Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (22)

22. За даването на убежище в Австралия

Полагам големи усилия да разбера начина, по който австралийците се отнасят към бежанците, но не успявам. Онова, което ме озадачава, са не самите закони, които изискват подаването на молба за убежище (колкото и строги да са изискванията в тях, човек може да защити доводите им най-малкото като поносими), а начинът, по който те се спазват. Как е възможно един свестен, великодушен и сговорчив народ да си затваря очите, когато чужденците, пристигащи по неговите брегове, хора съвсем безпомощни и безпарични, са обект на такова безсърдечно отношение, на такова жестоко бездушие?

Предполагам, отговорът е, че хората не просто си затварят очите. Предполагам, истината е, че се чувстват неловко, дори отвратително, до такава степен, че за да предпазят себе си, както и собственото си усещане, че наистина са свестни, великодушни, сговорчиви и така нататък, те трябва да си затварят и очите, и ушите. Съвсем естествена реакция, съвсем човешка. Голяма част от обществата в Третия свят се отнасят със същата безсърдечност към прокажените.

И ще бъда много изненадан, ако в твоите съкровени дълбини те не са продължили да те обезчестяват.

Той твърди, искам да кажа Алан твърди, че ако стоиш извън пробабилистичния дискурс, тогава всякакви изказвания на тема вероятности нямат смисъл. Това безспорно е така. Но това, което той забравя, е, че в една пробабилистична вселена няма място, където да застанеш извън пробабилността. Това е също като неговата идея, че числата означават нещо, което е извън тях, въпреки че не може да каже какво. Фактът е, че числата са си просто числа. Те не олицетворяват нищо друго. Те са болтове и гайки, болтовете и гайките на математиката. Те са това, което ние използваме, когато работим с математиката в реалния свят. Огледай се. Погледни мостовете. Погледни потока на движението. Погледни движението на парите. Числата не бездействат. Математиката работи. Както и вероятностите. Това е всичко, което ни трябва да знаем.

Що се отнася до хората, създали настоящата система за бежанците, онези, които сега я управляват, много е трудно човек да проумее какво са имали предвид. Дали изобщо са се замисляли, дали изобщо са имали някакви съмнения? По всяка вероятност не. Ако от самото начало са възнамерявали да създадат проста, действаща и хуманна система за приемането на бежанци, те със сигурност са могли да я направят. Но онова, което са създали на практика, е система за възпрепятстване, един театър, в който се разиграват всевъзможни спънки. Системата казва: Ако пристигнете в Австралия без документи, ще се озовете в чистилището. Затова хубаво си помислете. В това отношение бежанският лагерът „Бакстър“ в пустинята на Южна Австралия по нищо не се различава от Гуантанамо. Вижте: ето какво се случва с онези, които преминават прокараната от нас граница. Вече сте предупредени.

Като доказателство за това, че системата им действа безотказно, австралийските власти посочват намаляването на броя на онези, които те наричат „незаконно пристигащи“, откакто системата е въведена. И те са прави: като метод за възпиране системата им работи отлично. Възпиране, на английски deterrence, което идва от terrere, тоест ужасявам, сплашвам.

Изглежда човек забравя, че Австралия никога не е била обетована земя, нито нов свят, нито райски остров, който щедро предлага своето изобилие на новодошлия. Тя е възникнала от архипелаг на наказателни колонии, собственост на абстрактната Корона. Първо минаваш през вътрешните порядки на съдебната система, после те транспортират до края на света. Животът в Антиподите е бил замислен като наказание; нямало никакъв смисъл да се оплакваш, че е непоносим.

Днешните бежанци не се намират в по-различно положение от това на някогашните каторжници. Някой, или по-вероятно някой комитет, е скалъпил система за „обработка“ на бежанците. Тази система е била одобрена и приета и сега се изпълнява безпристрастно, без изключения, без милосърдие, дори когато постановява, че хора трябва да бъдат затваряни за неопределено време в килии, в лагери насред пустинята, унизявани и докарвани до лудост, а после наказвани заради лудостта им.

Също както и в Гуантанамо, бежанският лагер „Бакстър“ (пардон: съоръжението „Бакстър“) също цели смачкването на мъжкото достойнство и чест. В случая с Гуантанамо целта е когато затворниците най-накрая излязат на свобода, да представляват само една куха, психически съсипана човешка черупка; в най-лошия случай „Бакстър“ постига същия ефект.

Никога преди това не бях мислил за Аня като за човек мек или твърд. Ако изобщо съм си мислил за нея в някакъв материален план, то беше като за сладка: сладка като обратно на солена, златна като обратно на сребърна, земна като обратно на въздушна. Но ето че изведнъж тя стана като от камък, като от кремък.

Алан, шпионираш ли ме, попитах го със съвсем спокоен тон.

Той ме изгледа свирепо. Да не си полудяла, рече. За какво ми е притрябвало да те шпионирам?

Алан го бива за много неща, но не и да лъже. Винаги разбирам кога ме лъже и той го знае. Затова ме изгледа така страшно, за да ме стресне, да ме изплаши.

Никога преди това не съм ти говорила нищо за вероятностите, казах плахо. Тогава откъде знаеш какво мисли сеньор К. за вероятностите?