Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Diary of a Bad Year, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Дж. М. Кутси

Заглавие: Дневник на една лоша година

Преводач: Иглика Василева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Жанет 45 ООД

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Печатница: Полиграфически комплекс Жанет 45

Редактор: Жени Божилова

Художник: Христо Гочев

Коректор: София Несторова

ISBN: 978-954-491-681-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4603

История

  1. — Добавяне

24. За Достоевски

Снощи изчетох пета глава от втората част на „Братя Карамазови“, главата, в която Иван връща входния си билет за този свят, който Бог е създал, и се улових, че плача неутешимо.

 

 

Докато бях в Таунсвил, известно време работих като модел, почти на майтап. Ако искаш, влез в www.sunseasleep.com.au — това е каталог за поръчки по мрежата и там ще ме видиш в страниците за нощници, изглеждам страхотно, нищо че сама се хваля. Така че винаги бих могла да се върна към тази възможност, поне докато още ловя око, и това все пак е някаква утеха.

 

 

Не съм сигурна, че госпожа Сондърс разбра за какво намеквам, тя не е много на тоя свят, а и сеньор К. едва ли фигурира ясно в обхвата на нейния радар, но въпреки всичко си записа номера ми и обеща да се обади.

На него нищо не му казвайте, додадох. Обещайте ми. Не му казвайте, че съм се обаждала да питам за него. Не му казвайте, че съм разтревожена.

Тя обеща, доколкото можеше да се разчита на думите й.

 

 

Безброй пъти съм изчитал тези страници и преди това, но вместо да свикна с тяхното въздействие, откривам, че стоя пред тях все по-уязвим и по-уязвим. Защо? След като аз не симпатизирам на Иван, тоест на неговите жадуващи мъст разбирания. Точно обратното, според мен именно Христос е направил най-големия принос към политическата етика, като е казал на онеправданите и оскърбените сред нас да обърнат и другата си страна, защото само така кръговратът от отмъщения и разплати може да бъде прекъснат. Тогава защо въпреки всичко Иван ме кара да плача?

 

 

Не съм се чувала с Алан от месеци. След като скъсахме, ми се обаждаше всеки ден и много настояваше да се върна при него. Но така и не се реши да дойде лично, а моят начин да изпитам любовта на един мъж се състои в това да видя дали е готов да падне на колене пред мен, да ми поднесе букет червени рози, да ме помоли за прошка и да ми обещае да се поправи. Доста романтично, нали? И доста нереалистично също така.

 

 

А разтревожена ли съм всъщност? Не толкова, не както е било друг път. Ние всички ще умрем, той е стар, приготвил се е да си отиде, доколкото това изобщо е възможно. Какъв е смисълът да се мотаем на тая земя ей така, колкото да сме тук? Хубаво е, разбира се, когато можеш сам да се грижиш за себе си, но още като напуснах Сидни, се виждаше, че състоянието му се влошава, ръцете му трепереха и приличаше на изкуфял. След време ще трябва да се прости с апартамента си и да се премести в старчески дом, а това ще го довърши. Така че не толкова смъртта му ме тревожи, колкото онова, което може да му се случи, докато се стигне до нея. Госпожа Сондърс може и да има добро сърце, но госпожа Сондърс е просто съседка, докато аз винаги съм била нещо повече.

 

 

Отговорът няма нищо общо с етиката, нито с политиката, но има много общо с реториката. В тирадата си срещу прошката и опрощаването Иван най-безсрамно използва емоцията (деца мъченици) и окарикатуряването (жестоки помешчици), за да постигне целта си. Далеч по-силни в сравнение със същността на доводите му, които не са никак убедителни, са акцентите, които поставя върху страданието и личната болка на душата, неспособна да понесе ужасите на този свят. Именно гласът на Иван, постигнат от Достоевски, а не неговите разсъждения, ме бяха разчувствали.

 

 

Както и да е, Алан така и не дойде и аз престанах да отговарям на обажданията му, а и той в крайна сметка спря да ми се обажда. Предполагам, че си е намерил някоя друга. Не искам да знам, така че не ми казвай. По-добре изобщо да не беше напускал жена си. Но за това и аз имам вина. По-добре да си я беше търпял.

 

 

Защото аз съм тази, в която беше влюбен, макар и по старчески, но аз нямах нищо против, стига да не си въобразеше, че може да отиде по-далеч от това. Аз бях неговата секретария, неговата секретна ария, така му казах (на шега, разбира се), но той не отрече. Ако в топла пролетна нощ си бях дала труда да се заслушам, сигурно щях да чуя тихата му любовна песен нагоре по шахтата на асансьора. Той и свраката. Господин Меланхолия и господин Сврака в един любовно печален дует.

 

 

Истински ли са тези изтерзани гласове? Иван „наистина“ ли чувства онова, което твърди, че чувства, и дали в резултат на това читателят „наистина“ му състрадава? Отговорът на последния въпрос е обезпокоителен. Отговорът е Да. Това читателят веднага разпознава, още докато думите на Иван звучат в ушите му, докато още се пита истински ли вярва в това, което казва, докато още се пита дали и той не иска да стане и да го последва и самият той да върне билета си за този свят, докато още се пита дали това, което чете, не е само реторика („само“ реторика), докато — още шокиран — се пита как е възможно един християнин, Достоевски, един ученик на Христа да сложи в устата на Иван толкова силни думи — но дори сред плътното му слово е оставено достатъчно място, за да си помисли и следното: Слава тебе! Най-накрая я виждам пред себе си, решаващата битка във висините! И ако на някого (например на Альоша) бъде позволено да победи Иван с думи или с дела, тогава наистина словото Божие ще бъде завинаги защитено! Следователно, мисли си тогава човек, Слава, Фьодор Михайлович! Нека името ти звучи во веки веков в залите на славата!

 

 

Един приятелски съвет, преди да забравя. Плати на професионалист да ти изчисти твърдия диск. Вероятно ще ти струва стотина долара, но така ще си спестиш куп други пари. Погледни в „Жълтите страници“, в отдел компютърни услуги.

 

 

Ще замина за Сидни. Ще го направя. Ще взема ръката му в своята. Не мога да дойда с теб, така ще му кажа, това е против правилата. Не мога да дойда с теб, но какво ще направя ли? Ще ти държа ръката чак до външната врата. Там ще ме пуснеш и ще ми се усмихнеш, за да ми покажеш, че си смело момче, и ще се качиш на кораба или на каквото там трябва да се качиш. До вратата обаче ще държа ръката ти и ще се чувствам горда. След това ще изчистя. Ще разтребя апартамента ти и всичко ще сложа в ред. Ще хвърля „Руски кукли“ и другите ти лични неща в боклукчийската кофа, за да не трябва да се притесняваш там, от другата страна, за това какво хората ще говорят за теб тук, от нашата страна. Ще занеса дрехите ти в някой от магазините за благотворителна дейност. Ще пиша на мъжа в Германия, господин Витвох, или както там се казва, за да го уведомя, че това е краят на твоите Мнения, че повече няма да има.

 

 

Човек е благодарен и на Русия, на Матушка Русия, задето с такава безспорна убеденост ни е дала образците, към които сериозният писател трябва да се стреми, дори и когато му липсва всяка възможност да ги достигне: образците на учителя Толстой, от една страна, и на учителя Достоевски, от друга. С помощта на тези техни образци човек става по-добър творец, като под по-добър не разбирам по-сръчен и по-умел, а по-етичен. Защото те пропъждат нечистите претенции, проясняват зрението и укрепват десницата.

 

 

Знам, че получаваш много писма от почитатели, които хвърляш, но се надявам това да стигне до теб.

Сбогом,

Аня (също почитателка)

 

 

Всичко това ще му го обещая, ще държа ръката му, ще я стискам силно и ще го целуна по челото, истинска целувка, за да му напомня за това, което оставя след себе си. Лека нощ, сеньор К., ще пошепна в ухото му. Приятни сънища, пърхащи ангели и всичко останало.

Край