Включено в книгата
Оригинално заглавие
Diary of a Bad Year, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Дж. М. Кутси

Заглавие: Дневник на една лоша година

Преводач: Иглика Василева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Жанет 45 ООД

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Печатница: Полиграфически комплекс Жанет 45

Редактор: Жени Божилова

Художник: Христо Гочев

Коректор: София Несторова

ISBN: 978-954-491-681-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4603


Първа част
Категорични мнения
12 септември 2005 — 31 май 2006

01. За произхода на държавата

Всяко описание на произхода на държавата започва от предпоставката, че „ние“ — не ние читателите, а някакво родово общо ние, толкова всеобхватно, че да не изключва никого — участва в нейното създаване. Докато всъщност единственото „ние“, което знаем — ние самите и близките ни, — са все хора, родени във вече съществуващата държава; нашите предци също са били родени в държава — колкото и назад във времето да се връщаме по техните следи. Държавата винаги е там преди нас.

(Всъщност доколко назад може да се връщаме? В Африка е общоприето да се смята, че след седмото поколение вече не правим разлика между история и мит.)

Ако въпреки всички свидетелства на здравия разум приемем предпоставката, че ние или нашите предци са създали държавата, тогава трябва да приемем и произтичащия от това извод: че ние или нашите предци сме имали възможност да създадем държавата под някаква друга форма; може би, също така, че бихме могли да я променим, ако вземем това колективно решение. Но истината е, че дори и колективно, на тези, които са „под управлението на“ държавата, които „принадлежат на“ държавата, ще им бъде много трудно наистина да променят нейната форма; те — ние — със сигурност сме безсилни да я премахнем.

Едва ли е във властта ни да променим формата на държавата и напълно невъзможно да я отменим, защото, застанали визави с държавата, ние сме безсилни и това е точната дума. В мита за възникването на държавата, както отбелязва Томас Хобс, нашето изпадане в безсилие е било доброволно: за да се спасим от насилието на безкрайните междуособни кръвопролития (набези след набези, отмъщения след отмъщения, вендети), ние, всеки индивидуално и поединично, сме преотстъпили на държавата правото да използва физическа сила (правото е сила, силата е право), с което сме прекрачили в сферата (в закрилата) на закона. Онези, които са предпочели или предпочитат да стоят извън този договор, живеят извън закона.

 

 

Видях я за пръв път в общата пералня. Беше късна сутрин през един тих пролетен ден; седях загледан във въртящото се пране, когато тази наистина изумителна млада жена влезе. Изумителна, защото последното нещо, което очаквах, беше това видение; и защото правата й рокля с доматен цвят беше изумително къса.

 

 

Законът закриля съобразяващите се с него граждани. Той дори закриля до известна степен и онзи, който, без да отрича силата на закона, въпреки това използва сила срещу своите съграждани — наказанието, предвидено за нарушителя, трябва да съответства на извършеното от него нарушение. Дори войникът, който е враг, доколкото е представител на противникова държава, макар и пленен, не трябва да бъде убиван. Но няма закон, който да защитава онзи, който е извън закона — човекът, вдигнал се на оръжие срещу собствената си държава, а именно държавата, която претендира, че той е нейна собственост.

Извън държавата (общността, statum civitatis), твърди Хобс, индивидът може да си мисли, че се радва на пълна свобода, но тази свобода не му носи нищо добро. От друга страна, вътре в рамките на държавата „всеки гражданин се ползва с толкова свобода, колкото му е нужно, за да живее добре и спокойно, (докато) достатъчно свобода е отнета от други, за да им се вземе страха… Равносметката: извън общността е империята на страстите, войните, страха, мизерията, опасностите, самотата, варварщината, невежеството, диващината; вътре в общността е империята на разума, мира, сигурността, богатството, великолепието, обществото, добрия вкус, науката и добронамереността.“

Онова, което Хобсовият мит за произхода не споменава, е, че предаването на властта в ръцете на държавата е необратимо. Отнето ни е правото на избор да променим мнението си, да решим, че монополът върху използването на сила, предоставен на държавата от закона, в крайна сметка не е онова, което искаме, че бихме предпочели да се върнем в естественото си състояние.

Ние се раждаме поданици. От мига на нашето раждане ние сме поданици. Един от белезите на това подчинение е свидетелството за раждане. Обиграната държава държи да удостоверява ражданията и ревностно пази този свой монопол. Или ти се дава (и то става част от тебе) свидетелство, издадено от държавата, чрез което придобиваш идентичност, която през целия ти живот дава възможност на държавата да те идентифицира и проследява (както се проследява престъпник); или живееш без самоличност и се самоосъждаш да съществуваш извън държавата като животно (животните не притежават документи за самоличност).

 

 

Моят вид вероятно също я е стреснал: грохнал възрастен мъж в ъгъла на помещението, който на пръв поглед прилича по-скоро на уличен просяк. Здрасти, каза тя невъзмутимо, след което продължи да си гледа работата, а именно, да изпразни две бели платнени торби в барабана на пералнята, който се пълнеше отгоре — торби, в които мъжкото бельо като че преобладаваше.

 

 

Не само че не можеш да прекрачиш в държавата без документ за раждане; ти, в очите на държавата, не можеш и да умреш, докато смъртта ти не бъде удостоверена — можеш да бъдеш освидетелстван като мъртвец само от служител, като самият той (тя) трябва да е упълномощен(а) за това от държавата. Държавата следи за установяването на смъртта с изключително усърдие — погледнете само огромната котерия от специалисти по съдебна медицина и бюрократи, които оглеждаха внимателно, фотографираха, мушкаха и подбутваха планината от човешки трупове след опустошителното цунами от декември 2004-та, с цел да се установи самоличността на всеки един от тях. Никакви средства не се пестят, за да се осигури пълно и точно преброяване на поданиците.

От това дали даден гражданин живее или умира, държавата не се интересува. Онова, което има значение за нея и за нейните регистри, е дали гражданинът е жив или мъртъв.

* * *

„Седемте самураи“ е филм, който напълно владее изразните си средства, но в същото време е достатъчно наивен. Занимава се простичко и директно с най-очевидното. По-точно, занимава се с раждането на държавата и го прави с шекспировска яснота и изчерпателност. Всъщност онова, което „Седемте самураи“ предлага, е преди всичко теорията на Куросава за произхода на държавата.

 

 

Хубав ден, подхвърлих. Така е, отговори тя с гръб към мен. Нова ли си? — попитах, имайки предвид дали е отскоро в „Сидънам Тауърс“, въпреки че и други значения са възможни, Отскоро ли си на тая земя?_ например. Не, отвърна тя. Как само скърца, колко е трудно да подкараш разговора. Живея на партера, продължих. Позволено ми е да предприемам такива маневри, нищо че ще минат за словоохотливост. Такова бъбриво старче, ще подхвърли тя пред собственика на розовата риза с бяла яка, едва се спасих от него, нали човек не иска да е груб. Живея на партера, и то от 1995-а, но все още не познавам всички съседи, казах. Така е, отвърна тя и млъкна, с което искаше да каже: Да, чух те много добре и съм напълно съгласна, истинска трагедия е да не познаваш що за хора са съседите ти, но така се живее в големия град — а пък мен ме чака работа, затова нека оставим тази размяна на любезности да отмре от само себе си, а?_

 

 

Историята, разказана във филма, е за едно село по време на политически метеж — тоест време, когато на практика държавата е престанала да съществува, — както и за отношенията на селяните с отряд въоръжени бандити. След като години наред са връхлитали селото като ураган, изнасилвали жените, избивали мъжете, които оказват съпротива и отмъквали всичките хранителни запаси, на бандитите изведнъж им хрумва да систематизират посещенията си, като се явяват в селото само веднъж годишно, за да си вземат, или по-скоро да изтръгнат със сила, своята лепта (данък). Което ще рече, че от плячкаджии, ограбващи селото, бандитите се превръщат в паразити.

И човек се досеща, че тези бандити сигурно си имат и други „умиротворени“ села, които контролират, че ги нападат по ротационен принцип и че, взети вкупом, те представляват територията, от която взимат налози. По всяка вероятност им се налага да се справят и с конкурентни банди, за да запазят властта си над определени села, въпреки че това не е показано във филма.

Бандитите все още не са започнали да живеят сред поданиците си, не са поели грижата за ежедневните им нужди, което ще рече, че още не са превърнали селяните в население от роби. По този начин Куросава предоставя на вниманието ни един много ранен етап в израстването на държавата.

Главното действие във филма започва, когато селяните си съставят план да наемат собствена банда от безмилостни главорези, в случая седемте безработни самураи от заглавието, за да ги закрилят от бандитите. Планът се оказва успешен, бандитите са победени (в по-голямата си част филмът показва схватки, стълкновения и боеве), а самураите побеждават. След като вече са видели как действа системата за закрила и изнудване, групата самураи — новите паразити — излизат пред селяните с едно предложение: срещу определена сума те, така да се каже, ще вземат селото под своя закрила, тоест ще заемат мястото на бандитите. И тук в един доста измислен и нереален край селяните отказват: приканват самураите да си тръгнат и те го правят.

 

 

Има черна-черна коса и е добре сложена. Кожата й излъчва някакво златисто сияние, искрящо_ може би е думата. Що се отнася до яркочервената рокля, това май не е дрехата, която би избрала, ако очакваше да срещне непознат мъж в общата пералня в единайсет сутринта в работен ден. Червена права рокля и кожени каишки. Каишки на краката, нещо като джапанки от кожа._

 

 

В наше време историята на Куросава за произхода на държавата още се разиграва в Африка, където шайки въоръжени мъже завземат властта — тоест завладяват националната хазна и механизмите за облагане на населението с данъци, ликвидират противниците си и обявяват Година първа от сътворението. Въпреки че в повечето случаи тези военни африкански банди не са нито по-големи, нито по-силни от групировките на организираната престъпност в Азия или Източна Европа, техните действия се отразяват почтително в медиите — дори в западните медии, — в рубриките за политика (световни новини) вместо в рубриките за престъпления.

Човек може да даде много примери и от Европа за раждането и прераждането на държавата. След вакуума във властта, който настъпва след поражението на армиите на Третия райх през 1944–45 г., съперничещи си банди се боричкат за властта в новоосвободените нации; кой къде ще вземе властта се определя от това кой коя чужда армия може да повика на помощ.

Дали през 1944 г. някой е казал на френския народ: Помислете: оттеглянето на нашите германски господари означава, че за един кратък период няма никой да ни управлява. Искаме ли да сложим край на този период, или, може би, искаме да го продължим завинаги — да станем първия народ в съвремието, който ще отхвърли държавата? Нека ние, като истински французи, използваме нашата нова и ненадейно придобита свобода, за да обсъдим въпроса без задръжки. Вероятно някой поет е изрекъл тези думи; но ако го е направил, гласът му със сигурност е бил заглушен на мига от въоръжените банди, които в този случай, както и във всички останали случаи, имат много повече общо една с друга, отколкото с народа.

* * *

Докато я наблюдавах, някаква болка, метафизическа болка, ме прониза, но не направих нищо да я потисна. Тя я усети интуитивно, разбра, че у стареца, седнал на пластмасовия стол в ъгъла, става нещо лично, нещо, свързано с възрастта, съжалението и сълзливостта за нещата. Което не й се понрави много, тъй като не беше искала да го предизвиква, въпреки че то беше преклонение пред нея, пред нейната красота и свежест, както и пред пестеливата дължина на роклята й. Ако идваше от някой друг, ако имаше по-просто и по-директно значение, тогава може би и тя щеше да е по-готова да го приветства, но от един възрастен мъж въпросното значение се разтваряше в тежка меланхолия, и то точно днес, в един толкова хубав ден, когато при това бързаш да свършиш всичките си задачи за деня.

 

 

Във времената на крале, на поданика му се казва: Ти си бил поданик на крал А, но сега крал А е мъртъв и ето че вече си поданик на крал Б. После идва демокрацията и за пръв път на поданика му се предоставя правото на избор: Как искаш? Да бъдеш (колективно) управляван от Гражданина А или от Гражданина Б?

Гражданинът винаги бива поставян пред свършен факт: в първия случай пред факта на неговото поданичество, а във втория — пред факта на неговото право на избор. Формата на избора не се дискутира. В избирателната бюлетина не пише: Искате ли А, или Б, или нито един от двамата? Със сигурност не пише: Искате ли А, или Б, или изобщо никого? Гражданинът, който иска да изрази неодобрението си към така предложената форма на избиране, има само една възможност пред себе си — да не гласува, или пък да унищожи избирателната бюлетина, но тогава неговият глас не се брои, с други думи, не се взима под внимание, игнорира се.

Изправен пред избора А или Б, имайки предвид типа личности А и типа Б, които обикновено се добират до избирателните списъци, повечето хора, обикновени хора, дълбоко в себе си са склонни да не изберат нито един от двамата. Ала това е само склонност, а държавата не борави със склонности. Те не са част от обменната валута в политиката. Това, с което държавата борави, са изборите. На обикновения човек му се ще да каже: Понякога съм склонен да посоча А, понякога — Б, но по-често ми се струва, че и двамата трябва да се махнат; или пък: Харесвам по нещичко у А и по нещичко у Б, но само понякога, иначе нито А, нито Б, а някой съвършено различен. Държавата обаче поклаща глава: Трябва да избереш, казва тя, или А, или Б.

* * *

Мина седмица преди да я видя отново — в луксозен жилищен блок като този не е никак лесно да проследиш съседите си, — и то само за миг, докато излизаше през външната врата; блесна пред погледа ми с бели опънати панталони, които показваха задник толкова съвършен, че можеше да се оприличи на ангелски. Боже, изпълни ми едно желание преди да умра, прошепнах; но после се засрамих от това твърде конкретно желание и го оттеглих.

 

 

Понастоящем „разпространението на демокрация“ в Близкия Изток, така както се върши от Съединените щати, означава разпространение на правилата на демокрацията. Тоест означава да кажеш на хората, че докато преди са нямали избор, сега имат. Преди са имали един А и нищо друго освен А; сега обаче те вече могат да избират между А и Б. „Разпространението на демокрация“ означава да се създадат условия за народа да избира свободно между А и Б. Разпространението на свобода и демокрация вървят ръка за ръка. Хората, ангажирани да популяризират свободата и демокрацията, не виждат никаква ирония в току-що даденото описание на процеса.

По време на Студената война обяснението от страна на западните демокрации относно забраната на техните комунистически партии е било, че партия, чиято прокламирана цел е унищожаването на демократичния процес, не бива да се допуска до участие в демократичния процес, който по същество се свежда до избор между А и Б.

* * *

Защо е толкова трудно да се каже нещо за политиката извън политиката? Защо не може да има разговор за политиката, който да не е сам по себе си политически? За Аристотел отговорът е, че политиката е вкоренена в човешката природа, което ще рече, че е част от нашата съдба, както монархията е съдбата на пчелния кошер. Да се стремим към систематично, надполитическо обсъждане на политиката е безсмислено.

 

 

От Вини, който отговаря за Северната кула на „Тауърс“, научих, че тя — като благоразумно я описах не като младата жена със съблазнително късата рокля или сега вече с елегантните бели панталони_, а само като младата жена с тъмна коса — е съпруга или най-малкото приятелка на бледия, винаги забързан, закръглен и вечно потен мъж, с когото пътищата ни се пресичат от време на време във фоайето и когото лично аз съм кръстил господин Абърдийн; и още, че не е нова в обичайния смисъл на думата, тъй като (заедно с господин А.) още от януари живеят в елегантен апартамент на последния етаж на същата тази Северна кула._