Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (29)

29. За употребата на английския

Преди известно време започнах да си съставям списък на модерни употреби в днешния английски. В началото на списъка бяха двойката антоними appropriate/inappropriate, фразата going forward и вездесъщият сложен предлог in terms of.

Забелязвам, че в употребите си inappropriate (неподходящ) измества „лош“ или „погрешен“ в речта на хора, които искат да изразят неодобрение, без то да изглежда осъдително от морална гледна точка (такива хора смятат, че само по себе си моралното осъждане трябва да се избягва като неподходящо). И така се стига до: „Тя свидетелства, че непознатият я е докоснал неподходящо“.

Що се отнася до going forward (напред), което всъщност измества „в бъдеще“ или „в бъдещето“, то обикновено означава, че говорителят гледа напред в бъдещето, изпълнен със сили и оптимизъм. „Въпреки мрачните показатели от това тримесечие, ние очакваме бързо разрастване напред.“

Ще подбера по-старите и отживели мнения, ще намеря нови, по-съвременни, и ще ги заменя с тях. Но къде да търси човек съвременни мнения? У Аня ли? У нейния любовник и морален наставник, брокера Алан ли? Може ли човек да си купи пресни мнения на пазара?

Бих могла да погледна на теб по съвършено друг начин. Замислял ли си се за това? Алан, официално те предупреждавам: ако продължиш с тази твоя схема, между нас нещата вече никога няма да са като преди.

Не толкова лесно може да се обясни употребата на универсалния предлог in terms of: „Те спечелиха много пари от подкупи“ (in terms of вместо „in“), „Те спечелиха много пари от рушвети“ (in terms of вместо „through“), „Те спечелиха много пари чрез измами“ (in terms of вместо „under“), „Те спечелиха много пари чрез интелигентно вложени пари“ (in terms of вместо „with“), „Те спечелиха много пари с интелигентни инвестиции“ (in terms of вместо „by“).

Обяснението изглежда така. Основната логическа форма на разказното или декларативно изречение е предложна, което ще рече, че изречението може да бъде разложено на подлог и сказуемо, което прави изявление относно подлога. Сказуемото може да има и други предмети на изявление, свързани с него, които е възможно или невъзможно да приемат формата на фразеологични глаголи. В случая с фразеологичните глаголи, конкретният предлог в началото на фразата (при in bribes, предлогът in) е малко или много продиктуван от съставното семантично съдържание на глагола (make money) и от останалата част на фразеологичния глагол. При това положение на нещата самият предлог носи малка част от информацията; тоест семантично неговата информационна натовареност може и да е нулева.

Разрешават ли на стари хора с изветрял акъл, лошо зрение и треперещи ръце да играят на борсата или там само ще се пречкаме на младите?

Ние с Алан никога не сме се карали, не и сериозно. И двамата сме уравновесени хора. И тъй като сме уравновесени, тъй като нямаме прекомерни очаквания, защото нямаме и прекомерни изисквания, нашата връзка е много успешна. Поживели сме си и много добре знаем как стоят нещата.

Тръгвайки от този начин на разсъждение, човек може да стигне до заключението, че всъщност почти няма нужда от използването на други предлози, всеки от които ще носи своето специфично значение: единственото, от което има нужда, е един универсален маркер, който да показва началото на фразеологичния глагол. И in terms of се справя с тази функция много добре.

Сливането на стария репертоар от предлози в един-единствен говори, че едно, засега неизговорено на глас, решение е взето от значителна част от английски говорещите, а именно, че степента на специфичност, която се изисква от правилната употреба на английския, се явява ненужна за конкретните цели на общуването и, следователно, една друга степен — на опростяване — е в ход.

Виждаме същата тенденция към опростяване и в правилото за съгласуване на подлога с глагола: „Страхът от терористични атаки засягат плановете за пътуване.“ Налагащото се ново правило за съгласуване изглежда гласи, че числото на глагола се определя не от подлога, а от числото на съществителното, което стои най-близо до него. Нищо чудно вече да сме поели по пътя към една граматика (субективна граматика), в която понятието граматически субект не фигурира.

И тогава написах следния послеслов: Имам новина! Започвам съставителството на втора порция мнения, този път смекчени. Ще се радвам да ти ги покажа, ако така ще те убедя да се върнеш. Някои от новите мнения почиват на подхвърлени от теб предложения. Смекченото ми мнение за птиците например. Смекченото ми мнение за любовта, или поне за целуването между джентълмен и дама. Дали би склонила да им хвърлиш едно око_?_

Аз му предоставям свободно поле за действие, както и той на мен. Не го настъпвам по мазола, нито той мен. Тогава какво се случва сега с нас? Или вече сме стигнали, щем-нещем, до момента на първата ни голяма криза?

Моите записки върху въпросните развития в лингвистичната употреба набъбнаха до такава степен, че заприличаха на есе. Но що за есе можех да напиша: нещо като обективен лингвистичен анализ или завоалирана филипика срещу западащите норми в езика? Бих ли могъл да запазя тона на научна безпристрастност, или пък неизбежно ще бъда обзет от духа, обзел и Флобер когато е писал своя „Речник на готовите истини“ — тоест дух на безсилно презрение? Какъвто и да е случаят, дали едно есе, публикувано в някое австралийско списание, би имало по-голям ефект върху ежедневната английска реч, отколкото са имали надменно-презрителните бележки на Флобер върху начина на мислене сред буржоазията по онова време? Дали изобщо е възможно да се удържи това становище (за което така милеят учителите педанти), а именно, че в неправилните постъпки прозира неправилното мислене, а в неправилното мислене — неправилният език? Повечето учени изобщо не ги бива да пишат, в същото време обаче, в техния професионален живот, кой би могъл да използва по-точно мисълта си от тях? Тогава неудобната истина (неудобна за хора, които държат на лингвистичната точност) не се ли свежда до това, че обикновените хора използват езика така както преценят че обстоятелствата го изискват, че критерият, който прилагат, е дали събеседникът им ги разбира — същият този събеседник, който в повечето случаи има техния език (говори с техния социален и професионален речник) и може много бързо, лесно и успешно да схване смисъла на казаното (което и без това не блести със сложност) и следователно онези пропуски при съгласуването или чудатости на синтаксиса („Фактът е, е ли това…“) на практика се оказват без значение? Както ораторите обикновено казват, когато думите започнат да им се изплъзват: „Така де, сещате се какво искам да кажа“.

Изброявам си наум моите вече немлади връстници, за да се уверя колко много от тях ходят вечно нацупени, колко много от тях се оставят да гледат безпомощно объркани накъде върви светът и как това се превръща в основната тема на последните им години. Няма да бъдем такива, даваме си обещание, всеки един от нас: ние ще спазим урока на крал Кнут, ще се оттеглим достойно още преди приливът да ни е отнесъл. Но истината е, че понякога това е много трудно.

Цял ден, прекаран в очакване — ден, в който не можех да си намеря място и бях толкова изнервен, че не написах нито една дума — но си струваше. На вратата се позвъни.

Алан сякаш чете мислите ми. И сега какво, Аня, ще се караме ли, казва ми той. Защото ако ще се караме, знай, че не си струва. Ще се откажа от моя план щом толкова настояваш, обещавам ти. Само се успокой. Първо преспи. Помисли. И утре ще ми кажеш какво си решила. Но не забравяй: това са само кучета и котки. И плъхове. Това е Австралийската лига за борба с вивисекциите. Така се казва. Това не е ЮНЕСКО. Нито Оксфам. Това са само няколко възрастни жени в офис от една стая в Съри Хилс, с едно бюро и една пишеща машина „Ремингтън“, кутия прашни стари брошури, както и клетка в ъгъла — с омотани в жици плъхове. Това са онези, които искаш да спасиш. За тях се застъпваш и се изправяш срещу мен. Три милиона долара. Те не биха имали никаква представа какво да правят с тях. Ако изобщо съществуват още. Ако вече не са фалирали.