Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Connecticut Yankee in King Arthur’s Court, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

III
Рицарите на кръглата маса

Разговорите на Кръглата маса бяха предимно монолози — разкази за приключенията, при които били хванати тези пленници, как били избити техните приятели и оръженосци и как им ограбили конете и оръжието. Доколкото можах да разбера, тези разбойнически нападения се вършеха не като отмъщение за нанесена обида, не заради някакви стари вражди, нито при внезапно избухнала свада. Не, това бяха чисто и просто двубои между съвсем непознати хора, които дори не са били представени един на друг и между които не е съществувала никаква причина за стълкновение. Неведнъж ми се е случвало да наблюдавам как непознати момчета при съвсем случайна среща се спускат едно срещу друго с общ вик: „Аз ще ти дам да разбереш!“ и започват бой. Но досега си мислех, че така правят само децата, че това е присъщо само на детската възраст. А тука видях как тези по-дърти момчета постъпват точно така и се гордеят със своите детинщини, без оглед на почтената си възраст.

И все пак имаше нещо много обаятелно у тези едри, простодушни същества — нещо привлекателно и мило. А в цялата им детска градина едва ли можеше да се събере и толкова мозък, че да стигне за стръв на една риболовна въдица. По-късно и това престана да ми прави впечатление; разбрах, че в подобно общество мозъкът въобще е ненужен — напротив, той щеше да пречи и да смущава обществото, да нарушава симетрията, а може би и да направи невъзможно цялото му съществуване.

Почти всички имаха приятни, мъжествени лица, а някои излъчваха такова достойнство, че биха разколебали и заглушили вашата дребнава критика. Особено сърдечна доброта и чистота лъхаше от лицето на мъжа, когото наричаха сър Галахад, а също и от лицето на краля. А в огромната фигура и благородната осанка на сър Ланчелот Езерний имаше наистина нещо величествено и внушително.

Внезапно се случи нещо, което привлече общото внимание върху този сър Ланчелот. По знак на един човек, вероятно церемониалмайстора, шест или седем пленници станаха, пристъпиха напред, паднаха на колене, вдигнаха ръце към галерията на дамите и запросиха благоволението на кралицата да бъде чута поне една тяхна дума. Дамата, която седеше на най-видно място сред тази цветна леха на женска красота и изящество, кимна с глава в знак на съгласие. Тогава един от пленниците заяви, че той и другарите му й се покоряват, като поставят съдбата си в нейни ръце: дали ще благоволи да ги помилва, или ще поиска откуп, или ще ги хвърли в тъмница, или ще пожелае смъртта им — това зависи от нея. Накрая той каза, че се явява по повелята на сър Кей Сенешалът, който ги бил пленил след победа в честен бой.

По лицата на всички се появи удивление и почуда; благородната усмивка изчезна от лицето на кралицата; при името на сър Кей тя остана явно разочарована. Пажът с язвителна насмешка ми прошепна на ухото:

— Сър Кей? Хайде де! Да стана идиот, ако това е вярно! В следните две хиляди години хората ще трябва да си дадат доста труд, за да сложат капак на тази нахална лъжа!

Очите на всички се насочиха изпитателно и строго към сър Кей. Но той се оказа на висотата на своето положение. Изправи се и величествено махна с ръка — така постигна целта си, прикова общото внимание. Той заяви, че ей сега ще разправи цялата история тъй, както е станала, придържайки се към фактите, без да прибавя нищо от себе си.

— … и тогава — каза той, — ако намерите, че някому се полагат чест и слава, то въздайте ги на онзи, който се показа най-силен от всички мъже, носили някога щит и копие и сражавали се с меч в редовете на воините Христови, отдайте я именно томува, който седи тук.

И той посочи сър Ланчелот. Добре обмислен номер, който порази всички!

Сетне сър Кей продължи да разказва как сър Ланчелот преди известно време, като търсел приключения, убил с едно замахване на меча си седем великани и освободил сто четиридесет и две девици и как после продължил нататък, като търсел все по-нови и по-нови приключения. Така той срещнал него (сър Кей) тъкмо когато последният водел отчаяна борба срещу девет чуждоземни рицари; как сър Ланчелот ги предизвикал веднага на бой и как ги победил и деветимата, как същата нощ той станал тихо, нахлузил ризницата на сър Кей, взел му коня и отишъл в далечни страни и в една само битка победил шестнадесет рицари, а в друга — трийсет и четири; и как всички тези победени рицари, както и предишните девет, той заставил да се закълнат, че ще се явят на Петдесетница в двора на крал Артур и ще се предадат на кралица Гиневра като пленници на сър Кей Сенешалът и плячка на рицарската му доблест; и ето че сега се явяват половин дузина от тях, а останалите щели да се явят, щом изцерели жестоките си рани.

Беше трогателно да се види как кралицата се изчервява и се усмихва, колко смутена и щастлива беше тя и как хвърляше крадешком погледи към сър Ланчелот, погледи, които в нашия Арканзас щяха да му костват сигурно живота.

Всички възвеличиха храбростта и великодушието на сър Ланчелот; колкото до мене, аз бях смаян как сам човек може да срази и да плени цели батальони от опитни воини. Споделих недоумението си с Кларънс, но този присмехулко отвърна:

— Ако сър Кей преди това си беше налял в корема още един мех с кисело вино, броят на победените щеше да се удвои.

Погледнах момчето; по лицето му премина облак на дълбока унилост. Проследих погледа му и забелязах, че един стар, белобрад човек в развяно черно расо се надига и застава на несигурните си крака до масата. Той леко залюля старата си глава и огледа присъстващите с воднистите си, блуждаещи очи. По лицата на всички се изписа същото страдалческо изражение, както по лицето на пажа — поглед на безмълвни създания, които съзнават, че трябва да страдат, без да се оплакват.

— Господи, пак започва — изпъшка момчето, — пак започва същата стара, уморителна история, която е разказвал вече хиляди пъти с едни и същи думи и която ще разказва до самата си смърт, винаги когато е налял вино във воденицата си за лъжи! Как не ме прибра Господ, та да не доживея този ден!

— Кой е този?

— Мерлин, могъщият лъжец и магьосник. Да го вземат мътните! Така ни е додеял със своята единствена приказка, че… Но всички се боят от него, защото владее бурите и мълниите и може с едно помръдване на пръста си да раздвижи дяволите от ада — иначе отдавна да сме му изкормили червата, за да открием и унищожим тази проклета приказка. Той винаги разказва в трето лице, за да се покаже скромен — проклет да бъде! Гръм да го порази! Събудете ме, моля, когато завърши.

Момчето отпусна глава на рамото ми и се престори на заспало.

Старикът започна своя разказ и скоро момчето наистина заспа; заспаха кучетата, заспаха придворните, заспаха лакеите и воините. Монотонният му глас се понесе бавно и от всички страни се зачу леко хъркане, също като приглушени акомпанименти от духови инструменти. Кой седеше, подпрял глава на ръцете си, кой се беше изтегнал назад и хъркаше с широко отворена уста; а мухите бръмчеха и хапеха необезпокоявани от никого; из стотици дупки наизлязоха плъхове и се разшетаха наоколо като у дома си; един от тях се изправи като катеричка върху главата на краля и хванал парченце сирене, с наивно безсрамие ронеше трохи върху лицето му. Една мирна картина, успокояваща уморените ми очи и измъчения ми дух!

Ето какво разказа старикът:

— И тъй, кралят и Мерлин се отправиха на дълъг път и стигнаха при един пустинник, който беше добър човек и велик знахар. Пустинникът прегледа раните на краля и му даде лековити мехлеми и кралят прекара там три дни и на четвъртия раните му бяха до толкова изцелени, че можеше и да язди, и да върви, и те си тръгнаха. И като яздеха, крал Артур каза: „Аз нямам меч!“ — „Няма значение — каза Мерлин, — тук наблизо има един меч и нека бъде твой! Аз ще наредя.“ И те продължиха нататък и стигнаха до едно голямо и дълбоко езеро; и езерото беше бистро и крал Артур видя на средата на езерото десница, облечена в ръкав от бяла златоткана свила, която държеше разкошен меч. „Ето — каза Мерлин, — това е мечът, за който говорех!“ В това време те видяха една девица да върви край езерото. „Коя е тая девица?“ — попита Артур. „Това е владетелката на езерото — каза Мерлин, — а насред езерото има една скала и там е най-прекрасният замък на света. Тази девица ще дойде при тебе и ако говориш учтиво с нея, ще ти даде меча.“ И тогава девицата дойде при Артур и го поздрави и той я поздрави. „Благородна дево — каза Артур, — чий е този меч, дето го държи ръката над водата? Бих желал да бъде мой, защото аз нямам меч!“ — „Сър Артур, кралю — отвърна девицата, — този меч е мой, но ако ми дадеш подарък, какъвто си поискам, то мечът ще стане твой.“ — „Заклевам се — каза Артур, — ще ти подаря всичко, каквото пожелаеш!“ — „Добре — каза девицата, — седни в тази рибарска лодка, греби до меча и го вземи заедно с ножницата, а аз ще си поискам подаръка, когато реша, че е дошло време.“ И тогава крал Артур и Мерлин слязоха от конете, завързаха ги за две дървета, качиха се на лодката и доплаваха до ръката, дето държеше меча. И крал Артур го хвана за дръжката и го измъкна. И в същия миг ръката потъна във водата, а те загребаха обратно до сушата и се качиха на конете си. И по пътя сър Артур видя красива шатра. „Чия е тази шатра?“ — „Това е шатрата на рицаря Пелинор — каза Мерлин, — с когото ти се би последния път, но той сега не е в шатрата, него го няма, той сега е зает в бой с един от твоите рицари, със славния Еглам; те се биха, докато сър Еглам побягна, за да се спаси от смърт, и сър Пелинор сега го гони чак до Карлион и ние ще го срещнем на големия друм.“ — „Много се радвам — каза Артур, — сега имам меч, ще се бия с него и ще си отмъстя.“ — „Господарю — каза Мерлин, — ти не бива да встъпваш в бой с него, защото този рицар сега е уморен от битки и преследване и не ти прави чест да го нападаш; на туй отгоре този рицар няма равен на себе си на този свят; затова те съветвам да го оставиш да мине покрай теб и той в скоро време ще ти направи добри услуги и когато умре, неговите синове ще ти служат. Ще дойде ден и ти ще бъдеш щастлив да му дадеш сестра си за невяста.“ — „Като го срещна, ще постъпя тъй, както ти ме съветваш“ — отвърна крал Артур. И сър Артур разгледа меча си и остана много доволен. „Кое ти харесва повече — каза Мерлин, — мечът или ножницата му?“ — „Повече ми харесва мечът“ — отвърна Артур. „Не е мъдър отговорът ти — каза Мерлин, — защото тази ножница е десет пъти по-скъпоценна от меча; докато имаш тази ножница, никой няма да те нарани и не ще изгубиш нито капка кръв; никога да не се разделяш с тази ножница.“ Близо до Карлион те срещнаха сър Пелинор, обаче Мерлин бе направил вече такава магия, че Пелинор не забеляза крал Артур и мина покрай него безмълвно. „Това ме учудва — каза крал Артур, — защо рицарят не каза нищо?“ — „Сър — отвърна Мерлин, — той не те видя! Защото ако те беше видял, едва ли щеше да се отървеш тъй лесно.“ И така те стигнаха до Карлион, където ги посрещнаха възрадвани рицарите на Артур. И като чуха за приключенията на краля, те се учудиха на смелостта, която той е имал, да излага кралската си особа на опасности. А всички придворни заявиха, че е приятно да се служи на такъв държавен глава, който, подобно на обикновените бедни рицари, сам излиза да търси приключения…