Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (19)

19. За вероятностите

Известно е твърдението на Айнщайн, че Бог не си играе на зарове. Така той изразява едно вярване (вяра? надежда?), че законите, които управляват вселената, имат по-скоро детерминистки отколкото пробабилен^[1] характер.

За повечето физици днес представата на Айнщайн за това какво е физически закон изглежда доста наивна. Въпреки това Айнщайн е могъщ авторитет, на когото още могат да се позоват онези, чиито съмнения относно пробабилните твърдения и тяхната пояснителна стойност не могат да бъдат разсеяни.

Така и стана; отплавахме навътре в морето и няма да навлизам в подробности, само ще ти кажа, че те бяха трима, а ние — две, а и сигурно бяха решили, че сме просто две глупачки, две _putas, докато те бяха синове на доктори и адвокати, и какво се получава — те ни предлагат разходка в Карибско море, значи им го дължим, значи могат да правят с нас каквото си поискат. Те са трима. Трима яки млади мъже._

Да закриляш икономиката, Аня, не е бандитизъм. Може да се изроди в бандитизъм, но структурно не е бандитизъм. Проблемът на твоя сеньор К. е, че той не може да разсъждава структурно. Накъдето и да погледне, иска да вижда как лични мотиви движат нещата. Иска да вижда жестокост. Иска да вижда алчност и експлоатация. Всичко възприема като нравоучителна пиеса — доброто срещу злото. Онова, което обаче не успява да види или отказва да види, е, че отделните хора са актьори в структура, която превъзхожда индивидуалните мотиви, минава отвъд доброто и злото. Дори онези типове в Канбера и другите държавни столици, които може би наистина са бандити на личностно равнище — тук съм готов да призная една точка в негова полза, — които по всяка вероятност търгуват с влияние и крадат тайничко, трупат за в бъдеще и така се облагодетелстват, дори тези момчета работят в рамките на системата, независимо дали го съзнават, или не.

Ето например едно съвършено произволно твърдение, нещо, с което се срещаме всеки ден: че хората с наднормено тегло са изложени на по-голям риск от сърдечен инфаркт. Какво означава това предположение, строго погледнато? То означава, че ако претеглите сто или хиляда души на една и съща възраст и ги разделите на две категории — с наднормено тегло и без наднормено тегло („нормално“ тегло), и използвате един или друг предварително избран критерий за това какво се разбира под наднормено тегло, и проследите техните случаи в определен отрязък от време, ще откриете, че броят на хората с наднормено тегло, които са засегнати от сърдечен инфаркт до определена възраст е пропорционално по-голям от броя на онези с „нормално“ тегло, които също са преживели сърдечен инфаркт; и дори броят на една от групите, които изучавате, на практика да не се окаже по-голям, ако повторите изследването много пъти на различни места, с различни хора и в различни по продължителност периоди, ще излезе, че броят им е по-голям; а дори и броят им все още да не е по-голям, ако упорито продължите да повтаряте изследването достатъчно често, в крайна сметка той ще стане по-голям.

Същия ден не се върнахме в пристанището. На втория ден в открито море моята приятелка изпадна в нещо като нервна криза и направи опит да скочи от яхтата, което вече ги изплаши, затова пуснаха котва в едно малко рибарско село надолу по брега и там ни стовариха. Краят на едно малко приключение, така са си помислили, сега да вървим да търсим друго.

Тоест в рамките на пазара, прекъсвам го.

Щом така предпочиташ, добре — в рамките на пазара. Което е отвъд доброто и злото, както е казал и Ницше. Добронамерени или злонамерени, мотивите в крайна сметка си остават мотиви и толкоз, вектори на матрицата, които с течение на времето се изравняват. Но твоят човек не го вижда. Той идва от друг свят, от друга ера. Не може да проумее модерния свят. Явлението, което представляват съвременните Съединени щати, е съвършено непонятно за него. Стане ли дума за Щатите, той вижда само битка между доброто и злото, между злото в лицето на оста Буш-Чейни-Ръмсфелд, от една страна, и добрите терористи — от друга, заедно с техните приятели културните релативисти.

А Австралия, питам го аз. Какво в Австралия е напълно непонятно за него?

Ако попитате въпросния изследовател как той или тя могат да бъдат сигурни, че в крайна сметка бройката ще се окаже вярна и по този начин твърдението за причинно-следствена връзка между наднорменото тегло и сърдечния инфаркт ще бъде доказана, вашият въпрос ще бъде перифразиран и на него ще му бъде отговорено по следния начин: „Аз съм деветдесет и пет процента сигурен“ или „Аз съм деветдесет и осем процента сигурен“. Какво значи да си деветдесет и пет процента сигурен, може да попитате вие. „Ами това значи, че ще бъда прав най-малко в деветнайсет от двайсет случая; или ако не в деветнайсет от двайсет, тогава в деветнайсет хиляди от двайсет хиляди“, ще ви отговори изследователят. И кой е настоящият случай, ще попитате вие, деветнадесетият или двадесетият, деветнайсет хилядният или двайсет хилядният?

Но точно тук сбъркаха. Това не беше краят. Ние се върнахме в Канкун и подадохме оплакване в полицията, знаехме имената им, разказахме им и всякакви други подробности и те издадоха заповед за задържането им. Момчетата бяха арестувани още в следващото пристанище, където се бяха отбили, яхтата им беше конфискувана, а случката стигна чак до вестниците в Кънетикът, или откъдето там бяха, и те здравата го загазиха.

Той не разбира политиката на Австралия. Търси големи въпроси и като не ги вижда, бърза да произнесе присъдата си над нас: австралийците са хора тесногръди, нетолерантни, безчувствени (за доказателство погледнете случая с бедния Дейвид Хикс), а що се отнася до нашата политика, тя нямала съдържание, била само състезание между личности и вулгарни словесни престрелки. Да, разбира се, Австралия не се занимава с големи въпроси. Такива няма и в никоя модерна държава, вече не. Това е, което определя модерността. Големите въпроси, въпросите, които имат значение, вече са разрешени. Дори политиците го знаят дълбоко в себе си. Политиката вече е извън полето на действието. Тя е странична атракция. И твоят човек трябва да е благодарен за това, а не да се цупи и вечно да недоволства, както обича да прави. Ако иска старомодна политика, където хората правят държавни преврати и се избиват помежду си, където няма сигурност и всички държат парите си под дюшека, тогава трябва да се върне в Африка. Там ще се чувства като у дома си.

Кой случай е настоящият? Кой случай съм аз? Какво трябва да означават за мен вашите твърдения относно преяждането и последствията от преяждането? Ако искам да избегна сърдечен инфаркт, тогава трябва да ям умерено — това е заключението, което трябва да си направя. Но давате ли ми гаранция, че ако ям умерено, тогава няма да получа сърдечен инфаркт? Не. Бог си играе на зарове. Не е възможно пробабилните твърдения да бъдат опровергавани с примери, тъй като това не е в природата им. Те могат да бъдат потвърждавани или опровергавани само по пробабилен път, тоест чрез други статистически изследвания, провеждани върху масиви от данни; и опровергаването може да се случи само под формата на: „Твърдението, че рискът от сърдечен инфаркт е по-висок при хора с наднормено тегло, не може да почива на вероятности и, следователно, в този смисъл вероятно не е валидно.“

Защо ти разказвам тази история ли? Защото когато отидохме в полицията, шефът, един полицейски капитан, много приятен човек, много отзивчив, ни каза: Сигурни ли сте, че искате това (имайки предвид, сигурни ли сте, че искате тази история да се разчуе), защото, нали знаете, че безчестието, _infamia, е като дъвка — до каквото се допре, залепва._

Алан е на четирийсет и две. Аз съм на двайсет и девет. Петък вечер е. Бихме могли да излезем навън и да се забавляваме. Вместо това, какво правим? Седим самички, пием бира и съзерцаваме движението в един отрязък от пристанището на река Дарлинг, който се вижда между високите сгради, обсъждаме стареца от партера — дали бил социалист, или анархист. Или по-скоро седим сами и Алан ми обяснява какво и как му е на стареца от партера. Не се сърдя на Алан, но истината е, че нямаме никакъв светски живот. Алан не харесва моите бивши приятели от времето преди да го срещна, самият той няма никакви приятели, освен колегите в работата му, с които, както твърди, се виждал достатъчно често през седмицата, за да им гостува и през уикенда. И ето ни, седим като две самотни стари врани, кацнали на клон.

Не мислиш ли, че отделихме твърде много време на сеньор К., казвам.

Съвършено права си, отвръща ми Алан. За какво друго искаш да говорим?

Как всъщност реагират хората, като им се каже, че ако прекаляват с яденето, са изправени пред „повишен риск“ от сърдечен инфаркт? Единият от отговорите е: „Какъв е смисълът да живея, ако не мога да се наслаждавам на храната си?“, което с други думи означава, че като тегли чертата на преимуществата и недостатъците, човек решава, че един кратък и дебел живот е за предпочитане пред един дълъг и тънък живот. Друг възможен отговор е: „Дядо ми беше дебел и живя до деветдесет години“, което означава „Вие ми предлагате слабото тяло като закон, който важи за всички хора, но въпреки това аз вече съм го оборил за себе си с конкретен пример“. А моят собствен отговор е: „Аз не разбирам какво значи «повишен риск». Моля, обяснете го просто и ясно, на език, който не включва такива абстрактни понятия като възможност, вероятност.“ (Не може.)

Пробабилните предположения представляват един неголям свят. Онова, което е заявено пробабилно може да бъде изтълкувано само от гледна точка на пробабилизма. Ако не мислите с тези понятия, предричанията, които се явяват следствие от този пробабилен свят, изглеждат безсъдържателни. Може ли човек да си представи как Сфинкса предсказва на Едип, че по всяка вероятност ще убие баща си и ще се ожени за майка си? Може ли човек да си представи как Исус казва, че по всяка вероятност той ще дойде отново?

И знаеш ли какво му отговорих? Казах му: живеем в двайсети век, _capitano (беше още двайсети век). В двайсети век, когато мъж изнасили жена, той се покрива с безчестие._

Не искам да говорим. Искам да правим нещо.

Можем да отидем на кино, предлага ми Алан. Ако изобщо има нещо, което да става за гледане. Искаш ли да отидем на кино?

Ако и ти искаш, отговарям му. Онова, което не му казвам, е: не можем ли да правим нещо друго, ей така, за разнообразие?

Сеньор К. изказва своите мнения за Бог, за вселената и за всичко останало. Той записва мненията си (бръм-бръм), които аз чинно преписвам (трак-трак), а някъде надолу по веригата германците ще купят книгата му, ще я зачетат (ja ja). Що се отнася до Алан, той по цял ден стои прегърбен пред компютъра си, после се прибира вкъщи, разказва ми какво е неговото мнение относно лихвените проценти и последните ходове, предприети от банка „Маккуори“, които аз чинно изслушвам. Ами аз? Кой да чуе моите мнения?

Какво точно не успявам да взема под внимание, като говоря по този начин? Че пробабилистичните закони на квантовата физика ни дават по-добра възможност да си представим и проумеем вселената в сравнение със старите детерминистки закони, по-добра, защото субстанцията на вселената е, в известен смисъл, недетерминирана и следователно законите по своята природа са в по-голямо съгласие с действителността ли? Че начинът на разсъждение относно връзката между настоящето и бъдещето, представена от предричания, почива на едно архаично схващане за времето ли?

Какво би представлявал животът, ако човек започне да приема всяко правило, заявено от пробабилна гледна точка? „Ако заложиш на еди кой-си кон, по всяка вероятност ще си хвърлиш парите на вятъра.“ „Ако караш с превишена скорост, по всяка вероятност ще те арестуват.“ „Ако напишеш пиеса за нея, по всяка вероятност ще ти я отхвърлят.“ Разговорният израз за претегляне на вероятностите се нарича „поемам риск“. Кой може да каже дали животът с риск (вероятно?) не е за предпочитане пред живота по правилата?

Безчестието полепва по мъжа, не по жената. Поне там, откъдето идвам, това е така. И подписахме документите, моята приятелка и аз, след което си тръгнахме.

И? — попитах.

Има и нещо друго, което не ми дава мира. Алан казва, че според сеньор К. австралийците са станали безчувствени, което се доказвало от отношението им към съдбата на Дейвид Хикс. Да, ама сеньор К. никога не е споменавал Дейвид Хикс преди последната порция страници, които преписвах вчера, и които никога не съм обсъждала с Алан (просто не ми се удаде случай). Тогава откъде Алан знае за Дейвид Хикс? Дали не претърсва нещата зад гърба ми? И защо ще го прави?