Дж. М. Кутси
Дневник на една лоша година (37)

06. За врявата в политиката

Преди няколко седмици посетих Националната библиотека в Канбера, където имах четене пред публика. Като въведение си позволих няколко забележки относно още неприетия закон за сигурността. Те бяха публикувани в доста изопачен вид на първа страница на вестник „Острейлиън“. Бях цитиран да казвам, че моят роман „В очакване на варварите“ е описание на положението в Южна Африка през седемдесетте години на миналия век, където тайната полиция е имала правото да влиза и излиза където си пожелае, да завързва окови (sic: думата, която бях използвал, беше да завързва очите), да слага белезници и без никакво обяснение да отвежда човека в неизвестна посока, където могат да правят с него каквото си пожелаят. Полицията — твърди се, че съм бил казал — „действа с развързани ръце, защото пострадалият няма реално право да повдигне обвинение срещу нея, тъй като специални постановления на закона предварително я освобождават от отговорност, тоест от наказание.“ (Вместо реално да се чете легално.)

Продължих, споменавайки — но това вече не беше отразено във вестника, — че всеки журналист, който огласи изчезването на човек, може да бъде арестуван и обвинен, че застрашава сигурността на страната. „Всичко това и много повече в атмосферата на апартейд в Южна Африка — казах в заключение — се правеше в името на борбата срещу терора. И аз мислех, че тези хора, създали въпросните закони, които на практика възпрепятстват прилагането на закона, са нравствени варвари. Сега обаче разбирам, че те са били просто пионери, изпреварили времето си.“

Двамата с Алан ще се разделим за известно време, отвърна ми тя. Пробна раздяла, сигурно така ще я наречеш. Връщам се в Таунсвил да прекарам известно време с майка ми. Ще видя как се чувствам, когато нещата се уталожат и дали ще поискам да се върна. Полетът ми е днес следобед.

Сериозно? — обажда се сеньор К., който за нищо на света не може да се досети за какво говори Алан; вероятно си въобразява някаква маскирана, въоръжена фигура в тъмна уличка.

След два дни „Острейлиън“ публикува писмо до редактора: щом не харесвам Австралия, предлагаше ми авторът на писмото, да се връщам откъдето съм дошъл или, ако предпочитам Зимбабве, да отида в Зимбабве.

Аз, разбира се, подозирах, че моите реплики в библиотеката може да сложат пръст в нечия рана, но този отговор — гневен, нелогичен (защо изобщо някой ще предпочита Зимбабве пред Южна Африка?) и натежал от жлъч — съвсем ме депресира. Какъв затворен и защитен живот бях водил! В объркания, шеметен свят на политиката едно такова писмо е равносилно на леко убождане, но въпреки това мен то ме вцепени, сякаш някой ме беше ударил по главата със стоманена бухалка.

Значи трябва да се сбогуваме, казах.

Да, трябва да се сбогуваме.

Но тя те спаси, Аня те спаси, каза му Алан. Застъпи се за теб. Той е добър човек, така каза, щедър и благороден, съчувства на угнетените и потиснатите, на онези без право на глас, на смирените.