Включено в книгата
Оригинално заглавие
Diary of a Bad Year, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

13. За тялото

Говорим за куче с ударен крак или за птица със счупено крило. Но кучето не мисли за себе си по този начин, нито птицата. За кучето, когато се опита да ходи, съществува само боли ме, а за птицата, когато иска да полети — само не мога.

С нас нещата стоят по-различно. Самият факт, че съществуват такива всекидневно използвани изрази като „моят крак“, „моето око“, „моят мозък“ и дори „моето тяло“, означава, че ние вярваме в наличието на някаква нематериална, вероятно фиктивна цялост, която осъществява връзката на притежателя с притежаваното по отношение на „частите“ на тялото или дори по отношение на цялото тяло. Ако не е така, тогава подобни изрази би трябвало да показват, че езикът няма за какво да се залови, не може да проработи, преди да е разделил единството на опита.

 

 

Снощи сънувах кошмар, който след това си записах. Бях умрял и към дверите на забвението ме водеше млада жена. Онова, което не си записах, беше въпросът, който ми хрумна докато пишех: Тя ли е въпросната жена_?_

 

 

Защо ми е притрябвало да го съдя?

Събуди се! Той не може да прави с теб каквото си поиска. Да се спре на теб, да си фантазира разни мръсотии и после да ги продава за пари. Освен това няма право да използва твоите думи и да ги публикува без твое разрешение. Това е плагиатство. Дори по-лошо от плагиатство. Ти притежаваш идентичност и тя принадлежи на теб и само на теб. Това е най-ценното ти притежание и от определена гледна точка ти си длъжна да го защитаваш. С всички средства.

 

 

Всички части на тялото не са скачени с нас в еднаква степен. Ако от тялото ми извадят тумор и ми го покажат върху хирургически поднос с думите „твоят тумор“, ще изпитам отвращение към този изрязък, който в известен смисъл е „от“ мен, но вече съм се отказал от него, дори се радвам, че са го премахнали; докато ако ми отрежат едната ръка и ми я покажат по същия начин, без съмнение това ще ми причини дълбоко страдание.

Що се отнася до рязането на коса, нокти и така нататък, човек не проявява чувства, тъй като тяхната загуба е част от кръговрата на непрекъснатото обновяване.

Със зъбите положението е по-загадъчно. Зъбите в „моята“ уста са „мои“ зъби, част от „мен“, но аз не ги усещам толкова близки, колкото, да речем, моите устни. Смятам ги за ни повече, ни по-малко „мои“, отколкото са металните или порцеланови протези в устата ми — дело на зъболекари, чиито имена дори не помня. По-скоро се чувствам като собственик или най-малкото попечител на зъбите си, без да ги възприемам точно като част от мен. Ако ми извадят развален зъб и ми го покажат, няма да ми стане мъчно, макар че тялото ми („аз“) няма да си го възстанови.

Тези мисли за тялото не ме споходиха в абстрактен смисъл, а във връзка с конкретна личност, господин Хикс, ще го оставя неназован. Сутринта в деня на смъртта си Хикс си измил зъбите, погрижил се за тях с онова усърдие, на което ни учат като деца. След всичките си измивания той се изправил да посрещне деня, но преди денят да свърши, бил вече мъртъв. Духът му отлетял, оставяйки тялото, което вече за нищо не ставало — дори по-лошо от нищо, тъй като много скоро щяло да започне да се разлага и по този начин да се превърне в заплаха за общественото здраве. Част от това мъртво тяло представлявало и едно непокътнато чене, същото, което изтъркал с четката си сутринта; и зъбите също били умрели, в смисъл че кръвта вече не циркулирала в корените им, но въпреки това, по силата на някакъв парадокс, те не били подвластни на общото разложение на тялото, тъй като с изстиването на тялото бактериите в устната кухина също изстивали и в крайна сметка измирали.

Ако Хикс бъде заровен в земята, частите на „неговото“ тяло, които са живели най-интензивно, които са били в най-висша степен „той“, бързо ще изгният, докато „неговите“ зъби, които по всяка вероятност е възприемал като нещо, за което трябва просто да се грижи и пази, ще оцелеят още дълго време. Но, разбира се, Хикс няма да бъде погребан, а кремиран; а хората, които са изградили пещта на крематориума, в който огънят трябва да го погълне, са взели мерки температурата да бъде толкова висока, че всичко да се превърне в пепел, дори костите, дори зъбите. Дори зъбите.

 

 

Тази млада жена, която отказва да ме нарича по име, а вместо това ми вика Сеньор, или може би Сенилен_ — тя ли е онази, на която съм поверен да ме изпроводи до смъртта?_

Защото ако това е така, какъв странен пратеник и колко неуместен само! Но вероятно в самата природа на смъртта е всичко у нея, до най-последната частица, да ни поразява, да изглежда неуместно.

 

 

Алан, не ставай глупав. Той няма да ми даде да му преписвам неговите безсрамни фантазии, ако са свързани с мен.

И защо не? Може би именно така се възбужда: като кара обекта на неговите фантазии да ги изчита. Съвсем логично е, като го погледнеш отзад напред. Това е начин да упражнява власт над жената, след като вече не може да чука.

Стига, Алан! Може би искаш да се облека в униформа на монахиня и да се явя в съда като заклета девственица, която се изчервява щом мъж я погледне? През март навършвам трийсет. Много мъже са ме поглеждали и пожелавали.