Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (32)

01. Един сън

Снощи — тревожен сън. Умрял съм, но още не съм напуснал света. Намирам се в компанията на жена, една от живите, по-млада от мен, която е била до леглото ми, когато съм умирал и е разбрала какво точно се случва. Прави всичко по силите си да смекчи удара от тази смърт, като в същото време гледа да ме предпази от другите хора, които изобщо не се интересуват от мен — в този вид, който съм придобил — и искат да умра час по-скоро.

Въпреки че ме закриля, тази млада жена не ме лъже. Тя също ми дава да разбера, че повече не мога да остана; и наистина, аз знам, че времето ми изтича, че разполагам с ден, най-много с два, че никакви протести и плачове, никакво вкопчване в живота не могат да променят това положение.

В съня аз преживявам първия ден от смъртта си, като непрекъснато се ослушвам да доловя признаци, че мъртвото ми тяло е рухнало. Дори се появява мъждукаща надежда, когато установявам колко добре се справям с нуждите на ежедневието (въпреки това внимавам да не се пресилвам).

Вчера сутринта — почукване на вратата. Портиерът Вини с хубавата си синя униформа. Писъмце за вас, казва ми. Писъмце ли, учудвам се. От господина в апартамент 108, уточнява Вини. За да ми бъде връчено лично, така ли, казвам. Лично, кимва Вини, който не е глупак. Колко странно, подмятам.

Писъмцето, което със същия успех можеше да бъде пуснато в пощенската кутия или заместено от едно простичко обаждане по телефона, но не, сеньор К. не вярва в телефона, гласи следното: Добра новина. Току-що изпратих ръкописа, над който и двамата се потрудихме доста. Това трябва да се отпразнува. Затова, ще ми позволиш ли да те поканя заедно със съпруга ти на питие и лека вечеря в моя апартамент утре, петък, към седем часа? Чудесната фирма за кетъринг „Федерика“ ще се погрижи за нас. Най-добри пожелания, Дж К.

P.S. Надявам се, че предложението ми не идва твърде късно.

Показах го на Алан. Да му откажа ли, попитах. Мога да бъда съвсем откровена с него. Заслужила съм си го. Мога да му кажа: съжалявам, но ще се чувстваме неловко, няма да ни е приятно.

После, на втория ден, докато уринирам, виждам как струята от жълта става червена и тогава разбирам, че всичко е истина, че това не е било сън, така да се каже. Малко по-късно, сякаш застанал извън тялото си, се чувам да казвам: „Не мога да изям тези макарони“. Побутнах настрана поставената пред мен чиния и още докато я побутвах, разбрах, че не съм в състояние да ям макарони, не съм в състояние да ям каквото и да било. Всъщност начинът, по който изтълкувах собствените си думи, се свеждаше до мисълта, че моите вътрешни органи вече са неизлечимо загнили.

И точно в този миг се събудих. Веднага разбрах, че онова, което бях сънувал, че продължилият дълго сън — толкова време, колкото отнема и да го разкажеш — е бил сън за собствената ми смърт и че все пак съм имал късмета да се събудя от него. Все още разполагам с някакво време, казах си с въздишка, но не посмях да заспя отново (въпреки че беше посред нощ), тъй като заспиването би означавало да се върна в съня.

Хрумна ми идея: да напиша роман от гледната точка на човек, който умира, който знае, че му остават два дни преди той — тоест неговото тяло — да грохне, да започне да се разлага и мирише, който вече няма никаква надежда, че може да постигне нещо в тези два дни, освен да поживее още малко, на когото всеки миг е пропит от мъка. Някои от хората в неговия свят просто вече не го забелязват (той е дух). Други го усещат, но всичко у него говори, че е ненужен, излишен и затова присъствието му ги дразни и те искат той да се махне и да ги остави да си живеят живота.

Не, отвърна ми Алан. Ще отидем. Той прави жест към нас и ние ще отговорим на жеста му. Въпрос на добри обноски. Така се прави. Трябва да поддържаш отношения с хората, дори когато не ги харесваш.

Не мога да разбера защо изобщо мразиш сеньор К. толкова много, след като нито веднъж дори не си разговарял с него.

Защото той ми е ясен. Познавам този тип хора. Ако твоят сеньор К. стане диктатор, макар и само за един ден, първата му заповед ще бъде да ме изправят до стената и да ме разстрелят. Според теб, това не е ли достатъчно основание за омраза?

И защо да го прави? Защо ще иска да те разстрелва?

Един от всички обаче, една жена, има по-сложно отношение към случващото се. Макар да й е мъчно, че той си отива, макар да разбира, че в момента преживява кризата на сбогуването, тя въпреки това е на мнение, че за него, както и за всички останали, ще е най-добре той да се примири с участта си и да умре.

Заглавие — нещо като „Безутешност“. Човек продължава да вярва, че някой някъде го обича толкова много, че може да го задържи, да не позволи да бъде откъснат от него. Но тази вяра е фалшива. В крайна сметка всяка любов се оказва умерена. Никой няма да си отиде с никого.

Историята на Евридика е погрешно разбрана. Онова, което ни разкрива тя, е самотата на смъртта. Евридика е в ада, още в гробните си одежди. Тя вярва, че Орфей я обича достатъчно силно, за да дойде да я спаси. И наистина, Орфей идва. Но накрая се оказва, че любовта, която изпитва Орфей, не е чак толкова силна. Той изоставя своята любима и се връща към собствения си живот.

Историята на Евридика ни напомня, че от мига на нашата смърт ние губим всякаква власт да избираме спътниците си. Подхванати от вихъра на предопределената ни съдба, не ни е дадено да решаваме редом с кого ще прекрачим във вечността.

Гръцкото схващане за оня свят ми се струва далеч по-истинско от християнското. Задгробният живот е място тъжно и мрачно.

Първо, защото хора като мен са превзели света от такива като него, и слава богу; и второ, защото така ще останеш незащитена от неговата старческа похотливост.

Алан, не изглупявай! Той просто иска да ме вземе в скута си и да ме гали. Иска да ми е дядо, а не любовник. Ще му кажа „не“. Ще му кажа, че не можем да отидем.

Не, в никакъв случай. Ще отидем.

Ти искаш ли да отидеш?

Да, искам да отида.