познах един от моите рицари — сър Озана льо Кюр Харди. Този джентълмен работеше в отдела за мъжка мода и по-специално по разпространението на цилиндри. Той беше изцяло обкован с желязо, доспехите му за онова време бяха прелестни, само вместо шлем на главата си носеше лъскав кюнец и представляваше такова смешно зрелище, каквото всеки би желал да види. И това влизаше в тайния ми план: да премахна рицарството, като го направя смешно и абсурдно. На седлото на сър Озана висяха кожени кутии за шапки и всеки път, когато победеше някой странствуващ рицар, той му заповядваше да постъпи на служба при мене и го задължаваше да носи цилиндър. Спуснах се към Озана, за да го поздравя и науча новини.

— Как върви търговията? — го попитах.

— Останаха ми само четири парчета. А когато напуснах Кемелот, имах шестнадесет!

— Та вие сте извършили славни подвизи, сър Озана! Къде странствувахте напоследък?

— Ако позволите, сър, току-що идвам от Свещената долина.

— Аз тъкмо там отивам. Е, как е при монасите? Има ли нещо ново?

— О, не ме питайте… Хей, момче, вземи коня ми! Нахрани го добре и ще си заслужиш петака. Закарай го в конюшнята и слушай какво ти казвам… Ох!… Сър, нося ви скръбни вести… А, тука има и поклонници? О, чуйте ме, добри хора, макар вестта, която нося, да ви потопи в печал, защото не ще намерите това, което търсите, и желанията ви ще останат несбъднати! Да умра, ако лъжа: случи се нещо, което не е видено от двеста години насам! Но нещастието, което преди двеста години сполетя Свещената долина по волята на Всевишния, беше предизвикано по понятни причини, а сега…

— Чудотворният извор пресъхна! — нададоха вик едновременно двадесет гърла.

— Вие сами казахте това, което видях и щях да ви кажа!

— Дали не се е изкъпал пак някой?

— Едни мислят така, но повечето от хората не вярват. Предполага се, че е извършен друг грях, но какъв — никой не проумява.

— И как понасят монасите бедствието?

— С думи не може да се опише! От девет дни изворът е вече сух. Оттогава не са престанали молитвите, бденията, процесиите, оттогава те не знаят що е ден, що е нощ. Монасите, монахините и подхвърленичетата вече така се умориха, че загубиха глас, и понеже не могат да се молят гласно, разнасят молитви, написани на пергамент. И накрая изпратиха за вас, сър Майсторе, да опитате с вашите магии и заклинания, а за всеки случай поканиха и Мерлин. От три дни той е вече там и заяви, че ще върне водата, ако ще би да се пръсне земята и да се разтурят всички земни царства. И той е започнал много усърдно с една магия и призовава на помощ всичките сили на ада, обаче досега не се е появила даже и толкова влага, колкото се събира на медно огледалце, когато дъхнеш върху него, ако не броим ведрата пот, която пролива от зори до зори, упорствувайки в своите дела, и ако вие…

Поднесоха ни закуска, след закуската показах на сър Озана думите, които бях написал от вътрешната страна на цилиндъра му:

„Химически департамент — лабораторен отдел, секция G. Pxxp.

Изпратете два най-големи, два номер три и шест, номер четири заедно с всички необходими принадлежности, а също и двама обучени работници.“

И казах:

— Сега, храбри рицарю, тичайте колкото ви държат силите до Кемелот и покажете на Кларънс тази бележка. Нека изпрати незабавно в Свещената долина всичко, каквото му искам.

— Ще бъде изпълнено, сър Майстор! — каза той и отлетя.