Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (12)

12. За педофилията

Сегашната истерия относно сексуалното малтретиране на деца, и не само въпросните деяния сами по себе си, но и фиктивното им изобразяване под формата на така наречената „детска порнография“, повдигат някои странни въпроси, свързани с липсата на последователност и дори логичност. Когато Стенли Кубрик снима „Лолита“ преди трийсет години, той успява да заобиколи съществуващото табу — в онези дни все още сравнително умерено, — като използва актриса, за която добре се знае, че не е дете и трудно може да бъде преобразена да изглежда така. Но в днешната атмосфера тази хитрост няма да мине: фактът (чистият факт, идеята), че белетристичната героиня е дете, ще прецака факта, че образът на екрана не е на дете. Когато става въпрос за секс с малолетни, законът, заедно с шумната подкрепа на общественото мнение, не е в състояние да прави никаква разлика, никакво разграничение.

Съществува един невинен, непринуден, дори рутинен начин да повдигнеш въпроса за децата. И в момента, в който произнеса първата дума, думата значи_, любопитството ми е съвсем невинно. Но между значи и втората дума, вие, дяволът винаги ме издебва и аз си представям Аня в лятна вечер как, плувнала в пот, потръпва в обятията на този червенокос Алан с лунички по раменете, как с радост разтваря утробата си за бликналите му мъжки сокове._

А, значи ми се караш, отвърнах. Моля те, приеми най-покорни извинения от един недостоен човек като мен.

Той ме изгледа строго. Къде съм казал „радио разговор“, попита.

Показах му мястото. Той се наведе, надникна, пак се наведе, задраска думата „радио“ и в полето бавно и с усилие написа с молив „със слушатели“. Ето, каза, сега по-добре ли е?

Много по-добре, казах. Зрението ти не е чак толкова зле.

Почти винаги носи вълнено сако с цвят на горчица, като че взето от гардероба на някой английски филм от петдесетте години, което мирише ужасно на изсъхнали лимонени обелки. Когато ме кара да прочета нещо, надничайки над рамото му, винаги си намирам извинение да не го направя. Трябва някоя нощ да се промъкна в апартамента му, да задигна това сако и да го занеса на химическо чистене. Или да го изгоря.

Как, за бога, се стигна до това положение на нещата? Преди феминистите да се намесят в разправията във втората половина на двайсети век, цензурата и стожерите на морала търпяха поражение след поражение и навсякъде бяха заели отбранителни позиции. По въпроса за порнографията обаче феминизмът, който в други отношения действа като прогресивно движение, реши да се сдружи с религиозните консерватори и тогава вече всичко се обърка. Ето защо днес, докато от една страна средствата за масово осведомяване безнаказано си позволяват все по-отвратително и по-отвратително показване на секса, от друга страна естетическите доводи, че в изкуството няма табута (изкуството „преработва“ своя материал, пречиствайки го от всичко грозно) и следователно творецът трябва да стои над закона, получиха шумна плесница. В няколко добре дефинирани области табуто удържа победа: не само определени изображения, предимно на секс с малолетни, бяха обявени извън закона с последващи жестоки наказания, но и дискусии на базата на въпросното табу се оказаха крайно нежелателни, да не кажем направо забранени.

Докато се стигне до произнасянето на едносричното вие_, тя вижда, по силата на някакво магическо преобразяване, или може би просто зървайки картината, отпечатана върху ретината ми, онова, което виждам и аз. Ако изчервяването е част от репертоара й, щеше да се изчерви. Но то не е. Какво имаш предвид, обажда се с хладен глас, дали използваме противозачатъчни средства ли? И пуска тънка усмивчица, сякаш ме приканва. Да, казва тя в отговор на собствения си въпрос, използваме противозачатъчни средства. Едно или друго._

Тези неща, дето ги преписвам, колко още има, питам го.

Ами тези неща, които ги преписваш, отвърна ми той, поне засега представляват различни мнения, мнения върху ежедневието ни, които се вместват в графата „разни“. Това „разни“ не е като роман с начало, среда и край. Не знам колко страници ще излязат. Всъщност колкото пожелаят германците.

Защо ги пишеш тия неща? Защо вместо тях не напишеш друг роман? Нали там ти е силата, в романите?

Роман ли? О, не. Вече нямам тази издръжливост. За да пишеш роман, трябва да си като Атлас, да крепиш целия свят върху плещите си и да го държиш там в продължение на месеци и години, докато нещата се избистрят от само себе си. Твърде тежка работа, особено в сегашното ми състояние.

Радикалната феминистка атака срещу порнографията, поведена от хора като Катарин Маккинън, преследваше постигането на две внушения. Първо, че изобразяването на възрастни мъже, които правят секс с деца (което ще рече или деца актьори, които играят деца, или пък актьори, независимо на каква възраст, които играят деца) поощрява насилието над действителни деца в реалния свят. Второ, че включването на деца или пък жени, които извършват полов акт пред камерата, представлява форма на сексуална експлоатация (в порнографската индустрия в съвременния й вид е разпространен доводът, че жените в нея действат по принуда).

Някои парливи хипотетични въпроси обаче се налагат от само себе си. Трябва ли да съществува забрана за публикуването в книжна форма на разказ — тоест авторска художествена проза, — в който, да речем, жена миньонче, актриса на двайсет години, играе пред камерата ролята на дете, което прави секс с възрастен мъж? Ако не, тогава защо да се въвежда забрана върху филмовата версия на същия този разказ, която не е нищо друго, освен прехвърляне от конвенционалните (вербални) изразни средства към естествените възможности на снимачната фотография?

Сега само да си посмял_, казват очите й — _само да си посмял да ме попиташ какви по-точно противозачатъчни средства?

Едно или друго, повтарям. Мм… няма да питам какви. Но нека ви предложа един добър съвет: не го оставяйте за много късно.

Въпреки това, продължих, ние всички си имаме мнение, особено по отношение на политиката. Ако обаче разкажеш някаква история, хората поне ще млъкнат и ще се заслушат. История или шега.

Историите сами се разказват, не ги разказват другите, рече ми той. Това научих след като цял живот съм работил с истории. Никога не се опитвай да се намесваш. Изчакай историята сама да ти проговори. Чакай и се надявай да не е по рождение глуха, няма и сляпа. Това го можех на младини. Можех да чакам търпеливо месеци наред. Сега се отегчавам. Разсейвам се.

А аз, престраших се да го попитам, аз ще намеря ли място сред твоите мнения? Изобщо имаш ли мнение за секретарки, което си готов да споделиш със света?

А какво да кажем за представянето на деца, които правят секс не с възрастни, а с други деца? Новата правоверна общоприетост май намеква, че онова, което е осъдително, не е идеята за секс между малолетни (повечето от тях водят активен полов живот, дори правят безразборен секс), нито показването на полов акт, истински или фиктивен, между актьори, които са малолетни, а присъствието на окото на възрастния в общата картина — или зад камерата, или в мрака на киносалона. Друг интересен въпрос: ако имаме филм, направен от малолетни с малолетни актьори, които правят секс, и после този филм се прожектира само пред публика от малолетни, дали тогава ще се сметне, че има нарушение на табуто? Вероятно не. Въпреки това неотдавна в един американски щат седемнайсетгодишно момче беше осъдено да лежи в затвора за това, че е правило секс с петнайсетгодишната си приятелка (момчето е било предадено на правосъдието от собствените си родители).

Що се отнася до секса между учители и ученици, толкова силно е възмущението в наше време, че изговарянето и на най-невинното застъпничество предизвиква надигане (буквално) на мощна вълна и плахият опит бива направо пометен от тоновете вода, които те заливат и изблъскват назад. Онова, срещу което се изправяш, когато си отвориш устата да изкажеш мнение, не е заглушаващото действие на цензора, а направо указ, който те осъжда на изгнание.

Като че говориш от собствен опит, казва ми тя. Нямаш ли деца?

Не, нямам, отвръщам й. Децата са дар от Бога. Очевидно не съм заслужил този дар.

Съжалявам, казва ми тя.

Той ме прониза с поглед.

Защото, ако се каниш да ме цитираш, не забравяй, че за това ми се полага хонорар.

* * *

Реших, че това е много умна забележка за една сегретария. След това я повторих и пред Алан. Ако наистина използва твои думи в книгата, мигновено реагира той, можеш като нищо да го съдиш. Алан никога не пропуска шанс. Реже като нож. Можеш да осъдиш и него, и издателите му. Ще го съдиш за crimen injuria^[1]. Ще се вдигне страхотен шум по вестниците. А после може да се споразумеем извън съда.