Включено в книгата
Оригинално заглавие
Diary of a Bad Year, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

18. За птиците в небето

Навремето малкото парче земя срещу жилищната сграда „Тауърс“ принадлежеше на птиците, които почистваха боклука от бреговете на малката рекичка и, заради ядките в тях, отваряха с човка боровите шишарки. Сега това парче земя е превърнато в зелена площ, в обществен парк за двукраките животни: коритото на рекичката е изправено, алеите — асфалтирани и погълнати от общия градоустройствен план.

Птиците предпазливо стоят на разстояние от тези новопристигнали индивиди, странят от тях. Всички, с изключение на една сврака — главнокомандващият (така я наричам), най-старата птица или поне най-внушителната и порядъчно опърпана на външен вид. Той (така си мисля за него, защото ми изглежда мъжкар до мозъка на костите) крачи бавно в кръг, обикаля мястото, където съм седнал. Не ме разглежда. Не проявява никакво любопитство към мен. Само ме предупреждава, казва ми да се махам. Освен това се оглежда да открие най-уязвимото ми място, в случай че се наложи да ме атакува, в случай че се стигне дотам.

 

 

Според мен твоят приятел е имал навика да си фантазира още когато е снимал млади момичета. Поне на мен това ми се струва нещо много типично за фотографите. Никога преди това не съм се замисляла какво се мъти в главата на един фотограф, докато си върши работата. Искам да кажа, не съм се замисляла специално. Това би развалило снимката, би я направило по-неприлична в известен смисъл, ако моделът и фотографът са в тайно съприкосновение един с друг, поне така си мисля аз. Бъди себе си, така съм си повтаряла винаги, което означава, че трябва да потънеш още по-надълбоко в себе си, като в езеро, и то така, че повърхността му да не се набразди от нито една вълничка.

 

 

Докато на други места, като Германия и Франция например, хората все още благоговеят пред белобради мъдреци. Кажи ни, о, Учителю, молим ти се да ни кажеш къде сбъркахме с нашата цивилизация? Защо кладенците пресъхнаха, защо от небето валят жаби вместо дъжд? Погледни в твоята кристална топка и ни просветли! Покажи ни пътя към бъдещето!

 

 

В крайна сметка (така си го представям аз) готов е и на преговори, тоест да обмисли възможността за компромис: например такъв, при който аз ще бия отбой и ще се изнеса в една от защитените си клетки, които животните-хора са издигнали от отсрещната страна на улицата, а той ще запази спорната територия единствено и само за себе си; или пък компромис, при който аз ще се съглася да излизам от моята клетка само през определени часове на деня, да речем между три и пет следобед, когато той предпочита да си подремва.

Една сутрин пред прозореца на кухнята ми се чу силен тропот. И ето го, стои, забил нокти в перваза, пляска с криле, гледа злобно, отправя ми предупреждение: да знам, че дори вътре в къщата не съм в безопасност.

Сега, в края на пролетта, той и неговите съпруги са накацали по върхарите на дърветата и по цели нощи си правят серенади един на друг. Това, че аз не мога да спя от тях, изобщо не ги интересува.

Онзи, главнокомандващият, няма никаква представя колко време продължава човешкият живот, но си мисли, че едва ли е колкото този на свраките. Въобразява си, че аз ще си умра в тази моя клетка и ще умра от старост. Тогава той ще разбие прозореца, ще влезе вътре и ще ми изкълве очите.

 

 

Освен това се чудя, дали твоят приятел, унгарецът, изобщо съществува (е съществувал). Може би това е само още една от твоите измислени истории. Не е нужно да ми казваш. Това може да си остане твоя тайна. Но много искам да разбера защо се е самоубил.

Както и да е, не ме интересува дали приятелят ти е истински, или въображаем, но нека ти призная, че никога не съм имала нищо против твоите фантазии, ако са били свързани с мен и ако изобщо ги е имало. При други мъже това понякога ме ядосва, но не и при теб. То е един от начините да помогна, така си казвах.

 

 

Разбра ли, Хуан, решил си да се пробваш в ролята на гуру. До това заключение стигнахме двамата с Аня. Огледал си добре пазара на труда — така си го представихме нагледно — и си видял, че е силно стеснен, особено за хора над седемдесет години. На всяка витрина висят съобщения: Моля, да не кандидатстват възрастни хора. Но изведнъж, виж ти, какво е това?

 

 

От време на време, като настанат горещини, той благоволява да пие вода от каменната купа на чешмата в парка. В мига, в който вдига човка, за да може водата да се стече надолу в гърлото му, той открива тялото си и става уязвим за атаки, но много добре си дава сметка за това положение. Затова в такива моменти се старае да си придаде особено свиреп вид. Само да си шавнал, сякаш казва, и ще ти видя сметката.

Не си правя никакви илюзии по отношение на него, във всеки един миг съм готов да му покажа пълното си уважение, както и цялото внимание, което се изисква от мен. Тази сутрин беше хванал един бръмбар и изглеждаше страшно доволен от себе си — възгордял се, накокошинил се, както се казва. С бръмбара в човката си — крилата на насекомото пречупени, увиснали от двете му страни — той заподскача към мен на дълги почивки след всеки подскок, докато ме приближи на около метър разстояние. „Браво“ — поздравих го. Той килна главата си на една страна, сякаш да чуе по-добре моето кратко, двусрично изчуруликване. Може би вече ме е приел, казах си. Може би се явявам достатъчно често тук, че да изглеждам в очите му като част от неговото ведомство.

Не липсват и посещения от папагали какаду. Един се е настанил доволно в клоните на дивата слива. Гледа ме, в ноктите си държи коравия плод и сякаш ми казва: „Искаш ли да опиташ?“. Ще ми се да му отвърна: „Виж, това е обществена градина. Тук и ти си толкова пълноправен посетител, колкото съм и аз, няма нужда да ме черпиш като гостенин.“ Но обществена или частна, за него това е само издишана въздушна струя. „Живеем в свободен свят“, вика ми той.

 

 

Нека се наглася, да изглеждам добре за пред сеньор К., повтарях си всяка сутрин, когато се приготвях да те посетя — защото сеньор К. сигурно се чувства доста самотен, като седи по цял ден вкъщи и няма с кого две думи да размени, освен с диктофона, разбира се, и понякога с птиците. Нека да изглеждам добре за пред него, за да може да черпи от спомените си и да има за какво да си мечтае, като си легне вечер.

 

 

„Търси се: сеньор Гуру. С дълъг опит и мъдри слова за всякакви случаи. Дългата бяла брада е за предпочитане.“ Защо да не си опитам късмета, така си си казал, като писател никога не са се отнасяли с мен като със знаменитост, може би като стана гуру, това ще се случи.