Включено в книгата
Оригинално заглавие
Diary of a Bad Year, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

02. За писмата от почитатели

С днешната поща пристига пакет с марка от Лозана. Съдържа ръкописно писмо от около шейсет страници под формата на дневник. Жената не се е подписала. Започва с това, че ме хвали за моите романи, след което става по-критична. Не съм разбирал нищо от жени, твърди тя, още по-малко от женската сексуална нагласа. Би трябвало да се ограничавам с описването на мъжки характери.

Разказва ми спомен, който пази още от детството си. Как нейният баща се прокрадвал скришом и започвал да я опипва там долу, докато тя лежи в кревата и се преструва на заспала. Сега, като се връща назад към случката, казва тя, разбира, че този епизод е оформил целия й живот така, че за нея е станало невъзможно да отвръща с взаимност на сексуални желания и е посял в сърцето й семето на отмъстителността спрямо всички мъже.

 

 

Така че отидохме. Очаквахме да е пълно с гости. Очаквахме да срещнем там литературен Сидни. Облякохме се официално. Но когато вратата се отвори, посрещна ни само сеньор К. със смрадливото си старо сако. Здрависа се с Алан. Колко мило, че дойдохте, каза му той. Аз получих дискретна двойна целувчица — по една на всяка буза. В дъното на апартамента се суетеше млада жена в черно с бяла престилка и поднос в ръка. Да пийнем шампанско, казва сеньор К.

Три чаши. Бяхме единствените гости.

Краят на тунела, обръща се сеньор К. към Алан. Не мога да се нахваля от твоята Аня, каква утеха и подкрепа ми беше само, докато траеше този мрачен период.

 

 

Подателката ми изглежда жена в зрелите години на средната възраст. Споменава за син над трийсет години, но не и за съпруг. Документът е официално адресиран до мен, но след първите няколко страници се вижда, че би могъл да бъде адресиран до всекиго в тази вселена, до всекиго, готов да изслуша нейните вопли. Приемам го като писмо, в бутилка, при това не първото, което вълните изхвърлят на моя бряг. Обикновено пишещите (предимно жени ми пращат подобни писания) твърдят, че се обръщат към мен, защото моите книги им говорели директно; но много скоро се оказва, че книгите им говорят по същия начин, по който, когато непознати си шушукат, ти се струва, че говорят за теб. Което ще рече, че съществува елемент на илюзия в това твърдение, както и параноя в начина на четене.

 

 

Много е забавно да гледаш как мъже се превземат един пред друг. Виждам го често в мъжката компания на Алан. Когато ме завлече със себе си на някое от събиранията в офиса, приятелите му не казват: О, какво парче си забърсал! Боже, какви цици! Какви крака! Дай ми я назаем за една нощ! Разрешавам ти да вземеш моята. Не, не го казват, но точно това проблясва като мълчалив разговор помежду им. Дори не мога да изброя колко много завоалирани и недотам предложения съм имала от така наречените приятели на Алан, направени не точно пред него, но за които Алан въпреки всичко винаги си е давал сметка, защото аз съм за това — затова ми купува дрехи и ме извежда навън сред хората; това е причината и да ме желае така необуздано след това, докато все още ме вижда през погледа на другите мъже като свежо, съблазнително и забранено парче.

 

 

Жената от Лозана се оплаква най-вече от самота. Създала си е защитен ритуал, в който вечер си ляга на музика, която пуска само като фон, настанява се удобно и чете книга, тоест потъва в нещо, което сама нарича блаженство. После обаче, когато започва да разсъждава върху положението си, блаженството се превръща в безпокойство. Наистина ли, пита се тя, това е най-добрият живот, който мога да си позволя — да лежа сама в леглото с книга в ръка? Толкова ли е хубаво да си добре уреден и преуспял гражданин на една образцова демокрация, с осигурен дом в сърцето на Европа? Противно на цялата й уреденост, тя става все по-неспокойна и по-неспокойна. Надига се, облича си пеньоара, обува си чехлите и хваща писалката.

Каквото посееш, това ще пожънеш. Аз пиша за неспокойни души и затова изпаднали в смут души откликват на написаното от мен.

 

 

А сеньор К., на седемдесет и две години, който с всеки изминал ден губи контрол над собствените си мускули и по всяка вероятност вече се напикава в гащите, казва: Каква утеха и подкрепа ми беше само твоята Аня!, а Алан веднага го тълкува с помощта на вечния мъжкарски код: Благодаря ти, че разреши на твоето момиче да ме посещава, да поклаща бедра пред очите ми и да разнася уханието си пред носа ми; мечтая си за нея, желая я по моя си старчески начин, какъв ли мъж си ти, а, какъв жребец, за да спечелиш такава жена! Да, отговаря Алан, много я бива във всичко, което прави; а сеньор К., както може да се очаква, веднага се хваща на въдицата на нарочно пуснатия намек.