Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (39)

08. За еротичния живот

Една година преди да умре от собствената си ръка, моят приятел Гюла беше говорил с мен за Ерос — такъв, какъвто го знаеше от есента на своя живот.

На младини в Унгария, каза ми Гюла, минавал за голям женкар. Но с напредването на възрастта, въпреки че останал все така чувствителен към женската красота, желанието му за плътска любов намаляло. Заприличал на най-целомъдрения мъж на земята.

Такава привидна непорочност е напълно възможна, каза ми той, тъй като вече бил усвоил изкуството мислено да си представя развоя на любовната връзка, преминаваща през различни етапи — от лудото влюбване до консумирането й. Как успявал да го прави ли? Задължителната първа крачка била да уловиш онова, което той наричаше „живия образ“ на обекта, който след това трябва да направиш част от себе си. И именно върху този образ продължавал да работи, да му вдъхва живот до момента — все още в сферата на въображението си, — когато вече бил в състояние да обладае този дух-жена и евентуално да я докара до истински екстаз и изстъпление, докато в същото време физическият оригинал в главната роля на цялата тази страстна история оставал в пълно неведение. (Същият този Гюла твърдеше, че няма жена, която да не може да почувства изпълнения с желание поглед, който се е спрял върху нея, дори в препълнена стая, дори когато не е в състояние да определи откъде идва той.)

И двамата се умълчахме за миг, замислихме се къде те отвежда хубостта.

Е, казах й, ако решиш, че искаш да работиш като редактор, обади ми се.

К. не каза нищо. Аз не казах нищо. Алан си наля още една чаша.

„Тук, в Бейтманс Бей, са забранили да се правят снимки на плажа и в търговските центрове — оплака се Гюла един ден (Бейтманс Бей е мястото, където прекарваше последните си години). — Било, за да бъдат предпазени децата от хищническия интерес на педофили. Каква ли ще е следващата стъпка? Да ни избодат очите, след като навършим определена възраст? Или ще трябва да ходим с вързани очи?“

Самият той хранеше незначителен еротичен интерес към деца; но въпреки че събираше снимки (беше фотограф по професия), в никакъв случай не се занимаваше с порнография. Живееше в Австралия от 1957 г., но никога не се почувства добре тук. Австралийското общество беше прекалено пуританско за неговия вкус. „Само ако знаеха какво се мъти в главата ми — призна ми веднъж, — ще ме разпънат на кръст. Искам да кажа — продължи мисълта си, сякаш нещо се подсети, — със съвсем истински пирони.“

Попитах го как изживява тези свои въображаеми съвкупления, за които ми спомена, дали му носят нещо макар и приблизително наподобяващо удоволствието от истинското обладаване. Между другото, продължих да го разпитвам дали някога се е замислял, че желанието да похитиш една жена в уединението на интимните си мисли всъщност може да не е израз на любов, а на отмъщение — акт срещу младите и красивите, които се отнасят с презрение към един грозен старец като него (бяхме достатъчно близки, за да можем да си говорим по този начин).

А, значи това съм била — каза тя, — редактор на книга. Не знаех. Мислех, че съм скромна машинописка.

Съвсем не, отвърнах, съвсем не.

Но всичко това вече приключи, каза Алан. Затворена страница. Какво каза, какъв щял да бъде следващият ти проект, Хуан?

Още не съм решил.

Той се изсмя. „Какво според теб означава да си женкар?“ — попита. (Беше една от любимите му думи на английски и с удоволствие търкаляше буквите й в устата си жен-кар.) — Женкарят е мъж, който те разбива, след което отново събира парчетата ти накуп и жената се чувства като преродена. Сваляч, това е също като атомен разбиван, раздробява те на атоми. Само мъжете мразят женкарите, от ревност. Жените ги обожават. Жената и женкарят съвсем естествено се разбират, приличат си като две капки вода.

— Като рибата и кукичката на въдицата — подхвърлих.

— Да, като рибата и кукичката — съгласи се той. — Бог ни е създал един за друг.

Помолих го да разкаже повече за техниката, която използва.

Всичко зависи от това, отвърна ми той, дали можеш да уловиш чрез неотстъпното си и всеотдайно внимание онзи уникален и несъзнателен жест, твърде незначителен или мимолетен, за да бъде забелязан от общата публика, чрез който жената се издава — издава своята еротична същност, което ще рече — душата си. Начинът, по който обръща китката, за да си погледне часовника например, или начинът, по който се навежда да стегне каишката на сандала си. Щом веднъж уловиш това уникално, несравнимо движение, еротичното въображение е готово да полети и да го изследва на воля, докато разкрие и последната тайна на въпросната дама, включително това как се извива в обятията на любовника, как стига до оргазъм. Всичко тръгва от издайническия жест и се подрежда като по „силата на съдбата“.

Между другото, рече тя, не си ме изтипосал без да знам в книгата си, нали? Това не би ми харесало — да фигурирам, без да ми кажеш.

О, да, първо щеше да се прегрупираш, спомням си. И засега моята приятелка няма да ти трябва повече. Знаеш ли, Хуан, ти си първият човек, когото познавам, който се опитва да ме убеди, че няма за какво да използва Аня. Обикновено мъжете се сещат за всевъзможни начини, по които биха я използвали, повечето от тях не са за казване пред изискано общество. Но щом твърдиш, че тя повече не ти е необходима, аз ти вярвам.

Описа ми всичките си похвати съвсем откровено, но не — поне така го възприех аз — в духа на урок, който трябва да следваш. Той нямаше високо мнение за способността ми да преценявам жени, жестове и всичко останало. Роден в дивашки континент, аз бях лишен — според него — от онова изтънчено нещо, което за европейците е съвсем естествено, по-точно гръцко нещо, онази платоническа нагласа на ума.

— Все пак не отговори на първоначалния ми въпрос — настоях аз. — Дали тези твои завоевания на мастурбацията ти носят истинско удоволствие? Кажи ми с ръка на сърцето дали все пак не предпочиташ истинското нещо?

Той се поизправи, сякаш се стегна. „Мастурбация е дума, която аз никога не използвам — отвърна ми. — Мастурбацията е за деца. Мастурбацията е за начинаещия, който още настройва инструмента си. А що се отнася до истинското нещо, как можеш именно ти, който си чел Фройд, да използваш термина така безотговорно? Онова, за което ти говоря, е идеалната любов, поетичната любов, но на чувствено ниво. Ако отказваш да го разбереш, тогава аз не мога да ти помогна.“

Говориш за моите мнения, така ли? Какво мнение, според теб, бих искал да изразя за теб?

Не непременно за мен, но за онези дребни филипински машинописки, които си въобразяват, че знаят всичко.

Аня ми сподели, че се държиш много добре с нея. Разбира се, галантен си, и толкоз. Няма мръснишки пошепвания на ухо. Няма неприлично шаване на ръцете и опипване. Всъщност един истински старомоден джентълмен. Това ми харесва. Де да имаше повече като теб. Самият аз не съм галантен. Сигурно си го забелязал. Откъдето и да ме погледнеш, не съм никакъв джентълмен. Дори не познавам родителите си, кой е бил баща ми, коя майка ми, и, разбира се, не можеш да бъдеш джентълмен, когато не познаваш родителите си, нали така?

Той обаче не ме беше преценил добре. Имах достатъчно причини да се хвана за това, което той нарече идеална любов на чувствено ниво, имах причини да се хвана за нея, да я присвоя и да я използвам за себе си. Но не можех. Защото съществуваше истинското нещо, което познавах и помнех, а после и онова мислено обладаване, което практикуваше Гюла, но двете не бяха едно и също. Качеството на емоционално изживяване може и да е подобно, дори екстазът може да е също толкова силен, колкото твърди той — кой съм аз да му противореча, — но все пак в най-елементарния си смисъл въображаемата любов не може да се мери с истинското нещо.

Иначе защо ние — и мъже, и жени, но най-вече мъже — сме готови да приемем всякакви пречки и препятствия, всякакви болезнени отблъсквания от страна на реалния обект, които се случват все по-често с течение на времето и всеки път стават все по-унизителни, но да не се отказваме? Отговорът: защото не можем без истинското нещо, истинското, съвсем истинското нещо; защото без него умираме от жажда.

Когато й отворих вратата, тя беше в мрачно настроение (отказа да седне, дошла само да се извини…), но ето че се получи известно просветление. Още няколко милувки по листенцата й и отново ще засияе с предишния си блясък.

Аня не ти ли е разказала за моя произход? Не? Израсъл съм в дом за момчета в Куинсланд. И единствен от всичките му питомци успях в живота. След като излязох от въпросната институция, прекрачих в големия свят и натрупах богатство по законен път. Всичко сам съм постигнал, сам-самичък. Сеньор Хуан, знаеш ли колко струвам? Не колкото теб — така предполагам, разбира се, защото как бих могъл да знам ти колко струваш, — но много, в това съм сигурен. Аз струвам купища пари. И знаеш ли къде ги държа? Не?