Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (11)

11. За проклятието

В една книга върху древногръцката религия имаше есе от човек на име Вернел от Лайден по повод някакви изписани оловни плочки, открити в различни храмове в древния свят. Тъй като с тях, каквато била практиката, се призовавало някакво божество да помага и най-вече да поправи стореното зло на молителя, Вернел ги нарича „клетвени плочки“.

В Мемфис, четвърти век преди Христа, една клетвена плочка (на гръцки) е открита в храма на Серапис: „О, божествени Серапис и вие богове, въздигнати редом със Серапис, към вас отправям молитва, аз, Артемизия… срещу бащата на моята дъщеря, който я лиши от погребалните й дарове (?) и от ковчега й… Тъй като несправедливо се отнесе и към мен, и към моите деца, ти, Серапис, и вие, богове, трябва да сторите така, щото той да не лежи погребан до децата си и щото самият той да не може да погребе родителите си. Докато това мое обвинение има сила, нека той погине в мъки по суша или по море…“.

Разпитвам я за Алан, с какво се занимава. Алан е консултант по инвестиции, казва ми тя. Самостоятелно ли работи, питам. Не, в сдружение с други, казва ми, но всъщност разполага с голяма самостоятелност, както и останалите му колеги в сдружението, тоест те са нещо като партньори. Дали Алан ще иска да ми даде съвет за инвестиции, питам я.

Обикновено, още в разцвета на младостта, си слагат снимка на съпругата/съпруга в спалнята. Или пък фотография от сватбата — щастливата двойка. А после и децата, по реда на появяването им. Но в неговата спалня няма нищо, ама нищичко. На стената виси свитък на чужд език (латински?) сложен в рамка, с името му, изписано с красиви букви с много завъртулки по тях и с голям червен восъчен печат в единия ъгъл. Удостоверение за самоличност? Диплома? Свидетелство, което му разрешава да практикува писателския занаят? Мислех, че това е нещо, което, ако го умееш, го вършиш. И толкоз.

Госпожа Сондърс вика, че бил от Колумбия, но излезе, че не е права, изобщо не е от Южна Америка.

Днес сигурно има хора по целия свят, които, след като отказват да приемат, че във вселената няма справедливост, призовават своите богове на помощ срещу Америка, една Америка, която сама се е провъзгласила за неподвластна на общочовешките закони. Дори боговете да не откликнат днес или утре, казват си молителите, все пак възможно е да се размърдат и да направят нещо след поколение или две. По този начин на практика тяхната молитва се превръща в проклятие: нека споменът за стореното ни зло никога не избледнява, нека наказанието застигне злосторника през идните поколения.

Това в основни линии е и дълбоката тема в творчеството на Уилям Фокнър: възмездието за заграбените земи на индианците, както и за изнасилването на робините, се връща под непредвидима форма много по-късно, след като са минали поколения, за да преследва потисника. Като обърне поглед назад, онзи, към когото проклятието е отправено, поклаща глава печално. А ние си мислехме, че те са безсилни, казва си той, затова и правехме каквото правехме; сега разбираме, че не са били никак безсилни.

Двоуми се. Ще го питам, отговаря ми, но по принцип не обича да работи с приятели. Аз не съм приятел, казвам й, а просто някой, който по стечение на обстоятелствата живее на долния етаж; но няма значение, реших просто да попитам. Откога работи в това партньорство?

От седем години. Бил е един от членовете основатели.

Никога не сме се разбирали, като приех работата, че трябва да изхвърлям бутилките му, да почиствам банята или да пръскам против хлебарки. Но не можеш да оставиш човек да тъне в такава мръсотия. Това е обида. Обида за кого? За тези, които го посещават. За родителите, които са му дали живот. За най-обикновеното приличие.

Алан иска да знае колко пари има той. Откъде да знам, казвам му, той не разговаря с мен по финансови въпроси. Погледни в чекмеджетата му, подканя ме той. Погледни в кухненския бюфет. Търси кутия от обувки: по това ще разбереш дали е от ония, дето си кътат парите в кутии. Стегната с връв ли, питам го. С връв или с ластик, отвръща ми. Алан никога не разбира кога се майтапя с него. Истински глупак. И какво да направя като намеря кутията, питам го. Вземи парите и върни кутията на мястото й, казва ми. А после, питам го. После, като се обади в полицията? Добре, тогава почакай, докато го откарат в моргата и тогава вземи парите, казва Алан, и кутията, и парите, преди да се пристигнали лешоядите. Какви лешояди, питам. Как какви — роднините, отговаря ми Алан.

„Трагичната вина — пише Жан-Пиер Вернан — се проявява в постоянния сблъсък между древната религиозна концепция за злодеянието като оскверняване, като петно, което се лепва на целия народ и неумолимо се предава от поколение на поколение… докато според новата концепция, приета в правото, виновният се определя като отделен индивид, който, действайки без задръжки, преднамерено и съзнателно е извършил престъпление.“

Драмата, която се разиграва пред очите ни, е на един управник, Джордж Буш (и тук няма значение дали Буш ще се окаже пионка в ръцете на други), чието високомерие се състои в това, че смята себе си за недосегаем за силата на проклятието, че, според него, нито едно конкретно проклятие не може да го стигне, нито проклятието в най-общ смисъл; Буш всъщност отива и по-далеч, твърдейки, че самият той не може да извърши престъпление, тъй като той е този, който прави законите, определящи кое е престъпление и кое не.

А вие двамата откога сте женени?

Ние не сме женени. Мисля, че ти казах. Не се вманиачаваме на тази тема. Искам да кажа, какво си мислят хората — дали сме женени, или не — нас не ни интересува, пускаме го покрай ушите си.

Алан е в голяма грешка, но независимо от това аз проверявам бюфетите, ей така, колкото да се уверя, шкафчетата в банята, в кухнята и всички чекмеджета в спалнята. В една-единствена кутия от обувки намерих комплект за лъскане на обувки: четки с изпопадали косми и изсъхнала вакса, хванала отгоре кора.

Сигурно си има сейф, казва Алан, погледни зад картините на стената. Или са в банката, казвам му, където нормалните хора си държат парите. Той не е нормален, продължава Алан. Разбира се, че не е нормален, не е свръхестествено нормален, казвам, но колко нормален трябва да бъдеш, за да си държиш парите в банка? Изобщо какво ни дава право да му крадем парите? Това не е кражба, казва Алан, не и ако е умрял. Както и да е, ако ние не ги вземем, някой друг ще го направи. Не е кражба, ако е умрял ли, учудих се. Това не го знаех. Не се прави на ударена, много добре разбираш за какво ти говоря, казва ми той.

С безчинствата, извършени от него и неговите слуги, най-вече с престъпленията, свързани с изтезания, както и с неговото надменно твърдение, че стои над закона, младият Буш всъщност предизвиква боговете и със самото безсрамие на това предизвикателство осигурява възмездието на боговете, което ще се стовари върху децата и внуците на рода му.

Случаят не е единствен, дори в наше време. Младите германци се възмущават: Нашите ръце не са изцапани с кръв, защо трябва да гледат на нас като на расисти и убийци? Отговорът: Защото имате злощастието да сте внуци на своите деди; защото върху ви тегне проклятие.

Значи не мислите за деца.

Нищо подобно, нямам ни най-малка представа за какво говори Алан. Откъде се е взела тази негова фиксидея за стареца и парите му? Самият той не е останал без пари, дори доста ги е надиплил. Но нещо в цялата тази картинка изглежда го обижда, сякаш старецът е испански галеон, който пори моретата, а трюмът му е препълнен със злато от Антилските острови, което ще изчезне завинаги, ако той, Алан, не се спусне да го спаси.

Алан потърси името му в интернет. И тогава разбрах, че не е от Колумбия и изобщо не е никакъв сеньор. Роден в Южна Африка през 1934 г., така пишеше. Писател и критик. Следваше дълъг списък със заглавия и дати. За жена нищо не се споменаваше. А Бела Сондърс се кълне, че бил от Южна Америка, викам му аз. Ти сигурна ли си, че това е твоят човек? И тогава Алан изкара една снимка на екрана. Това е той, нали? Наистина беше той, въпреки че снимката трябва да е била отпреди доста години, когато е изглеждал по-добре, както повечето мъже всъщност, а не само кожа и кости.

Проклятието застига човека с власт в момента, когато той спре да си казва: Хората твърдят, че ако извърша това и това, аз и моят род ще бъдем прокълнати — дали да действам? И после сам си отговаря: Пфу! Няма богове и божества, няма проклятие, това са измислици!

Нечестивият стоварва проклятието върху собственото си потомство; в отговор потомците проклинат името му.

Не, Алан не иска деца.

Мога ли да ти направя една забележка, попитах го вчера, след като му донесох написаните на машина листове. Твоят английски е много добър, имайки предвид всичко, но ние не казваме „радио разговор“, което няма да се разбере, а казваме „разговор със слушатели“.

Имайки предвид ли, отвръща ми той. Имайки предвид какво?

Имайки предвид, че това не е майчиният ти език.

Майчин език, повтори той. Какво означава това майчин език?

Означава език, който си научил още в скута на майка си, отговорих му.

Това го знам, продължи той. Питам те за твоя избор на метафора. Трябва ли да имам език, научен в скута на жена? Трябва ли да имам език, засукан с майчиното мляко?