Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (15)

15. За птичия грип

Излиза така, че някои вируси, и най-вече вирусът, който причинява птичи грип, са способни да мигрират от един биологичен вид, който се явява техен естествен гостоприемник, към човека. По всяка вероятност грипната пандемия от 1918 г. също е била дело на птичия вирус.

Ако трябва да говорим смислено за вирусите като обладаващи или обладани от импулс или инстинкт, това е инстинктът да се възпроизвеждат и умножават. Като увеличават своята численост, те превземат все повече и повече организми гостоприемници. Едва ли намерението им (така да се каже) е да убиват тези организми. По-скоро биха предпочели да се разраства населението от техни гостоприемници, в които да паразитират. В крайна сметка онова, което иска един вирус, е да завладее света, така да се каже, и да се настани във всяко топлокръвно тяло. Следователно смъртта на отделния човек се явява форма на косвена вреда, грешка или лоша преценка.

Онова, което не ми хареса, когато предложих работата на Аня, беше, че дните й бяха малко или много празни и че за нея работата представляваше не друго, а просто разнообразие в скуката. А дните са й празни, защото не прави нищо да си намери работа в услугите, в човешките ресурси или където и да било другаде. Що се отнася до господин А., на него май му е достатъчно да се събужда сутрин с момичето до себе си в леглото, както и същото това момиче да го посреща вечер на прага с чаша питие в ръка.

Ако наистина не знаеш за какво да пишеш, казах на сеньор К., тогава защо не напишеш спомените си за твоя собствен любовен живот? Хората най-много това харесват — клюки, секс, любов с всичките им пикантни подробности. На младини сигурно си познавал много жени.

И той веднага се ококори. Мъжете обичат да им казваш, че сигурно са имали бурно минало.

Бих искал да мога да последвам съвета ти, скъпа ми Аня, казва той. Но уви, ангажиментът, който съм поел, е за изказването на категорични мнения по редица въпроси, а не за мемоари. Тоест — моята реакция към настоящето, в което се намирам.

Методът, който използва вирусът, преминавайки от един биологичен вид в друг, методът на безразборна мутация, тоест — опитваш всичко, за да видиш какво ще се получи, не може да бъде избран след рационално планиране. Отделният вирус няма мозък и следователно, a fortiori, не може да мисли. Но ако твърдо се придържаме към материалистическия възглед, бихме могли да твърдим, че мисленето (рационалното мислене), използвано от човешките същества когато се опитват да намерят начин за борба с вируса или поне начин да бъде спрян достъпът му до убежище в човешкия организъм, е също процес на изпробване на биохимически и неврологически възможности под командата на някаква главна неврологична програма, наричана рационално разсъждение, в процеса на което също се експериментира с това, кое дава резултат и кое не. В очите на един радикален материалист широката картина се състои от две форми на живот, като всяка от тях възприема другата според собствения си начин на мислене — човешките същества възприемат вирусната заплаха по човешки, а вирусите възприемат своите евентуални гостоприемници по „вируски“. Главните герои са въвлечени в стратегическа игра, която прилича на играта на шах, в смисъл че едната страна напада като упражнява натиск с цел да направи пробив, докато другата се отбранява и търси слаби места, срещу които да започне контраатака.

Онова, с което Аня убива свободното си време, е пазаруването. Три или четири пъти в седмицата, някъде към единайсет сутринта, тя идва да ми остави преписаните страници. Влез да изпием по едно кафе, предлагам й аз. Тя поклаща глава. Трябва да пазарувам, отвръща ми. Наистина ли? Че от какво би могла да имаш нужда, питам я. Тя ми хвърля загадъчна усмивка. От разни неща, отговаря ми.

Въпреки това, продължавам аз, винаги можеш да вмъкнеш и миналото си. Не си човек без спомени — сядаш пред бюрото и пускаш ума си да се рее. Разкажи поне няколко историйки, за да изглеждаш по-сърдечен, повече човек от плът и кръв. Нали не се сърдиш, че ти го казвам? Тъй като, в края на краищата, една машинописка не е само машина за писане.

А какво е тогава, рече той, ако не е машина за писане?

Не го каза агресивно. По-скоро прозвуча като истински въпрос, като че наистина искаше да разбере.

Ами този, който пише на машина, е човешко същество — мъж или жена, според случая, викам му аз. В моя случай — жена. Или предпочиташ да не ме възприемаш като такава?

Онова, което изглежда обезпокоително в тази метафора за взаимодействието между човешките същества и вирусите като в игра на шах, е, че вирусът винаги играе с белите фигури, а човешките същества — винаги с черните. Вирусът предприема ход — и чак тогава ние реагираме.

Между две страни, които сядат да играят шах, винаги съществува мълчаливо споразумение, че ще играят според правилата. Но в шаха, който ние играем с вирусите, няма такова споразумение. Затова и не е невъзможно един ден вирусът да направи нещо равносилно на концептуален скок и вместо да играе играта, да започне да си играе с нас, което ще рече, да започне да преправя правилата според собствените си желания.

Под „разни неща“ разбира дрехи. Видях го още при първото си посещение в техния тузарски апартамент, когато, без никакво подканяне от моя страна, тя ме поведе на обиколка из жилището им, което включваше и нейната тоалетна стая. Отдавна не бях виждал стая така маниакално обзаведена с дрехи. Редици от закачалки и рафтове, достатъчни за персонала на цял, при това немалък, бардак. И колекция от обувки ли имаш, попитах.

Разбира се, че ме възприемаше точно като такава. Би трябвало да е от камък, за да не е така — било заради уханието ми, заради гърдите ми, които бият на очи. Бедничкият човек! Какво да каже, милият? Какво може да направи? Безпомощен като дете. Какво си, ако не машина за писане? Какъв въпрос! Ами ти? Ти каква машина си? Машина за производство на мнения ли, като ония, дето правят макарони ли?

Сериозно, може ли да ти кажа какво мисля аз за твоите мнения, попитах го. Съвсем честно? Колко струват според мен?

Разбира се, дай да чуем.

Така например, той може да предпочете да отхвърли правилото, според което играчът няма право на два последователни хода. Как би изглеждало това на практика? Вместо да се стреми, както досега, да развие един-единствен щам, способен да преодолее съпротивителните сили на тялото-гостоприемник, вирусът може да успее да разработи едновременно цял клас разнородни щамове, а това би било равносилно да предприеме няколко хода едновременно по цялата шахматна дъска.

Ние приемаме, че докато се прилага решително и упорито, човешкият разум трябва да удържа победи (че е предопределен да удържа победи) над преднамерени действия от страна на други форми, тъй като човешкият разум е единственият вид разум, с който разполагаме, и единственият ключ към разгадаване кодовете на вселената. Човешкият разум, казваме ние, това е универсалният разум.

Тя се изсмя. Смяташ, че и аз съм като Имелда^[1], нали? — подхвърли и отвори с размах шкафа за обувки. Доколкото можех да преценя, имаше най-малко четирийсет чифта обувки.

Тя обича да се представя за филипинка, малката филипинка, гастарбайтер. Всъщност никога не е живяла на Филипините. Баща й бил австралийски дипломат, женен за дама, която срещнал на един коктейл в Манила и на която предстоял развод със строителен предприемач. А преди баща й да избяга със секретарката си и да отвори ресторант в Касис (нечуван скандал), Аня посещавала международни училища къде ли не (във Вашингтон, Кайро, Гренобъл).

О’кей. Може да ти прозвучи малко грубо, но не е нарочно. Тонът — не знам коя е най-добрата дума, с която да го окачествя, но тонът ти отблъсква хората. Като на някой всезнайко. Всичко звучи ясно, изрично и безапелационно: аз съм единственият, който знае всички отговори, ето как стоят нещата, не спорете, защото доникъде няма да стигнете. Знам, че в действителност не си такъв човек, но така излиза, а ти едва ли го искаш. Според мен по-добре да го смекчиш. Ако трябва да пишеш за света и начина, по който го виждаш, намери по-добър подход.

Но какво ще стане, ако се окаже, че съществуват също толкова могъщи начини на „мислене“, тоест също толкова ефективни биохимически процеси за постигане на цели, подсказвани от онези подтици или желания, за които стана дума? Какво ще стане, ако в съревнованието за това по чии правила ще продължи топлокръвният живот на тази планета човешкият разум не излезе победител? Доскорошните успехи на човешкия разум в дългата му борба с вирусовото мислене не бива да ни заблуждават, защото той е имал надмощие за не повече от миг време, от гледна точка на еволюцията. Ами ако тенденцията се обърне? Ами ако урокът, който се съдържа в тази тенденция, ни разкрие, че човешкият разум си е намерил майстора?

Какво е научила от това свое международно образование, не е съвсем ясно. Говори френски с акцент, който французите вероятно намират за очарователен, но не е чувала за Волтер. Освен това е убедена, че Киото е погрешно изписаното име на Токио.

Това ли е всичко?

Не, имам и други неща за казване, но те са на друга тема. Тогава, може ли преди това да кажа една дума в моя защита? Давай!