Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (28)

28. За туризма

През 1904 г., на деветнайсет години, Езра Паунд се записва в курс по провансалски в колежа Хамилтън, щата Ню Йорк. От Хамилтън отива в Пенсилванския университет, за да продължи своето образование по лингвистика. Амбицията му била да стане специалист по средновековна рицарска литература и по-точно — поезията на късното Средновековие.

Като сфера на изследване провансалската литература била много повече на мода преди сто години, отколкото е сега. Хора с наклонност към светско-хуманитарните науки проследявали духа на цивилизацията — на модерната западна цивилизация — като първо се обръщали назад към Гърция, после продължавали напред към Франция от дванайсети век и към Италия от тринайсети век. Атина формулира цивилизацията; Прованс и Куатроченто преоткриват Атина. В очите на Паунд Прованс бележи един от редките моменти в историята, когато животът, изкуството и религията се съчетават по такъв начин, че водят до истински разцвет на цивилизацията, преди папските преследвания отново да възстановят предишния мрак.

Трябваше да я изслушам докрай по въпроса за честта, да й преотстъпя реторическата победа, която търсеше. И все още не беше късно да го направя: да се кача горе на нейния етаж, да почукам на вратата и да кажа: Ти си права, признавам си, честта е изгубила своята сила, безчестието е мъртво, съгласен съм, само се върни при мен_._

Чисто мошеничество, в това няма никакво съмнение. Което било — в известен смисъл и при условие, че борсата се държи предсказуемо, което ще рече, според законите на вероятностите — безобидно. Така успях да добия представа за това как Алан прекарва дните си: като извършва мошенически, но (да се надяваме) безобидни номера с парите на чужди хора, така ли? Значи живея с един професионален измамник?

През 1908 г. Паунд отива в Европа за пръв път, където продължава да се занимава с литературни дела, без, разбира се, да занемарява своите изследвания в областта на средновековната рицарска поезия. През 1912 г. започва обиколка по стъпките на своите любими герои — трубадурите. В първата част на това пътуване минава през Поатие, Ангулем, Перигьо и Лимож. Втората го отвежда от Юзерш до Суйак, после до Сарла, Каор, Роде, Алби и Тулуз. От Тулуз продължава към Фоа, Лавелане, Кийан и Каркасон, чак до Безие.

Възнамерявал да използва това пътуване, за да събере материал за пътепис, който да включва и история на културата по тези места, който щял да озаглави „Жиронд“. Но за зла участ издателят, с когото имал сключен договор, фалирал и тази книга никога не била написана. Всичко, което е оцеляло от нея, са записки и бележки, които сега се намират в Йейлската колекция, от която Ричард Сийбърт преписва и публикува откъси.

И може би — кой знае? — това няма да е изцяло лъжа. Вероятно онова, което чувствам, че ме обзема, когато съм изправен пред кадри, направени отдалеч с варио обективи, кадри, на които се виждат мъже в оранжеви комбинезони, с белезници и с качулки на главата, едва тътрещи крака като зомбирани зад ограда от бодлива тел в лагера Гуантанамо, не е всъщност безчестие, не е позорът на това да си жив в наше време, а може би нещо друго, нещо по-безобидно и лесно поправимо, някакъв излишък или недостиг на амини в мозъчната кора, който най-общо може да се определи като депресия_, или дори още по-общо — като временна потиснатост, която може да бъде премахната за броени минути с помощта на коктейл в правилното съотношение на химикалите X, Y и Z._

Дали пък някоя сутрин полицията няма да почука на вратата и да измъкне Алан със сако, нахлузено върху главата му; а може би ще има и фотографи, скупчени на отсрещния тротоар, които ще чакат да щракнат една снимка и на гаджето на обвинения?

Паунд изглежда е вярвал, че няма да може истински да оцени трубадурската поезия, без да пропътува пътищата и да види гледките, на които са се наслаждавали неговите поети. Така погледнато, звучи съвсем смислено. Проблемът обаче е в това, че в трубадурската поезия няма уточнена специфика на пейзажа. Тоест в нея ние наистина срещаме птици и цветя, но те представляват обобщено понятие за птици и цветя. С други думи, знаем какво евентуално са виждали трубадурите, но не знаем какво са видели.

Преди десетина години, тръгвайки по стъпките на Паунд и неговите поети, аз обиколих с колело същите тези кътчета и по-точно (на няколко пъти) пътя между Фоа и Лавелане покрай Рокефиксад. Но какво постигнах с тази обиколка, не знам. Дори не съм много сигурен какво и моят именит предшественик е очаквал да постигне. Ние и двамата сме тръгнали с убеждението, че писателите, важни за нас (за Паунд — трубадурите; за — мен Паунд), писателите от плът и кръв са пребивавали точно по тия места, които обиколихме и ние; но нито един от двама ни като че ли не успя да покаже в творбите си защо и как това е имало значение за нас.

Аня, става дума за кучета и котки, казва ми той, заобикаля ме, приближава се откъм гърба ми, прегръща ме, говори ми тихо и нежно, на ухо. И най-лошото да се случи, пак става дума за кучета и котки — сензори, капещи системи и провиснали жици. Къде е тук бедата? Дори да се сбъдне и най-лошият сценарий, дори да изникне някаква непредвидена спънка, просто затваряме сергията и всичко се връща обратно по местата си, както е било.

Необикновеното в първото ми посещение на Рокефиксад беше откритието колко обикновен всъщност е той: просто още една незабележителна точка върху големия глобус на земята. Не ме побиха тръпки на вълнение. Не открих и никакви следи това да се е случило с Паунд преди мен. Гледките от обиколката през 1912-а, които са му направили впечатление и са оставили своя отпечатък в паметта му, след което са намерили място и в личната му поезия, са съвсем произволни: например, стъпала към ограда или път, който не води наникъде (вижте фрагментите, с които завършват неговите „Кантос“).

Същността на туризма се е променила от 1912 година насам. Идеята да вървиш по стъпките на X или Y вече е изгубила смисъла си, сега историческите събития се разиграват пред публика; старите („исторически“) обекти се реставрират, но това са само техни подобия (Виолет-льо-Дюк вдига наново крепостните стени на Каркасон). Докато обикалях с колело пътищата на Лангедок, аз трябва да съм бил единственият човек в радиус от сто мили, който в известен смисъл с това пътуване е отдавал почит на великите мъртви.

Трябва основно да преразгледам мненията си, ето това трябва да направя.

Най-лошият сценарий е много по-лош от това, Алан. В което и сам можеш да се увериш, стига да спреш за миг и да се замислиш.

Защото аз спрях и доста помислих. Мислих дълго и трескаво. Не мога да кажа предварително какво би могло да се случи, което да е по-лошо от лошото, което съм планирала. Осветли ме, ако знаеш.