Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (16)

16. За състезанията и съревнованията

Едно.

В леката атлетика и всички надбягвания винаги се е спазвало правилото, че когато на финалната права съдията не е в състояние да определи кой е победителят, се обявява равен резултат. В случая съдията е обикновен човек, разбира се, обикновеният човек с най-острото зрение. Когато в атлетичните състезания най-острото човешко око не може да направи разлика, тогава ние обикновено казваме, че наистина разлика няма.

 

 

Алан сигурно печели добре, казах й, щом може да финансира всички твои покупки. Тя сви рамене. Той много държи да изглеждам добре, отвърна ми. Обича да се фука с мен. Не се ли сърди, че работиш за мен, попитах я. Това не е обикновена работа, отговори ми.

 

 

Живеем в тъмни времена. Не можеш да очакваш от мен да пиша за тях лековато. Не и когато това, което имам да кажа, е искрено и дълбоко почувствано.

Така ли? Аз пък не виждам защо тая тъмнина на времето означава да се превърнеш в площаден оратор, раздаващ назидания и наставления. Между другото, защо да е толкова тъмно това време? Според мен, не живеем в тъмни времена. Дори напротив, смятам, че времената са си много хубави. Нека просто си кажем, че имаме различия по този въпрос, и толкоз. А сега, може ли да кажа нещо за тероризма? Като пишеш за терористи, според мен — съвсем честно ти казвам, — ти май витаеш в облаците. Даваш го доста идеалистично, нереалистично. Ако питаш мен, ти никога през живота си не си се изправял лице в лице с истински мюсюлмански фундаменталист. Хайде, кажи ми, бъркам ли? Не. Е, аз съм се изправяла и мога да ти кажа, че те не са хора като теб и мен. Чуй какво ще ти разкажа.

 

 

По същия начин в крикета винаги се е знаело, че когато арбитърът отсъжда нещо — че топката е докоснала бухалката например, — тогава за целите на играта се приема, че е било така. Това общо приемане на нещата съответства на така или иначе фиктивния характер, който имат всички спортни състезания: спортът не е животът; онова, което се случва в спорта „наистина“, няма кой знае какво значение; това, което има значение, е онова, което се е случило според единодушното ни съгласие.

Днес обаче резултатът от състезанията се решава от прецизни уреди, по-точни и от най-точното човешко око: електроннни камери разлагат секундата на сто части и всяка може да бъде сканирана и застопорена в кадър.

Предаването на властта за вземане на решения в ръцете на машините показва до каква степен се е променило самото схващане за спорта, в основата на което навремето са били детските игри — тоест участниците са си играли на противници — и чийто modus operandi винаги е бил консенсусът. Онова, което навремето е било игра, сега се е превърнало в работа и решенията за това кой губи и кой печели стават прекалено важни поради възможностите, които съдържат — което ще рече и прекалено скъпи, за да бъдат оставени на преценката на несъвършеното човешко око.

 

 

Ако беше обикновена работа, той щеше да каже, че е прахосване на способности. Но да преписваш текстовете на известен писател, това е нещо съвършено различно. И с показен жест тя избърса челото си. Горещо е, каза. Ще отида да се преоблека.

 

 

Имам един вуйчо, брат на майка ми, собственик на дъскорезница в Минданао. Ислямистите в Минданао започнаха протести срещу дъскорезницата; настояваха да бъде затворена, защото крадяла от техните ресурси, от ресурсите на острова. Вуйчо ми отказа да се подчини. Той нищо не крадеше, и така им заяви — имаше си законен бизнес. И тогава една нощ ислямистите нахълтали със сила. Застреляли управителя на дъскорезницата пред очите на жена му и децата, подпалили производствения цех и с удоволствие наблюдавали, докато гори. В името на Аллах. В името на Пророка. Това в Минданао. Същото е в Бали, същото е в Малайзия, същото е навсякъде, където стъпят фундаменталистите. Ти сам си видял какво направиха в Бали.

 

 

Първенството в този антисоциален и антихуманен обрат принадлежи на конните състезания, които, освен че са известни като спорта на кралете, винаги са имали и доста спорна репутация сред останалите видове спорт, от една страна защото състезателите не са хора, а от друга — защото най-открито се провеждат предимно заради залаганията. Казано простичко, решаването на резултата при конните надбягвания е предоставено на камерата, тъй като зад него стоят купища пари.

Изоставянето на стария „естествен“ начин за присъждане на победата в спорта в полза на новите механични начини бележи мащабна историческа промяна: от спорта като забавление за здрави млади мъже (и в по-малка степен жени), което членовете на обществото биха могли, ако имат свободно време и желание, да наблюдават безплатно, към спорта като представление, организирано за публика от плащащи си зрители и режисирано от бизнесмени, които наемат професионални състезатели. Тук професионалният бокс е първият спорт, задал този модел, а много преди него — гладиаторските борби.

 

 

Извини ме. И побърза да ме изшътка от тоалетната стая, след което обаче остави вратата отворена, така че ако се обърнех (което не направих), можех да я видя как си сваля джинсите и си навлича същата онази права рокля с доматен цвят, с която ми се яви първия ден.

 

 

Прахосваш си съчувствието по тия фундаменталисти, господин К. Те презират твоето съчувствие. Те не са като теб. Те не вярват в разговори, аргументи и доводи. Те не искат да са умни. Те презират умните. Предпочитат да са глупави, преднамерено глупави. Можеш да спориш с тях колкото си искаш, това няма да доведе доникъде. Те отдавна са си наумили какво ще правят. Едно си знаят и нищо повече не им трябва. Не се страхуват. Нямат нищо против да умрат, стига с това да допринесат денят на разплатата да дойде по-скоро.

Денят на разплатата ли?

Да, денят на битката, която ще сложи край на всички битки, когато неверниците ще бъдат победени и Ислямът ще превземе света.

 

 

За поколението, отрасло при новите повели на времето, воплите за онова, което е изгубено, са толкова безинтересни, колкото и за изгубената дървена рамка на тенис ракетата. Следователно, трябва ли този плач Йеремиев да спре? Очевидният отговор е Да. Има ли някакво отношение, в което отговорът би могъл да бъде Не?

В спорта, дори в съвременния спорт, ние предпочитаме да гледаме равностойни противници. Състезание с предрешен край не може да ни въодушеви, освен, може би, когато по-слабият противник играе толкова самоотвержено, че успява да спечели нашите симпатии и възхищение. Защото да се изправиш храбро пред по-силен съперник е, разбира се, един от уроците, на които спортът като културна институция е в състояние да ни научи.

 

 

През лятото този апартамент се напича адски, каза тя, като се върна при мен. Защото е нависоко. Но на човек не му се иска да си сменя апартамента само за през лятото, нали? Обзалагам се, че на долните етажи е по-прохладно.

 

 

Мисля, че бъркаш мюсюлманите с християните. Именно християнските фундаменталисти гледат с нетърпение към битката, която ще сложи край на всички битки. Наричат я Армагедон. Очакват го този Армагедон и възвестяването на всевселенското царство на християнския Бог. Затова толкова безразсъдно се впускат във войни. Затова са толкова безразлични към бъдещето на планетата. Това не е нашият дом, казват си те, Небесното царство е нашият дом.

Ето те пак, правиш-струваш, всичко извърташ към политиката. Аз се опитвам да ти кажа какво представляват истинските фундаменталисти, а ти го превръщаш в боксов мач — твоето мнение срещу моето, мюсюлмани срещу християни. Както вече ти казах, именно от това на човек му писва, и то много бързо. Но ти вероятно харесваш бокса — ти и терористите. Докато аз — не. Боксът не може да ме развълнува.

 

 

Сблъсъкът между едно носталгично, обърнато назад към миналото схващане за спорта и това, което преобладава днес, може да има аналогична културна стойност. Което ще рече, че въпросът дали миналото на спорта е било по-добро от настоящето му не може да се реши, но поне може без страх да се постави на обсъждане.

* * *

Две.

Като се има предвид, че храната в Австралия е в изобилие, а климатът — мек и благоприятен, защо е необходимо австралийците непрекъснато да бъдат подтиквани — от правителството, което неотдавна прие нови закони, с които да улесни работодателите при уволняването на техните служители — да работят по-усърдно и по-продължително като брой часове?

 

 

Често подхвърля такива глупости (разбира се, че не говори сериозно за смяната на апартаменти), без изобщо да се притеснява. Искам да ти покажа албума си със снимки, предложи ми тя онзи ден.

 

 

Тогава да сменим темата. Щом боксът не може да те развълнува, политиката — още по-малко, тогава какво те разпалва?

Аха, помислих си аз, значи това те интересувало, нали — какво ме разпалва! Ами една хубава книга например, отвърнах му хладно. Нали ти казах. Една хубава история от чисто човешка гледна точка, в която можеш да откриеш себе си. В това няма нищо лошо.

* * *

Снощи двамата с Алан пак си говорихме за него. Той ми разказа един свой сън, споделих с Алан. Много тъжен — как умира, но духът му изостава, бави се след него, не иска да си отиде оттук. Казах му, че трябва да го напише преди да го е забравил и да му намери място в книгата си.

 

 

Отговорът, който получаваме, е, че в условията на новата глобализирана икономика са необходими много повече усилия, за да останем в челните редици, или само дори да не изоставаме. Китайците работят повече часове на ден за по-малко пари от австралийците, така ни се казва, при това живеят по-бедно, по-скромно и по-зле. Затова Китай, е в състояние да произвежда стоки, които са много по-евтини от австралийските. И ако австралийците не започнат да работят повече, те ще отпаднат и ще се превърнат в губеща страна в голямата глобална надпревара.

Зад това порицание на отиозния живот (otium: време, свободно от служебни занятия, което може да се използва или да не се използва за самоусъвършенстване) и зад оправдаването на живота в непрекъсната заетост и работа, лежат предположения, които вече дори не се нуждаят от изговаряне, толкова верни и очевидни са те сами по себе: че всеки човек на земята трябва да принадлежи към една или друга нация и да работи в една или друга икономика и че тези национални икономики са в жестока конкуренция помежду си.

 

 

Не се хващам на тия. Нямам никакво желание да гледам обожаваното, разглезено и по всяка вероятност суетно момиченце, каквото със сигурност е била. Тази година, годината, в която пътят на нейната комета пресича моя, е нейният апогей.

 

 

Не, отвърна ми, не можел да го направи. Очаквало се в книгата да има мнения, а сънят не бил мнение. Тогава трябва да му намериш място другаде, съветвам го (казвам аз на Алан). Това е хубав сън, първо качество, с начало, среда и край. Моите сънища например нямат никакъв смисъл. А, между другото (попитах Алан), коя е тази Евридика? И тя присъствала в съня му.

Орфей и Евридика, обясни ми Алан, са известни любовници. Орфей е мъжът, Евридика — жената, която била превърната в солен стълб.

Често ми домъчнява за него, продължих. Никого си няма. Седи си в апартамента по цял ден, или в парка, и си говори с птичките.

Ами, рече Алан, като се почувства самотен, винаги може да се обърне към бутилката.

Какво искаш да кажеш с това „да се обърне към бутилката“?

 

 

Образът на икономическата дейност като състезание или съревнование е малко неясен в детайлите си, но по всяка вероятност ще се окаже, че като състезание той няма предначертан финал, или с други думи, няма естествен край. Единствената цел на бегача е да стигне челото на колоната и да се задържи там. Въпросът защо животът трябва да се оприличава на съревнование или защо националните икономики трябва да се надпреварват една с друга, вместо другарски да си тичат за здраве рамо до рамо, изобщо не се повдига. Състезание, борба, надпревара: така стоят нещата. По природа ние принадлежим на отделни нации; по природа нациите се конкурират с други нации. Ние сме такива, каквито ни е създала природата. Светът е джунгла (метафорите се множат непрекъснато), а в джунглата всички видове се борят с всички други видове за пространство и прехрана.

 

 

След още десетина години тялото й ще наедрее, чертите на лицето й ще загрубеят и тя ще се превърне в още една бездействаща и безполезна натруфена дама, която се мъчи да преглътне факта, че на улицата мъжете повече не обръщат очи след нея.

 

 

Нали ти ми каза, че си пийвал тайничко. Виж какво, недей толкова да го съжаляваш. Не всеки може да си изкарва хляба като превръща случайно хрумналите му мнения в пари. Доста находчиво, като си помислиш — да действаш едновременно в две измерения.

Две измерения — индивидуалното измерение и икономическото измерение, така Алан вижда света, като индивидуалното си е само твоя лична работа и там никой не бива да ти се бърка, докато икономическото представлява голямата картина, от която си част. Аз бих могла да се съглася, защото звучи смислено, но въпреки това решавам да му противореча, затова го попитах това ли е всичко — първо, за да поспорим, и второ, за да може сам да се увери, че жената, заради която е зарязал съпругата си, е не просто кукла, която по някаква си случайност има и хубаво тяло, а жив човек със собствен начин на мислене, жена отракана и оправна, по неговите думи (но не чак толкова, колкото е „моят господар и повелител“, както обикновено добавям аз).

 

 

Истината за джунглите е, че сред нациите (видовете) на типичната джунгла вече няма нито победители, нито победени — победените вече отдавна са изчезнал вид. Джунглата представлява екосистема, в която оцеляващите видове живеят в симбиоза един с друг. Това състояние на постигнато динамично равновесие, именно то, представлява екосистемата.

Но дори да оставим настрана немного сполучливото сравнение с джунглата, твърдението, че светът трябва да бъде разделен на конкуриращи се икономики, защото такава била неговата природа, е пресилено и неестествено. Ако имаме конкуриращи се икономики, ние ги имаме, защото сами сме решили, че така искаме да върви светът. Конкуренцията е рафинирана форма на война.

 

 

Двамата с Алан сме заедно вече три години, ми каза тя. Преди Алан бях с друг, с един французин. Бяхме сгодени. Казваше се Люк. Щастливият Люк. От Лион. Беше тук, работеше във винарския бизнес. Каза на майка си за нашите планове за женитба и й изпрати снимка — ние двамата. Люк и Аня.

 

 

В такъв случай, продължавам, ти наистина ли смяташ, че сеньор К. е някакъв мошеник? Нали всички ние имаме мнения, които се опитваме да прокарваме в действителността? Например, аз винаги имам мнение за стил и цвят, за това кое с кое си върви. И като вляза в магазин за обувки, си купувам чифт, който по мое мнение ще подхожда на роклята, която съм си купила вчера. В резултат на това мое мнение магазинът за обувки печели, фабриката, която произвежда обувки, печели, вносителят на обувки печели и така нататък. С какво това е по-различно от сеньор К.? Той например е сънувал как умира, събудил се е в особено състояние, почудил се е какво става с него. Затова отива на преглед при своя доктор. Докторът му печели, както и неговата секретарка, също лабораторията, която прави кръвните му проби и така нататък, и всичко това в резултат на един сън. Така че в крайна сметка какво друго представлява икономическото измерение, освен общият сбор от последиците от нашите индивидуални измерения, нашите сънища, действия, мнения и така нататък?

 

 

Няма нищо неизбежно във войната. Ако искаме война, избираме войната, ако искаме мир, с еднаква лекота можем да изберем мира. Ако искаме конкуренция, избираме конкуренцията; другият избор е да тръгнем по пътя на приятелското сътрудничество.

Онези, които непрекъснато повтарят сравнението с джунглата, всъщност имат предвид нещо, което не смеят да кажат на глас, защото звучи твърде песимистично, твърде обречено и предрешено, а именно, че човек за човека е вълк. Излиза, че не можем да си сътрудничим, тъй като човешката природа — да оставим настрана природата на света — е греховна, порочна и хищническа. (Клетите набедени зверове! Вълкът не е хищник по отношение на другите вълци: lupus lupo lupus — вълкът за вълка е вълк — би било чиста клевета.)

 

 

Тя изпаднала в истерия. Заявила, че няма да приеме две камбоджанки в семейството си. По-големият брат на Люк бил вече женен за момиче от Камбоджа, една стюардеса. Тогава се озъбих на Люк — кажи на майка си, че аз не съм камбоджанка, след което можеш да й предадеш от мен да върви по дяволите. Ти също можеш да вървиш по дяволите. И това беше всичко. Край на връзката с Люк.

 

 

Хубав въпрос, отвръща ми Алан. Но забравяш едно нещо: че сънищата за обувки няма да се превърнат в икономическо измерение, ако не можеш да си ги позволиш, тоест да ги купиш. Същото се отнася и до тревожните сънища: тревогата сама по себе си не може да прекрачи в икономическото измерение, ако не си в състояние да направиш нещо за нея поради липса на пари. Но тук изпускаш друго по-съществено. (Алан много обича да казва Изпускаш същественото или Не разбираш ли, че, и това понякога ми доставя удоволствие, просто като го видя как се пали.) Фактите имат своята отправна точка в индивидуалното измерение, съгласява се той, но могат да се преселят и в икономическото. И точно тогава нещо се случва. Щом се натрупа една критична маса от предпоставки, тогава количеството се превръща в качество. Така че икономическото не само сумира индивидуалното, но и го превъзхожда, превишава го.