Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (5)

05. За тероризма

Австралийският парламент възнамерява да гласува антитерористични закони, резултатът от които ще бъде ограничаване на редица граждански права за неопределено време. Думата истеричен беше настойчиво използвана, за да се опише начинът, по който правителствата на САЩ, Англия, а сега и на Австралия, реагират на терористични атаки. Тя не е лоша дума и не че е неописателна, но не носи никакво обяснение. Защо нашите управници, обикновено доста флегматични мъже, трябва да реагират така невъздържано и истерично на „убожданията“ на тероризма, когато десетилетия наред са били в състояние да си вършат ежедневната работа необезпокоявани от никого, а и са били съвсем наясно, че в някакъв дълбок бункер някъде в Урал врагът дебне и изчаква с пръст върху бутона, готов, в случай на провокация, да ги затрие, да заличи и тях, и градовете им от лицето на земята?

Едно от възможните обяснения е, че новият враг е ирационален. Старите съветски врагове може и да са били вероломни, дори сатанински лукави, но не и ирационални. Те са играли играта на атомна дипломация, сякаш е игра на шах: било е възможно тази така наречена атомна заплаха да се използва в репертоара им от различни политически ходове, но решението да се прибегне до нея в крайна сметка би се взело рационално (взимането на решения на базата на теорията на вероятностите тук се възприема като във висша степен рационално, макар по силата на самата си същност да включва хазартни елементи и поемането на риск), както се взимат решенията на Запад. Следователно играта би се играла по едни и същи правила и от двете страни.

Интуитивно да разбира: това бяха думите ми. Те бяха нещо като хвърляне на зар или изстрел в тъмното, но дадоха резултат. Коя уважаваща себе си жена ще каже, че не може да разбира интуитивно? И ето че моите мнения, под формата на надраскана чернова, минаха под взора и през ръцете на Аня (нейното име), на Алан и Аня, А & А, апартамент 2514, въпреки че въпросната Аня не беше редактирала и един ред през живота си и въпреки че Бруно Гайстлер от „Митвох Ферлаг“ разполагаше в издателството си с квалифицирани хора, съвършено способни да свалят английския текст от диктофона и едновременно с това да го превърнат в приличен ръкопис на немски.

Новото състезание обаче (така продължава обяснението) не се играе по правилата на рационалността. Руснаците са превърнали оцеляването (националното оцеляване, което в политиката означава оцеляването на държавата, а в играта на международен шах — способността да продължаваш да играеш) в тяхното най-трудно за договаряне условие. Ислямистките терористи, от друга страна, изобщо не държат на оцеляването нито в индивидуален план (този живот е едно нищо в сравнение с живота след смъртта), нито в национален (Ислямът е нещо много по-голямо от нацията; Бог няма да позволи да бъде победен Исляма). Нито пък въпросните терористи си правят дребни и рационални сметки за изгоди и облаги, защото самият факт да нанесеш удар по враговете на Аллах, е вече достатъчен сам по себе си, а цената на този удар, материална или в човешки жертви, няма никакво значение.

Това е едно от обясненията защо „войната срещу терора“ не е като другите войни. Но има и второ обяснение, на което не се дава чак толкова голяма гласност, а именно, че щом терористите не са просто еквивалент на противникова армия, а по-скоро банда въоръжени престъпници, която не представлява определена страна, няма определена родина, конфликтът, в който участват, със сигурност е различен от конфликтите между отделните държави и затова трябва да се играе по съвършено различни правила. „Не преговаряме с терористи, не преговаряме с престъпници.“

Държавата винаги е била много обидчива на тема с кого си има работа. За държавата единствените договори, които имат валидност, са договорите, сключени с други държави. Как управниците на тези други държави са дошли на власт е от второстепенно значение. Веднъж „признат“, всеки довчера вражески управник веднага бива квалифициран за съиграч, тоест член на лигата.

Станах. Сега ще те оставя, казах, да си дочетеш списанието. Ако имах шапка, щях да я сваля, защото това щеше да бъде истинският старомоден жест в случая.

Не си тръгвай още, спря ме тя. Първо ми кажи що за книга е това, което пишеш?

Това, което в момента нахвърлям, не е точно книга, обясних, а по-скоро принос към една книга.

Преобладаващите правила относно това кой може да играе играта на война и кой не може, са правила на егоизма, съставени от националните правителства и, доколкото аз знам, няма случай да са били разгласявани пред гражданите за одобрение. Всъщност те са дипломатически обусловени и се отнасят до използването на военна сила като последна дипломатическа мярка и въпрос, който се обсъжда само и единствено между правителства. Нарушения на това метаправило се наказват с изключителна строгост. Затова имаме Гуантанамо, което е повече зрелище отколкото пленнически лагер: едно ужасяващо излагане на показ на това, което се случва с мъжете, избрали да играят извън правилата на играта.

В новото австралийско законодателство е включен закон срещу благосклонното говорене в защита на тероризма. Това, разбира се, е ограничение на свободата на словото, пък и няма претенции да е нещо друго.

Но кой интелигентен човек ще иска да говори благосклонно в полза на ислямските терористи — непреклонни самонадеяни млади мъже, готови да се взривяват на публично място, за да могат да убият колкото е възможно повече от хората, които определят като врагове на вярата? Никой, разбира се. Тогава защо трябва да се узаконява забраната, освен може би в най-абстрактен смисъл, като някакво абстрактно нарушение на свободата на словото? Поради две причини. Първата, защото, въпреки че пускането на бомби от голяма височина върху потънало в сън село е не по-малък акт на терор от това да се взривиш сред тълпа хора, съвсем законно е да се говори благосклонно за въздушни бомбардировки („Шок и ужас“). И второ, защото ситуацията на самоубиеца с бомбата не е лишена от трагичен потенциал. Чие сърце е толкова закоравяло, че да не изпита капка симпатия към човека, който, след като семейството му е било избито по време на израелско нападение, опасва бомбата около кръста си и с пълното съзнание, че не го очаква никакъв мохамедански рай, пълен с хурии, а по-скоро обзет от мъка и гняв, тръгва да погуби колкото е възможно повече от убийците на семейството си? Няма друг начин, освен смъртта е белег, а може би дори и дефиниция на трагичното.

Самата книга е хрумване на немски издател. Заглавието й е „Категорични мнения“. Идеята е шестима сътрудници от различни страни да си кажат думата върху избрани от тях проблеми на нашето съвремие — колкото по-спорни, толкова по-добре. Шестима известни писатели да кажат какво му е най-лошото на днешния свят. Книгата ще се появи на немски в края на следващата година. Затова и крайният срок е толкова кратък. Правата на френски са вече продадени, но не и на английски, доколкото ми е известно.

Спомням си, че през деветдесетте години публикувах сборник есета върху цензурата. Книгата не направи почти никакво впечатление. Един от рецензентите я отхвърли като неуместна в зората на новата ера, започнала с рухването на Берлинската стена и разпадането на СССР. Сега, когато сме на крачка от установяването в целия свят на либералната демокрация, каза ми той, държавата няма да има причина да ограничава свободата ни да пишем и говорим каквото пожелаем; а и електронните медии ще направят наблюдението и контрола на комуникациите невъзможно.

Е, и какво виждаме днес, през 2005-а? Не само повторната поява на старомодните ограничения на свободата на словото, и то от най-банален вид — свидетели сме на такива законодателства в САЩ, Обединеното кралство, вече и в Австралия, — а и на повече наблюдение (от неясни агенции) на цялата световна телефонна и електронна мрежа. Значи отново deja vu.

Вече няма да има тайни, твърдят новите теоретици на наблюдението, имайки предвид нещо много интересно: че ерата, в която тайните са имали значение, в която тайните са били в състояние да влияят със силата си върху живота на хората (помислете си за ролята на тайните у Дикенс, у Хенри Джеймс) е приключила; вече всичко, което си струва да се знае, може да бъде узнато, и то за броени секунди, без почти никакви усилия; фактически личният живот, както излиза, е вече белег от миналото.

И какво му е най-лошото на днешния свят, попита тя.

Не мога да кажа какво ще изскочи на първо място в списъка — имам предвид списъка, който ние шестимата ще съставим, — но ако настояваш да разбереш, май всички ще сме единодушни, че светът е несправедлив. Несправедливо разпределение на благата, несправедливост навсякъде, това ще кажем. Ето ни, шестима _eminences grises^[1], които сме издрапали до най-високия връх, сега, след като вече сме го изкачили, какво виждаме? Виждаме, че сме твърде стари и немощни, за да се наслаждаваме както се полага на плодовете на нашия триумф. Това ли било?, си казваме наум и оглеждаме света на удоволствията, на които повече не можем да се наслаждаваме. Струваше ли си целият този труд?_

Най-поразителното в това твърдение е не толкова неговата арогантност, колкото това, че по невнимание или недоглеждане разкрива цялото схващане за тайната, което се шири в официалните кръгове: а именно, че тайната е информационна стока и като такава попада под крилото на информационната наука, един от клоновете на която е добивната промишленост, извличането на зрънца информация (тайни) от тоновете събрани сведения.

Господарите на информацията пак са забравили поезията, където думите могат да имат значение съвършено различно от това, с което фигурират в речника, където искрата на метафората е винаги една крачка пред декодиращата функция и където един съвършено различен и неподозиран прочит е винаги възможен.

Това казах на Аня при тази среща и нищо повече. Онова, което не казах обаче, защото не ми прави чест, беше, че когато Бруно ми направи това предложение, на мига се съгласих. Да, ще го направя, отговорих; да, ще спазя убийствения ти срок. Една възможност, казах си, да недоволствам публично, една възможност да си отмъстя като с магическа пръчка на света, че не е успял да отговори на моите илюзии за него: как бих могъл да откажа?