Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (31)

31. За живота след смъртта

Един от начините да се разграничат световните религии е да бъдат разделени на такива, които приемат душата като вечна, и други, които не я приемат като такава. При първите душата — това, което аз наричам мой „Аз“, продължава да съществува като такъв и след смъртта на тялото. При вторите Азът престава да съществува като такъв и се поглъща от някаква всеобхватна душа.

Християнството дава само едно, и то доста неясно, описание на живота на душата след смъртта на тялото. Душата ще остане вечно в присъствието на Бог, ни казва християнското учение; повече от това не знаем. Понякога ни се обещава, че в живота след смъртта ще се съберем с нашите обични хора, но това обещание не се радва на голяма теологическа подплата. Що се отнася до останалото, съществуват само смътни образи на арфи и ангелски хорове.

И по-добре че християнската теория за живота след смъртта е толкова оскъдна. Значи душата пристига на небето — да кажем, че е на мъж, който е имал няколко жени и още толкова любовници; и всяка една от тези жени и любовници също си има по няколко съпрузи и любовници; и всеки от тези съпрузи и любовници… За душите в тази галактика какво по-точно ще означава събиране с техните обични хора? Трябва ли душата на съпругата да прекарва вечността не само с душата на любимия си съпруг, но също така и с омразната й душа на неговата любовница, която е била съ-обична на нейния съпруг в преходния свят на ограниченото време? И дали онези, които са обичали много на брой хора, ще се радват на по-богат задгробен живот в сравнение с онези, които са обичали малко на брой хора; или пък за наши обични хора ще се смятат само онези, които сме обичали в последния си земен ден, и само те? Защото ако е така, дали онези от нас, които са прекарали последния си земен ден в агония, ужас и самота, лишени от удоволствието да обичат или да бъдат обичани, ще се изправят пред вечна самота?

Несъмнено теологът, като теоретик на отвъдното, ще отговори, че онази любов, която ще ни обладае на оня свят, е непознаваема за нас на този, също както идентичността, която ще придобием там, е непознаваема, както и видът на отношенията ни с други души — следователно по-добре изобщо да не разсъждаваме върху тези въпроси. Но ако в следващия живот моят „Аз“ ще има някакво съществуване, което моят сегашен „Аз“ не е в състояние да разбере, тогава християнските църкви трябва да премахнат доктрината за божествената отплата, тоест да зачеркнат обещанието, че доброто поведение в земния живот ще бъде възнаградено с божествено блаженство в следващия: нали който съм сега няма да бъда тогава?

Въпросът за устойчивостта на Аза е дори още по-съществен, когато става дума за доктрината на вечното наказание. Или душата в ада има спомен за предишния си живот — своя опропастен живот, — или няма. Ако няма такъв спомен, тогава тегнещото над нея вечно проклятие ще й се стори като най-лошата възможна и съвсем произволна несправедливост във вселената, тоест като доказателство, че това е вселена на злото. Само споменът за това кой съм бил и как съм изживял времето си на земята би позволил да се изпитат онези чувства на дълбоко разкаяние, за които се твърди, че са смисълът на въпросното проклятие.

Учудващо е, че идеята за индивидуален задгробен живот продължава да съществува в иначе интелектуално уважавани версии на християнството. По този начин тя очевидно запълва една липса — една невъзможност да се мисли за свят, от който мислещият отсъства, — а именно, че религията трябва просто да отбележи тази невъзможност като част от човешката природа и да не се занимава с нея.

Пребъдването на душата в непознаваема форма, непозната на себе си, без памет и без идентичност, е вече един съвършено друг въпрос.